Александър Балабанов

Тъкмо на моя рожден ден, 30 януарий т. г., ме съкруши едно телефонно обаждане. Съобщиха ми, че тоя млад, тоя силен интелект, че тая изтъкана само от благородство душа, че Борис Шивачев е починал…

Преди пет-шест години получих от него, за далечна Южна Америка едни хубави статии за поети на испански език, с верни характеристики и с портрети.

Още тогава те ми направиха впечатление, те бяха въобще първите писания на съвсем младия автор - и аз силно го насърчих в тая насока.

След това той заработи в белетристиката, написа един хубав роман „Изобретателят”. Ръкописа на тоя роман стоя доста дълго у мен, аз се радвах, че ще стане от тоя роман нещо.

И ето скоро и ромът „Изобретателят” излезе от печат - и намери отличен прием във всички кръгове.

А професор Ст. Младенов дори написа цяла студийка за езика на тоя същия роман в сп. „Родна реч” и не малко го похвали в някои отношения, като посочи и някои недостатъци във връзка с чужди думи и изрази.

Мен най-много ме радваше тоя бърз подем на Борис Шивачев. И винаги, когато прочетях надписа, който бе поставен на дарения мен екземпляр от автора, чувствах някакво успокоение в себе си.

Защото Борис Шивачев ми пише там, че пръв аз съм го научил и насърчил и че върви по тия пътища…

И тая негова тъй преждевременна смърт сега!

Тук няма да се простирам върху неговите многобройни писания, нито ще изтъкнем каква радост бяха за всички читатели на „Литературен глас” неговите печатани напоследък писма от Южна Америка и от Испания. Аз искам да покажа само неговата личност.

Когато бе здрав, винаги сериозен, замислен, внимателен, безкрайно любознателен, просто ти е неловко да го ангажираш по-дълго в себе си.

И една цветуща младост, и една моминска срамежливост, и една апостолска вяра в неговите загадъчни очи, в които сякаш минаваха гигантските лесове и широките реки на цяла Южна Америка.

И толкова той вярваше в мен, щото мен нерядко ме е било страх да не изпадна в някоя малка, макар и само конвенционална лъжа, за да не му разруша вярата…

Когато беше болен - а той дълго боледува - по-рядко можех да го виждам, но той бе пак така любопитен, с устрем да учи нови неща, с копнежите по Южна Америка, с радостта на своя роман.

И най-чудно ми бе това, че сега по-често го виждах усмихнат, отколкото когато бе съвършено здрав. И той в себе си толкова дълбоко бе уверен, че скоро ще си отиде от света - и от Америка, и от Европа… И се усмихваше. И тая усмивка изразяваше най-дълбоката му тъга.

При мен са идвали и идват, почвали са и почват много млади творци. С щастие се изпълня душата ми, когато си спомням за всички.

И за тия, които успяха много, и за тия, които не можаха тъй много да успеят. Защото това ме свързваше и даряваше с нови и интересни души.

Но за две творчески души, от тия, които успяха доста, до живот ще си спомням с гняв против себе си. За едната - защото не презрях просташките клюки на завистниците й - и не можах да я избавя от мрака на бездната.

За Борис Шивачев - защо се надявах постоянно, че все има време - и не направих всичко, което можеше да се направи, за да не бъде тъй преждевременна смъртта му.

Но и едната, и другата душа все оставиха живот след себе си.

Борис Шивачев изчезна от нашия свят на края на своята тридесета година. Много млад. Но неговите писания са повече, отколкото за един обикновен цял живот.

И скръбта на неговите многобройни читатели говори колко ценни са писанията на Борис Шивачев.

——————————

в. „Литературен глас”, г. 4, 14.02.1932 г.