Георги Майоров

Средните Родопи нямаха щастието да видят жаждания железен път от Пловдив през Смолян за Беломорието, стигна само до Станимака, но борческият любознателен дух не спира да бистри талазите за напредък по дефилето на река Чая.

По него в непрогледните дебри навлизат Освободителите, кираджилъкът и знанието.
Важна спирка на този дух е засмяната котловина на село Павелско, където най-близкият хоризонт е небето.

До него се допират прецизният писател Георги Пашев и високият поетичен глас на Борис Вулджев. По техните следи сега ускорено със затаен дъх се отправя летописецът на Ропката Васил Венински.

В разказите на писателя Васил Венински има много химия, която свързва в художествени съединения опазени документи, предаваните от уста на уста поколенчески жития, случки, събития, истории, легенди и времето на тяхната реакция в един хомогенен продукт - книгите: „Павелското училище…” (2002), петте сборника с белетристика „Дерибейски времена” (2007) , „Въгленчета от безкрая” (2011), „Разровена жарава” (2015), „Прекършена севда” (2019), „Мъжко време” (2020).

Като родопчанин от десетина години ме радва неговата дарба да разказва вълнуващи истории в печата и електронното списание „Литературен свят”.

В тях добросъвестно защитава морални и верски добродетели на местното население като опазването на чуждия имот от недобросъвестни посегателства (втесвания с добитък), полагането на умрелите с веществени доказателства, че и потурчените българи са християни по рождение ( „Тескере за рая”) както е и в разказа „Хайредин паша”, който навремето е взет за еничар и обърнат в другата вяра.

В почти всички разкази в основен или втори план е изведена и шета голямата тема за българския произход на героите-друговерци по земята Павелска, Родопска и най-българска; за съдбите човешки, които се молят на два господа - християнския и мюсюлманския, но е един и същ, общ над всички, както при отчаяната любов в разказа „Кара севда”; за отстояване на чест и достойнство от мома Босилка чрез опитоменото вълче в нейна защита („Вълче отмъщение”), а днес не можем да опитомим поне себе си; също и „Отмъщение” заради завист на чуждата доброта; възнаграждаване и на хитрата лъжа като заслуга за развеселяването на агаларите с измислена скоропоговорка ( „Лъжата”); или как големината на човека се измерва с добрините му („Вълче време”); побратимяването на изпращаните в отвъдното с кандило и намаз в християнското гробище като „Мижу Осман” за греха, че му объркали вярата.

Васил Венински разплита и големия спор за деянията на Ахмед ага Тъмръшки, несправедливо обвиняван за баташкото клане по време на Априлското въстание, а той и като управител на двадесетината отцепени от Източна Румелия села в така наречения Тъмлъшки клин въздава еднакви права и на двете страни - на мюсюлмани и християни, който спасява от клане и родната Широка лъка.

Не са малко и разказите, в които авторът разкрива взаимната помощ между българи и друговерци.

Васил Венински често спори в диалог или монолог с невидимия слушател или читател, провокира го към любопитство и внимание („Разровена жарава).

В „Притча за любовта” очертава ползата или вредата от вярванията във фетиши като лекуването на глухота чрез добри очи; зачеването на бездетки от вярата божия („Златна ябълка”); даряването на здраве от божията ръка („Чудото”); върлуването на дракоси в селски къщи („Кръстелникоският дракос”); довеждането на беля от самодивската хубост („Орисия”); проглеждането на сляп човек с измиване на лицето му със светена вода от купела при кръщенка („Имамова жалба”); несбъдването на семейство като жертва на любовта („Сърце на заем”).

Особено силен е авторският почерк, където белетристът без начални уговорки и увъртания ребром влиза в разказа:

„Златил запря четинестото магаре в сянката на дивачката и без да го разпряга, остави ралото да полегне в браздата”. („Дослук”).

Тук разказът веднага вдига жива пара, по вените му тръгват жизнени сокове, докосва сърцето ни, разпряга душата ни, привлича вниманието ни, че предстои да чуем нещо много важно. А това е оригиналната формула за градеж на любопитния разказ. Тук виждаме онова, което е отвъд и над преразказаното. Това се постига от перото на майстора.

Всички тези теми са крайъгълен камък в зидарията на този писател при изграждането на родопския характер на своите герои.

И макар да разказва за отминали времена, Васил Венински не живее само с миналото. Напротив. Той го осъвременява, приземява го по свой самобитен начин, дори и с реалната топонимия на случващите се събития, което засилва автентичността и истинността на споделените истории и извежда поуката за днешния ден.

Това спасява дори невероятната история с издигането на неграмотния училищен прислужник Тодор до поста на главен учител в околийското училище.

Невероятно, та дори брат му да е министър на просвещението в онова време, когато училището, особено в Родопите, е на завиден авторитет и достолепие. ( „Власт”). Но наглият гладник за власт и пари какво не прави и в днешно време. Приучени учени глави не съсипаха ли образцовото българско образование.

Всички тези сюжети не съотнасям от гледна точка на професията на Васил Венински като учител по химия, а като литературен химик, на когото съединенията на словото се превръщат в добра литература.

Със своята химическа формула на любопитния разказ, той ускорено, честно се труди. Не използва перото за копраля на сказа. Самият той е ускорителят на реакцията.

Неговото майсторство е в градежа на изказа, за да не ползва патерици за оправдаване на несъстоятелността на блуждаещи, незаредени с енергия като електрони, думи.

Той цени трохата, не посяга към големия залък, за да не изпусне ралото на мисълта.

В цялостния контекст на разсъжденията за творчеството на Васил Венински, трябва да спомена, че критиката като вдъхновяваща пророчица, следва да бъде честна и искрена при прочита на дадения автор, ако реално иска да помогне, че той навреме да избегне подводните рифове в своето развитие.

Така по едни или други съображения не се забелязват, подминават или се припознават за плюсове някои незначителни, но много важни допускани слабости.

Незначителни, защото авторът лесно, с един замах, може да ги изкорени и разказът му навсякъде да заблести с небесна синевина. Но какво имам предвид?

Много често, по няколко пъти дори в един разказ, се натрапват уговорките: „Ама да кажем подред”, „Ама да карам подред”, „И знаеш ли какво стана?”, „Да, ама, ето какво се случи”, „Да, ама всичко е до време”. И наистина е до време. Това се банални, излишни подпирачки, възтагарки по родопски, които не спасяват от претуряне товара на разказите.

В цял поменик, 20-30 думи, се обясняват под линия: адамлък, дюнме, мурабе, дикиш, алащисвам и подобни. Не знам защо се употребяват изкълчени, нехарактерни за родопските говори думи като челяк, маке, тяте, къдъш, паланка.

Или пък съвременният младежки жаргон „яко” да се слага в устата на герои от забравени времена.

Или несполучени изрази като „Сълзите на непознатия се юрнаха със все сила”. Юрват се хора, добитък, но сълзи да се юрват е много далече от речевата характеристиката на герои от перото на писател.

А Венински не е обикновен преразказвач, а ваятел на свои образи, събития и герои, независимо, че са чути от паметливи сладкодумци.

Добавям и друго. Дълбоко се заблуждават ония, които мислят, че павелския, чепеларския, широколъшкия или който и да е областен диалектен говор може да оспорва мястото на книжовния български език в литературата.

Имаме и горчивия опит от езиковия напън на Станислав Сивриев през 1980-а година да напише книгата „Минало - незаминало” на Златоградски диалект.

Не съм срещнал никъде също павелския обаятелен белетрист и публицист Георги Пашев да обяснява нещо под линия.

Или Елин Пелин и Йордан Йовков да ни показват подобни примери. Една дума, каквато и да е, ако не е разбираема за читателя, означава че или е излишна, или не е употребена на мястото си, не е станала жива, втъкана плът в разказа. Толкова.

А Васил Венински е обаятелен разказвач и може да се отърве още сега от овехтялата, дрипава дреха на чуждици, неомелени добре от българската оригинална езикова натура.

И да му пожелаем уверено гмуркане в океана на белетристите.