Тодор Копаранов

Из „Недосънуван свят” (1971)

ГРАД

Недосънуван свят,
неразгадана мисъл
доведоха ме в град,
развеселен и слисан.

Във строги редове
дървета тук растяха
и всички цветове
под сушина цъфтяха.

Забягаха край мен
коли, алеи, хора.
И аз от ден на ден
привиквах със простора

на ниския таван
на блок десететажен,
все в синевата взрян,
като че съм наказан

сред тия домове,
закнижени пердета,
случайни дъждове,
окастрени дървета.

И всичко изведнъж
замина и го няма.
Остана дъх на ръж,
на догоряла слама.

ПО ДУНАВА

Далече гаснат светли заливи
и светли залези потъват
дълбоко в мътната вода.
Надолу шлепове пътуват
и мигащите светлини
опипват слепешката талвега -
към този бряг,
към онзи бряг…

Пътуват шлеповете, плават…

А ний стоиме на брега
спокойни и почти немислещи
къде ще спрем или какво
във тая вечер ще оставим,
за да ни чака други път.

Пътуват шлеповете, плават,
опипват слепешката талвега
и мигащите светлини
са някъде желани гости.

Отдавна ги очакват вече
един разкрачен кулокран,
една река от груби хора
и град със бели светлини.

Пристанището ги очаква
надолу по реката, дето
червени залези потъват
във мътните води на Дунава
и мигащите светлини
опипват слепешката талвега
към тоя бряг,
към оня бряг…

ЕСЕННИ ХЪЛМОВЕ

На Никола Фурнаджиев

Това е есента. Едреят хълми.
Във ниско паднала мъгла
се дави равнината.
Надолу слизат в тъмното
каруци есенни сена.
Мирише на недогоряла слама.
Дочуват се звънци и пак
над хълмовете зрей луна голяма.
Ах, хълмовете… Хълмовете слисани -
че нещо е било, че нещо бързо тръгва,
спокойно няма скоро да заспят.
Миришат угарите клисави
от есенната влага. И по тях започва
от зърно,
стоплено от рохкавата почва,
моят къс живот.
Това добре познавам.
Помня хълми цъфнали.
И зная аз, че точно тъй ще бъде:
ще натежават класовете пълни,
на хоризонта ръбест
всеки ден едно голямо слънце ще ме буди
и хълмите ще прекосяват пътя ми
с житата си зелени, луди
до оня миг, когато есенни пожари
листа и дъхави цветя обронят,
когато пак замръкнат хълмите
със мирис на недогоряла слама
и глъхнещи звънци се губят в тъмното
под светлината на луна голяма.
Ще бъде есен. Краят на цъфтежа - зная.
Но зная - всичко от едно зърно започва.
Сега през есента не търся края му,
а търся само плодородна почва.

ЯТА ОТ ДИВИ ПАТИЦИ

Летяха диви патици. Луната
се мъчеше след тях да отлети.
Отразяваше се светлината й
в пъстрите им цветове и черти.
Сключени хоризонти, близки и ледени,
ловяха в серкмето си подплашения полет
и ранени от порива, лягаха върху гребена
на смълчани баири, на хълми голи.
Устремената дъга от крила леки
се изгубваше все в една посока.
Гнездата останаха назад, далеко,
където в реките и локвите
надълбоко
се утаяваше лъч
на перо, изтръгнато от вятъра.
А виелицата ставаше лък
по посоката на крилата.

***

В стаята ни три на три
със тавански отхапан прозорец
четиригодишната ми дъщеря
с баба си ни е дошла на гости.
Майка й казва,
че можело да остане при нас
седмица, даже и месец.
Аз разбирам -
тя се надява още сега
завинаги при нас да остане.
Но дъщеря ми по-добре
от нея отгатва, че има и друго нещо.
Сред книгите ми намира една,
по-интересна от себе си.
Сред приборите намира съд,
по-нужен засега от себе си.
Може да ни забавлява добре,
но вижда - нямаме време.
А броените дни
са като изпросения миг.
Като приказките,
на които знаем края…
На гарата дъщеря ми
ме дръпва встрани:
- Знаеш ли,
майка ми каза едно стихотворение.
Аз го научих изведнъж.
Да ти го кажа ли?
Много е хубаво.
„Бяла спретната…”

Влакът изпухтя.
Върху прозореца на вагона
остана усмивката на дъщеря ми.

Сега в стаята ни три на три
съм окачил снимката й -
четири на четири.

СЕЛЯНИ НА ПАЗАР

Те изминаваха дълъг път
с камиони,
пълни със зеле.
Отведнъж ги прие градът -
от шума многолик
онемели.
И стояха зад тарабите с хрян,
с ряпа,
с моркови пресни.
А един певец
бе дигнал стан
до тях
и редеше песни.
Те се вслушваха
в напева стар
и нещо
ги парваше дълбоко.
Селяните,
дошли на пазар,
изоставяха своята стока.
Гражданите надаваха вой -
откъде тая жажда за песни?
А един
с двуметров бой
се заканваше
да ги пише във вестник.
Но чужди
на градската суета,
селяните бяха щастливи,
че се говореше
във песента
за изкласили ниви.

ПОСВЕЩЕНИЕ

Всеки идваше на минутата
и му се струваше, че лети.
А пък то беше лутане
край чужди очи и врати,
под едно небе с облаци,
на луната под свещта…
О, как мъчехме нашите мозъци
с неосъществими неща!
Разгадавахме сложни ребуси
със сърца и знамена -
всеки отделно за себе си
и в едно - като мъж и жена.
Назовавахме се Шура,
Зоя, Олег, даже Любов.
После дълго се щурахме
в тоя свят - стар и нов.
А пък всичко било тъй просто -
един вечен съюз и нас
в крепостта си ще ни залости
без покой нито час.
Ще ни накара да вървиме
по утъпкан път.
Имената ни ще станат име
на дете върху твоята гръд.
Под крилото на моите длани
ще се мъчим да отлетим
към недокоснати,
към неразгадани,
към неосъществими мечти.

ЕХО

На Тихомир Йорданов

От рид до рид се носи
гласът ми.
Тук само аз
задавам си въпроси,
които
никога на глас,
когато съм сред хора,
не бих си и задал.

Но
отзивчив, простора
ответ изпраща цял.

И аз се в миг стъписвам.
Как може?… Но нали?…
И пак - подплашен, слисан,
за нещо се тормозя,
за нещо ме боли.

ТОВА ТОПЛО ЛЯТНО
ЕСЕННО СЛЪНЦЕ

Как е хубаво, хубаво, хубаво
в това лятно-есенно утро
на септември.
Листата чакат
като тиха присъда сланата.
Във панера ухаят дюли.
Навън една жена проветрява
тежки дрехи от нафталин.
Аз усещам ветри да вият,
чак до прага на каца преспа,
един клон, във прозореца вгледан,
да поиска при мене да влезе -
той на бяла и лека пепел
ще превърне своята пролет
само и само защото
на студа самин е останал.
А сега земята стихва,
взела в длани новороденото
свое дъхаво лятно поднебие.
И додето е още топла,
аз се просвам върху тревата
и заспивам.
Хубаво, хубаво
е това лятно-есенно слънце
на септември,
на септември.

***

Вече седмица как пада
лъч и бяга покрай мен.
В стаята пак някой страда
по отминалия ден.

Прах полазва по стъклата.
Книгите стоят така -
неприбрани от ръката,
недокоснати с ръка.

Някъде отеква плахо
звън на падаща звезда.
Плахи стъпки нейде спряха
и изчезнаха в дъжда.

Всичко зримо съществува
хубаво и лошо в мен.
Някой идва - ясно чувам.
Идва искреният ден.

ДОМ

Празниците свършват бързо.
Вече колко тържества
като спомен си отиват.
Не тъжим ний за това.

Позамислени и тихи
между четири стени,
ний обхождаме пространства
край слънца и край луни.

В тая малка празна стая
преоткриваме света.
Отгадаваме отново
всеизвестните неща.

Орбитите се пресичат
във един измислен рай.
А домът ни е вселена,
неизследвана докрай.

МАЛКОТО МОМЧЕНЦЕ
СПЕШЕ

Вечерта отново беше
топла. В детския креват
гледах как момчето спеше
на бродирания цвят.

И крачета бели, боси,
и ръцете - две криле,
и коси като откоси
от зажлътнало поле

се топяха в белотата
на креватчето от дрян.
А отвънка до стъклата
здравец в него беше взрян.

Но момчето сладко спеше
като малък селски мъж.
Щърбата луна струеше
бистър, звезден топъл дъжд.

Гледах го - то спеше, спеше
тъй спокойно в тоя миг,
че на мене ми се щеше
да съм му сега връстник.

***

На Гошо

Като че всичко ми е ясно.
За нищо не изпитвам жал.
Това, което е прекрасно,
ако не съм го преживял,
ще преживея. От съдбата
не ще убегна. Светъл сноп
са дните ми. И светъл вятър
ще ги люлее
чак до гроб.

ХРАМЪТ НА МАТИАШ

Голямата будапещенска катедрала -
храмът на Матиаш…
Под куполи златни
историята е спряла.
- Отче наш!…
Движението на времето е спряло,
задрямало е над корони,
над жезли
и златосърмени наметала,
край изкорубени икони.
Гробници на владетели вехти
епохи са погребали.
Знамената и доспехите
лежаха
като безкрили лебеди.

А далече в тъмното плуваха
унгарци - мъже рижи,
унгарки,
които танцуваха
под забрадката на вечните грижи.
После спря
молитвеното пение.
Въздухът стана свеж
и чист.
Лъхна светлоструйно вълнение -
засвириха Лист.
Музиката
умъдри всичко.
Хората вече на богове приличаха.
И стихнали
като последни вярващи,
едва тогава
коленичиха.