АМПЛИТУДА
Из книгата „Парапет за душата” (2021)
АМПЛИТУДА
Сънувах странен сън: свещта гореше
и капеше болезнено по мене.
Бе август звездочел, ала ми беше
така самотно и така студено…
И все едно, дали валят през август
безкрайно дълги, боси снегове,
дали затрупват суета и слава,
щом теб те няма в моя сън, превзет
от някакви видения мъгляви,
от чакането на среднощен влак,
от болката сред пазвата ми вляво
и от измисления августовски сняг…
Високо е челото на съня ми,
но все едно е кой ще го целуне -
дали светулка в мислите ми тъмни,
или пък този сняг в нощта безлунна.
А август капе в спомените само.
Вали снегът обратно към звездите.
Един мравуняк, скрит под мокър камък,
за несезонни пътища разпитва…
А аз пък - за снега, протяжно-равен,
внезапно във съня ми появил се…
Сънувам просто със отвито рамо.
А ти със топли пръсти ме завиваш…
ДЪХ НА АКАЦИЯ
В паяжината от грижи,
сред календара от знаци,
лепне от сладост - вижте:
бяла крайпътна акация…
Светят нейните гроздове
в тъжните ми пространства,
пълни с безумна проза,
и със отровни страници.
Бяла акация… Спомен
за едно мое хвърчило…
Мина небесните порти,
в облак един закачи се.
Моето детско хвърчило
със аромат на акация.
Още една причина -
за да не мога да кацна!
Махам отгоре. Небето е
сън несбъднат за старците.
Пейка пред портата, ето ги:
гроздове бяла акация!
Лудо ухае навсякъде.
Рай, а не родно кътче!
Татко ми клонче отсякъл е.
Днес след горчилки всякакви
сладките гроздове дъвча…
АРМЕНСКИ ОЧИ
Моя детска любов, от мъглявия спомен излязла,
ми тактува сега във три-четвърти валсов такт.
Беше клетка за птица мойта още девича пазва.
И звъняха клавишите, а бемолите се повтаряха.
Музикантът момче бе, почти като мен на години.
И дори не посмяваше да ми каже, че ме обича.
Но очите му черни моя танц със тъга сподиряха.
И нашепваха нещо. Но аз бях само момиче…
Бяха черни очите му - клавиши в пианото старо.
И печални - почти като стенещите бемоли.
Моят малък арменец ми разказваше своята тайна.
Само с музика за мечтите си дръзки се молеше!
А пък валсът бе луд! И прозвънваше в костите!
Аз редях шине след шине. И светът се въртеше!
И земята бе валс. И пулсираше даже и космосът.
Днес не знам: сънувам ли будна или това беше?
Той обичаше мен, аз пък - тази негова музика.
Ни веднъж любовта не попитах: „Ти ли си?”
Беше сцена светът. Всичко друго беше илюзия.
А Чайковски плахо надничаше зад кулисите.
Там кръжаха наоколо тези черни арменски очи.
А денят светлоок бе. А денят бе дете като нас.
Само дето не знаеше още, че пианото ще замълчи.
И ще капят отгоре в годините нотите неопазени…
РЪКАТА ТИ
Свирна влак. Смътно усетих дланта ти.
Търсех в упойката брод през реката
размътена…
Болница. Капка по капка животът отцежда.
Сложи ръка на лицето ми - бликна
надеждата…
Ти ме приведе през оня най-тъмен тунел и
бях едва дишаща. Няма и глуха.
Несмела…
Бях опаковката само на твойто момиче,
с роли сменени - Вергилий
и Беатриче.
Тъмно бе и непрогледно, вреше реката.
Виждах само да свети пред мене
ръката ти.
Здраво тя стискаше моята длан безсилна.
Адът пазачи нямаше. Нито
разсилни.
Ти не се спря дори и пред него. Дръзна!
Смърт и Живот - еднакво в тунела
измръзваха.
Капки любов се вливаха през абоката.
Болница - гара последна между
два свята.
Тъмно. Светеше нейде напред ръката ти.
Как ме възпря тогава - да мина сама
Оттатък?!
Днес тя отново пред мен е - светла химера.
Жив парапет. И дига. Спасителна
бариера…
Пясъкът мокър бавно в конуса ми изтича.
И какво от това, любими, щом съм
обичала?!
ЛЕЧЕБНИЦА
…И къде си излязла в тази нощ предрешена?
Снегове ще покрият до върха силуета ти.
Ти, Душа, на смъртта си една от мишените,
но сега в този сняг цяла в тъмното светиш!
Снеговете високи, снеговете безмълвни са.
И без думи завинаги се прощават с небето.
Ти пристъпваш сега - фосфор сред тъмното.
Ще се хлъзнеш, Душа, здраво дръж парапета!
Не измръзвай, върви, нищо, че си по нощница
в този сняг магнетичен - сомнамбулно видение!
Ще изтръска отгоре ти брашнения кош
Богородица, почнала свойто майчино бдение.
Тя ще меси тестото чак до утрото ранно.
Ще пече за Сина Си най-уханните питки.
Накъде се препъваш по земята изпрана
ти, Душа лунатична? И какво ще Я питаш?
Вече жълти стотинки струва този живот -
не звъни, само дрънка във джоба на космоса.
И сега доктор Сняг всички ангели води -
да лекуват света. Без Любов високосна ли?!…
Снеговете валят като прошка в неделя.
Като сън на дете. Като спомен на старец.
Зачертават смъртта, нов адрес не намерила.
Снегове - вест за нещо, все още не станало.
Ти върни се, Душа, по следите си боси
и със пръсти измръзнали здраво дръж парапета!
Има време за твоите неспокойни въпроси…
Чуй, как никне кокиче
под снеговете!
ОТСЪСТВИЕ
Когато вече няма да ме има,
стремглаво мойте птици ще отлитнат.
Гнездата ще са празен поглед зиме,
вторачен в теб. И нещо ще те питат…
С опашките си-ножици ще срежат
по лястовичи пътя си обратен.
Надежда след надежда, след надежда…
по жицата ще чакаш да ти пратят.
(А помниш ли, мълчахме под гнездото,
броихме белите черупки с тръпка -
гадаехме: какви ли са и колко
измътените пиленца отвътре.)
…Среднощем мои думи ще засрича
самотно като теб среднощно чухалче…
На внуците разказвах тези приказки,
а то подслушвало и всичко точно чуло.
Ще е беглец дори кълвачът близък,
превърнал оня орех в полиграфия.
Печаташе цял ден… А ние в ниското
очаквахме сонетите да прати.
Ще бъдат скрежни утрините скоро,
а ти към изгрева ще се обърнеш гърбом,
ще рониш хляб, приведен на балкона -
да върнеш поне двойка градски гълъби…
Тогава в миг ще разберем, че страшно е
отсъствието на един от двамата.
И глухото, и хлъзгаво пространство,
в което даже птици
вече
няма.
МЕДЕН СЪН
Ако можеше още един живот
да слушаме заедно шепота на дъжда
и да учим легатото на езика му;
Ако можеше тихо, на място,
да се превръщаме в скулптури,
над които сняг да се сипе;
Ако можеше да съберем
сред тревите вечерни пред нас
всички световни оркестри -
и стари, и млади щурци
да следят партитурите трепетно,
докато с теб се целуваме;
Ако можеше още един живот
да раждам мечти и деца,
да вдишвам бебешки сън,
да търся в гънките на чаршафа
едно босо открито краче,
което във тъмното свети…
Ако можеше малка ръчичка
да топли дланта ми студена,
когато сезоните сбъркат реда си,
а космосът диво мълчи,
защото отдавна с човека говори
различни езици и вери…
Ако можеше един живот още
да провираш сутрин ръка
и да чупиш от медната пита
на моя окапващ се сън,
докато ревнива пчела обикаля
оттатък прозореца светнал…
Ако можеше още един живот
да имаме простите земни неща
и на връвчица над нас да виси
парченце небесна халва -
надежда за радост и прошка…
Но как не ти казах: аз съм пчелата,
оттатък
всичките
земни
прозорци!
БРЯСТЪТ
Не сто гайди - България вече толкоз време пищи.
И тъй страшно пищи, а Балканът гласа й повтаря.
Млади българи носят пред гърдите не някакъв щит,
носят тениски с имената на войводите стари.
И оная онемяла от страх вековна камбана ечи,
час по час преповтаря балади за кървави ризи.
Аз съм само Бялото облаче над земята пречистена,
чакам моите внуци да ми кажат - и слизам!
Аз съм Бялото облаче, Господи, помня, ти ме погали
в оня миг, в който тихо ми каза: „Пази само Бряста!…”
И тогава разбрах, че Брястът е мойта България.
И се взирах отгоре, и всичко мигом ми стана ясно…
И облякох тогава на тракиеца ризата даровна -
бил грамаден комита праотецът по бащина линия.
Ала чуждата слава, дори да е дядова, не ни е по мярка.
И висят ми ръкавите, и тежи ми сега непосилно.
Ще я сгъна в сандъка, за някой от внуците ще я скътам.
Те приличат на дядо, който на съседен облак пресели се.
Нека само комитската риза някой ден сами облекат,
щом край тях предрешени еничари на Бряста посегнат.
ЖИВАТА ВОДА
Дали тази Жива вода разплиска се, Господи?
И можем ли днес да измием очите си с нея?
Дали ще прогледнем след слепите си въпроси?
Дали в тишината кафезна ще можем да пеем?
Дедите ни дълго търкаляха тежките камъни
нагоре по сипея, където и стъпчица нямаше…
Към извора, извора, извора, дето разкаляна
земята корито очакваше - бяло и каменно…
Дедите градиха чешмата и мълком наричаха:
да бъде лечебна водата й, род да събира;
едно непослушно сърне край нея да тича,
та знаци и идните хора тук да намират…
Какво стана, Боже, нима пресъхна чешмата?
Нима се изгуби водата в глобалното село?
Със слепнали устни вървим, жадни и смахнати,
безпаметни птици, забравили извора сетен…
Един до друг уж сме, гъмжат всички улици,
но лакет до лакет докоснем ли, бързо отскачаме.
За старата наша чешма децата ни чули са,
ала за нашите внуци дали нещо значи тя?!
Онази лечебна и Жива вода къде е, о, Боже?!
Събирай дъжда в тъмни облаци, да ни пречисти!
От дългата суша в душите е страшно тревожно.
Защото Жива вода има вече
само в очите ни…
