„ДА БЪДЕ ВОЛЯТА ТИ!“
Елка Няголова, “Парапет за душата”, Изд. “Български писател”, „Славянска академия” 2021
Цялата тази книга е една молитва - за пъпката на крема, за мравките и светулките, за Родината и света, за живите и мъртвите поети, за песента, която, веднъж полетяла, няма спиране, и всъщност е безсмъртна, като зеленоокия Бог на Окуджава.
Да, тук валят бели снегове, като в стих на Евтушенко, снегове на прошка - и за мъртви, и за живи. Валят в душите. Тук има и сбогувания - с живи и мъртви, с бивши и настоящи приятели, с любими хора.
Ще си позволя да цитирам думи на поетесата: „Не приемам темата за смъртта като за край, когато разсъждавам за собствения си път. В моето съзнание живи и мъртви си съжителстват естествено, защото са само души (видими и невидими). Виж, когато се разделям с близки и приятели, просто умирам от болка!”
Чрез сбогуването са казани много неща. И важни и оптимистични. И за белите криле, станали остарял реквизит, и за това, колко би било страшно отсъствието на единия от двамата, и как е рано за сбогуване. И как пее Володя Висоцки - „Еще не вечер!”
Има пряко отношение към естетиката на екзистенциализма тази книга. Тук всичко е на ръба - на ръба на смъртта и живота, на ръба на верността и предателството, на ръба на полета и отказа от криле, на ръба на есента и зимата на човешкия живот.
И често се появява магичният метафоричен образ на парапета. Парапета, за който трябва да се държи душата, станала мишена за смъртта.
Какво е парапетът - една гранична линия между измеренията на вселената, един знак на големия портал към отвъдното, една осъзната вяра в Любовта и любимия, едно осъзнаване на незавършената още земна мисия.
Валят снегове в тази книга. Валят като прошка, валят като:
Сън на дете. Като спомен на старец.
Зачертават смъртта, нов адрес не намерила.
Снегове - вест за нещо все още не станало.
Снеговете са и спомен, и бъдеще, и предвестници на бъдещето. Снеговете са нещо ефимерно и красиво, и смъртно. И същевременно - нещо, което зачерква смъртта.
Не напразно Снежният човек на сутринта ще се превърне в локва. Но преди това ще стопля нашите премръзнали ръце със спомен за детството. Освен всичко друго снеговете са белота, онази белота, която в своите 55 нюанса присъства в творчеството и в живота на Елка Няголова.
И ако зимата безкрила затрупа всичко и снеговете станат високи и безнадеждни „ще прескочим на душите празни парапета/ и ще бъде вече време/ за печал…”
Зимата е символ на ентропията, на изпразването на душите от съдържание. И ако тя победи, наистина е безсмислено да се държим за парапета. И все пак: „Животът не е Вечен календар,/ ала снегът при теб ще ме завръща.”
В тази книга току проблясват алюзии и реминисценции, свързани с предишни книги на поетесата. Тук е и каретата на Пепеляшка ( книгата „Не съм Пепеляшка”), която трябва вече да бъде разпрегната, тук са и делфините на сушата от едноименната книга, чието море някой е откраднал, тук е и петият сезон на душата (книгата „Петият сезон”).
Тук е и Слънчевият кладенец, също от едноименната книга. „Парапет за душата” е някак неуловимо антологична книга. Тя съдържа в себе си и житейска равносметка, и изстрадана мъдрост, и житейски истини, обединили сякаш цялото предишно творчество на Елка Няголова.
Полетът на душата има висока цена. Твърде висока. И същевременно е безсмъртен:
Върви след дъжда - да изтрие следите от Бяло.
Не е за всекиго Бялото, нито пък полетът…
Последната птица пищи. Без небе ослепяла е.
И тя си знае защо, но за нещо се моли…
Птиците в тези стихове също се молят. Като хората, като поетите. Защото без Божествената Любов и Прошка светът е пуст, душите са пусти и е излишен парапетът…
А Родината клета куцука, задушава се, умира като жерав с мечта за свободата. И всички поети, които са пожертвали дадената им от Господ любов, просто гледат…
Нямат повече какво да дадат и какво да направят. И горчиви са песните на народа ни, изпратил децата си в чужбина. И фалирали са майките . Вече нищо нямат, без своите избягали деца. Нищо.
Има бял свят отвъд поетите,
отвъд Яворов, Пушкин и Шилер…
Има ли?! Надявам се да е така. Защото именно светът на поетите е най-белият. Както и светът на поетесата Елка Няголова. Въпреки изкристализиралата болка, въпреки ронещите се брегове на душата. Въпреки. Под снега все пак никне кокиче.
В книгата са вмъкнати паратекстови ключове - цитати от личния дневник на поетесата. И тези цитати са като стихове в проза - афористични, точни и трепетни. Ето частично един от тях:
Поезията е Божествено облъчване,
защото чрез всяко свое стихотворение
поетът говори като пред Бога,
изповядвайки се…
Писах, че тази книга просто е една молитва. Където се молят птиците и децата, моли се и лиричната героиня - за пролет:
Но препуква фитилът на миг високосен,
щом децата ни с нашите песни се молят.
Ние шепнем накрая: „Да бъде волята Ти!”
И не съм аз Мария. Но прегръщаш ни, Йосифе.
И в тревожния полет на измъчената душа, и във валящите непрекъснато снегове, и в тревожното осъзнаване на безсилието на изкуството да промени света, все пак, все пак едно бяло облаче изприда надежда. И като че ли самият Бог е отговорил на молитвата:
Дали чух да ми казваш: „Да бъде волята ти?!”
Да. Чула си го, скъпа Ели! Прошепнатата от душа и сърце, в стихове, молитва винаги среща отклик.
Да бъде!
