ИЗПОВЕД
Още първия път като го видях, си рекох, че е дошъл без майка си. Изглеждаше дотолкоз дребничък, че се питаш дали е в първи клас или си е още в отделенията. Струваше ти се, че е дошъл за някаква роднина - дядо, татко или батко. Цяла неделя идва ден след ден да виси на опашката от доброволци, които прииждаха отвсякъде и напираха да ги пишат в полка. Всеки път щом стигнеха до него, го връщаха, ала той не спираше да идва.
Види се, че и командирът на полка бе забелязал момчето, щото прати адютанта си да разбере каква е работата.
- Казва се Генчо не знам кой си, от панагюрския край е, върви към шестнайсет, видях кръщелното му - докладва онзи, като се върна.
- Че в полка имаме и по-малки от него - учуди се командира. - Заради боя ли го връщат?
- Тъй вярно! - отвърна подчиненият.
- Кажи да го вземат - нареди полковник Русев и свика щаба да им сведе някакви задачи.
Тъй Генчо стана доброволец в 27-ми пехотен чепински полк от Татар Пазарджик. Че беше дребен и малък - беше, ала излезе голям мъжага насетне…
Като почна Балканска война, полкът като част от Родопския отряд зае позиции край Лъджене и заедно с 39-и пехотен солунски полк от района на Ракитово, най-първо трябваше да овладеят Мехомия (Разлог), а насетне през Банско да освободят и Неврокоп (Гоце Делчев).
Като отпървом главният удар беше по граничния участък, разположен на връх Велийца, където на пети октомври 1912 г. стана небивала касапница. Вярно е, че и турците дадоха много жертви, но и нашите хич не бяха малко - трийсет и петима погребахме там… (1)
В тоя бой Генчо стана мъж. Тъй се би, че накрая командирът на четвърта дружина му рече:
- Браво! - а след похвалата го попита: - Как се казваш, юнак?
- Генчо - скромно отвърна той, а командирът се позасмя, потупа го по рамото и рече: - Добре, нека да си останеш Генчо - храбрият Генчо.
След тая битка 27-ми полк води и друга, но тя не беше толкоз тежка. На 9 октомври на път за Елешница водихме насрещен бой с турския 43-и пехотен полк, с който бяха две батареи и около 1500 души башибозук. Въпреки че сражението стана изневиделица, нашата артилерия се разгърна начаса и откри точен огън по противника, подир което полкът мина в настъпление, а атаката „На нож!” накара турците да се разбягат. Една част от тях се оттегли през Добринище за Неврокоп, а друга се пръсна из околните села и побърза да облече цивилни дрехи, за да се спаси…
След битката Генчо получи първия си кръст, а няколко дни по-късно, когато му го даваха, целият полк му ръкопляска бурно…
На другия ден полкът влезе в Банско, на 11-и бе в Мехомия (Разлог), а на 19-и октомври и трите части (2) на Родопския отряд се стекохме в Неврокоп (Гоце Делчев). След туй дойде освобождаването на Драма, Сяр (Серес), Саръшабан (Хрисуполи), Гара Бук, а на връх Архангеловден целият ни отряд се събра в Скеча (Ксанти).
Там ни дадоха малко време да отдъхнем, затуй с Генчо, който се привърза към мен, се пооправихме и тръгнахме да се поразходим. Както се разкарвахме, един кафеджия ни викна:
- Рачите ли кафица? - попита на чист български той.
- Българин? - на свой ред попита изненаданият Генчо.
- Българин съм - побърза да му отвърне Бечо, сетне притури: - От Горно Райково съм.
Да не чупим хатъра на човека, седнахме на една маса и поговорихме за туй-онуй, сетне му поръчахме. Онзи отиде до съседния дюкян, взе на момчето боза, а като се върна, ми стори кафе и отново дойде при нас.
- Прощавай за бозата, не знаех - извиних се аз.
- Всичко е наред, аркадаш, не се притеснявай - рече Бечо и отиде да се погрижи за мющерията си.
- Не съм пил боза отдавна, та рекох… - сякаш да се извини рече Генчо и надигна чашата.
- От кога?
- Бях много малък, не помня вече колко години минаха… - отвърна момчето и неочаквано се смълча.
- И сега си малък - опитах се да го разсмея.
Малкият остана сериозен, а след малко изпъшка и рече:
- За първи път пих боза, като ходихме за нещо в Панагюрище и след като свършихме работа, баща ми ме заведе в бозаджийницата на дядо Сабри - захвана той и незнайно защо очите му се овлажняха.
- Какво стана? Защо… - заклатих питащо глава.
- Една неделя подир това татко най-неочаквано умря и останах сираче - отвърна ми той и избърса сълзите от бузите.
- Майка нямаш ли? - учудих се аз.
- Починала е при раждането ми…
- Сигурно имаш баба, дядо?
- Дълга е за разправяне, но слушай - каза Генчо и ми разправи една история, от която ми настръхнаха косите…
Като почнало въстанието през 1876-а, баба му и дядо му поминували в Панагюрище заедно с петте си дечица и всеки ден чакали да проплаче шестото. Като всеки читав мъж и дядо му Генчо - тогава трийсет и седем-осемгодишен, отишъл при воеводите, дето се е бил за двамина, ала коварен турски куршум прекъснал земния му път на бърдото Спасовден (3).
Било е 30 април, последния ден на въстанието в Панагюрище…
А подир падането на това кале, ордите на Афус паша нахълтали в паланката. Там имало още стотина въстаници, които все още продължавали да се бранят по тесните улички, но като видели, че няма да излязат наглава с башибозука, забрали близки и далечни и се спасили в гората, с което ударил краят на царуването на панагюрци…
Да, ама в градеца имало още немалко люде, че като захванали едни грабежи, изнасилвания, кланета (4), поголовна съсипия (5) - къщите до една били запалени…
- Когато башибозукът нахлул в къщата ни, баба ми Гина - трийсет и петгодишна по онова време, била с децата си и скрити в плевнята, чакали дядо Генчо да се върне и да хващат някъде, както се били разбрали отнапред. Да, ама наместо него дошли главорезите… - Генчовите сълзи закапаха по гърдите му.
А като взе да разправя за зверствата им вътре, тъй се разхълца, че едвам разбирах какво говори, за-това ще преразкажа всичко, дето чух.
Всички се били скрили в сламата, както им бил заръчал дядо му, но по едно време неговата майка - Петра, която подкарвала шейсет и пет, се сетила, че не са взели някаква дреха за най-малкото дете, което се канело да прохожда, и отишла до къщата. Не щеш ли, когато влезнала вътре, скитасала, че башибозукът е у комшиите и всеки миг ще нахълта у тях. Нямала време да се върне обратно или пък да ги предупреди някак, и първото дето й дошло на акъла, било да се мушне между житото в хамбара.
За зла беда, когато вратникът хлопнал, едно от децата рипнало и додето Гина го спре, то изскочило на двора и се засилило към портата.
- Татеее!
Първият от главорезите вече бил отворил и като видял насреща си детето, без много-много да мисли, го намушкал на щика си като пиле …
Като видяла какво се случва с четиригодишната й рожба, бабата на Генчо, се изправила и развикала с всичка сила:
- Неееееееееееееееее! - подир което водата й изтекла, а сетне усетила как между краката й тупнало новороденото…
Плевнята се огласила от детски писъци, затуй тя сграбчила живите си дечица и тъй приклекнала, че да не нарани току-що появилото се, и зачакала…
Щом злодеите дошли, размахали ятаганите си, после погледнали тук-там и забързали за следващата къща…
Петра изчакала да си идат, сетне колкото може, се втурнала към плевника и като видяла прободеното дете и закланите, взела да се припява без глас…
Колко време се е припявала, един Господ знае, но както си ровела в сеното, видяла новороденото и с побягнала обратно в къщата, дето взела туй-онуй и бързо се върнала. Отрязала пъпа на бебето, повила го и забързала да бяга, че наоколо всичко горяло…
Отпървом се спуснала по реката, сетне минала през Караманец и тръгнала нататък към село Мечка (Оборище), дето нямало жив човек, затуй продължила към Поибрене. Чак като влезнала в гората, видяла и много други бегълци като нея, между тях и люде от Панагюрище, които като разбрали какво носи в ръцете си, тозчас й се притекли на помощ. Даже няколко дни една млада невеста давала на бебето да суче…
Къде е ходила насетне, какво е правила старата баба, никой не знае, но полека-лека отгледала детето, което пораснало и накрая и то имало своя рожбица, но за беда майка му си отишла…
- Това е всичко… - простичко завърши Генчо и приключи своята изповед.
Като чух всичко това, разбрах защо толкоз много искаше да стане доброволец…
Когато войната свърши, на гърдите на момчето вече се поклащаха два кръста за храброст… Само че тая история не свършва тъй.
След войната Генчо си взе каматна родопчанка, с която се загали в Ксанти. Коя беше тя ли? Дъщерята на кафеджията, чула без да иска орисията му. С Шина още живеят благато и имат седем дечица…
——————————
1. Виж: Приложението „Списък на загиналите бойци на връх Велийца на 5 октомври 1912 г.”
2. Трите части на отряда са: 9-и, 27-ми и 39-и полк, а четвъртата - 21-и средногорски по това време е в Средните Родопи, където само втора дружина има бойни действия пред Голям Палас, а след два дни на полка предстои решителна битка - на връх Кавгаджик /днес Средногорец/.
3. Намира се близо до Панагюрище край пътя за Стрелча. Заради многото загинали въстаници там, то е наречено от турците Канлъ табия (Кърваво укрепление).
4. Според едно сведение жертвите в града са около 1100.
5. Подробности за зверствата им в Панагюрище виж „Български хроники, том 2″, с.318, Стефан Цанев.
Приложение!
