ВОДОПАД
Из „Недосънуван свят” (1971)
ВОДОПАД
Събрах водите си в река и бързам нанадолу
край зъбери и скални ръбове.
Неподатлива е течащата ми воля
и оглушала е за всякакво предупреждение.
Пътуват моите води
и изрисувани по тях, дъхтят цветята,
дърветата, небето, върховете…
Но идва каменният праг…
На дъното сред тинята угасва зрънце злато
и затлъстели риби се изпокриват из подмолите.
Изтръпвам цял и дръпвам се назад.
Страхът ме грабва.
Стесняват се гранитните ми брегове
и аз се моля
поне за още миг от туй спокойно съществуване…
Ала се сгромолясвам.
Бушуват долу като неугасващ пъкъл водите ми
и парата пълзи нагоре.
Пъстрата дъга протяга длани
към това, което аз съм бил до скоро,
и сключена над урви изподрани,
изтънява от идващото пладне.
Такава е съдбата ми.
Пилея се, пилея
на хиляди безкрайно малки капки.
Светът се отразява в тях,
живее поотделно в тях и се смалява -
различен всеки ден и всеки ден подобен
на вчерашния, на това, което е било във мене,
и никога не ми открива всъщност
какво ме чака
или как да сбера водите си във новото корито…
И всеки ден,
и всеки ден…
Доволен съм все пак,
че целият разпаднат на частици,
по-мънички от атоми,
от слънцето подгонен,
от ледения вятър бит,
отново ставам
това, което аз съм бил -
неуязвим,
пречистен
и спокоен.
Благодаря на оня всекидневен водопад.
На всеки мой съдбовен водопад
благодаря.
РАДАНОВО
Тихи и спокойни дървеса,
нови къщи с покриви червени,
останете като чудеса,
като песен останете в мене.
Аз разбирам - ветрове на юг
небесата мои ще отвяват,
таз земя ще я продъни плуг,
люляци, лози ще отцъфтяват.
Всичко ще измине своя път.
И ще се стопи. И ще го няма.
Вие ще го наречете смърт,
ала то ще е една голяма
мъка, щом си тръгна изведнъж,
щом от тоя вечен свят си ида
под звъна на дългочакан дъжд…
…А наистина не всичко знам.
Есенеят ниви и ливади.
Дюлев мирис ме люлей едвам,
нещо тук изгаря ме на клада.
И се раждат леко стихове
за къщя със покриви червени,
за чевръсти смугли богове,
тъй приличащи на теб и мене.
***
С кацнало листо на рамо,
в погледа - с небесен глетчер,
гледам слизащата бавно
мокра и горчива вечер
над гората, дето хвойна
съхне до букаци голи
и от клоните спокойно
жълт и сетен лист се моли.
Сещам как изкусно лъжат
скубани треви, додето
не опре, от влага лъскав,
глинест гръб до път полето.
И поемам. Уморени,
стичат се стада край мене.
Вълкодавците смирено
мятат пак опашки черни.
И ако във къщи скоро
аз се прибера,
все някак
есенната си умора
пак ще разделя
със някого.
ДЪЖДЪТ И МАМА
Дъждовен облак слезе морен,
обгърна стария ни бряст
и от прозореца отворен
видях в следобедния час
как се усили, как заплиска
внезапно рукналият дъжд.
И майка ми, добра и близка,
прогони в къщи изведнъж.
Но ето, слънцето се сепна
от своя сън и със лъчи
по локвичките в миг потрепна,
а после - в моите очи.
И пак я зърнах сред лехите
от зеленчуци и цветя
със слънце, слязло по косите,
отново да копае тя.
***
Проста истина случайно
в цвят на люляк аз открих.
В моравите чашки тайно
зрее думичка от стих.
И във моравата вечер
с лъх на люляк изведнъж
дъжд се спусна отдалече,
свлече се над мене дъжд.
Уж случайно всичко беше,
ала дълго след това
синя купчина блестеше
върху моята глава.
Махнах с длан -
да я прогоня,
махнах -
да я угася,
ала тя бе вече спомен,
който щях да отнеса.
ТОДОРОВДЕН
Някой свирна и тогава
заюздените жребчета
впуснаха се в надпревара
по смълчаните полета.
Звъннаха подкови леки
и звъняха под простора
през нивя и през пътеки,
не усетили умора.
Връщаха се между хълми,
под върби, покрай шубраци.
И ездачите до тъмно,
понакривнали калпаци,
падаха, без да усетят,
в тая сляпа надпревара.
Где се юрнаха конете,
кой чий кон към къщи кара -
никой не разбра. А вече
лъсна лунната подкова
и във мартенската вечер
се разцвили кон отново.
И така нощта преваля.
Но пак грохот, пак гълчава.
Никой стремето не сваля -
язденето продължава.
Цял живот ли? А започна
всичко от това, че някой
свирна може би нарочно
и загледа, и зачака.
***
Сприхав звън от копита
пътя ни бял пресече.
И дочух конете да питат
в тая зимна
и тиха вечер:
- Не забравихте ли рано,
момчета,
как ни яздехте щастливи,
как пасяхте
палавите жребчета
в чуждите ниви
и наковладени вечер, мълчахте
под грубата длан на бащите,
но на другия ден отново бяхте
в ръце с поводи
под върбите?
Ала ние стояхме смутени,
не открили познати в конете.
А ноздрите им запотени
все търсеха жадно ръцете.
***
На Иван Николов
Наистина отиват си бащите ни -
безропотно, безмълвно си отиват.
Отиват си, до днеска не попитани
от нас какво очакват.
Мълчаливо
на тихи пътища в осилените бързеи
обхождат ниви и обхождат угари -
снопове като планини завързват,
косят под слънчеви трептящи удари.
Бащите ни. Сред тишината само
във сетна мисъл ще вървят нататък,
където вече сме за тях измама
или пък смисъл на живота кратък.
ПРИКАЗКА ЗА ЕДНО МЛАДО
СЕМЕЙСТВО И ЖЪТВАТА
Рано тръгват с песни и със смях звената.
Рано стигат те при зрелите жита.
Класовете връзват в сноп. Към небесата
вдигат го - да свети чак до вечерта.
Сърповете съскат. Диплят се ръкойки.
Чак до залез слънце. Стихва морен кър.
Тук остава само за нощувка двойка -
със невяста млада селянин добър.
Изморен, той ляга да поспи под бряста.
А вечеря бърза да направи тя.
Вкусна гозба готви младата невяста.
Сладка пита меси с изворна вода.
После във пещта на залеза я мята,
до мъжа си ляга малко да поспи.
В клоните на бряста гълъбово ято
кацва и отново към онез липи
литва, за отмора да подири място -
утре над жътварите ще гука пак.
Тишина обгръща младите под бряста,
нежно ги завива черга от листак.
А по свода синкав класовете вече
зреят. Златен облак ръси звезден дъжд.
Вятър го разпръсква в синкавата вечер
и отнейде плисва някак изведнъж
звън - звънят звънчета на едно щурчово
сговорно семейство, спряло посред път.
Младата невяста будна е отново -
нещо непознато младата й гръд
топли под луната, дето в сноп златее
между разцъфтяла гъсто звездна ръж.
И с една надежда тихичко се смее,
като се пригушва тя до своя мъж.
…Тихо над нивята рой звезди пропадат,
сякаш са пчели от звездния пчелин.
Сън сънува сладък селянката млада,
че до друга жътва ще си има син.
***
Едно огромно весело кълбо
заприда златни нишчици
и бяга
по синьото небе
от хълм до хълм
между двата бряга
на моя поглед,
впит във хоризонти,
пътища и къщи.
И аз потъвам в тая светлина,
удавям се за миг
и после пак се връщам
на тоя свят,
където златното кълбо
по синьото небе ще тича,
додето чакам да се появя
в очите на едно момиче.
МОМИЧЕТА
На сестра ми
Бива слънчево, хубаво време,
когато се раждат момичета по нас.
Бащите като погача ги вземат
и казват:
„На добър час!”
И те шляпат с боси крачета.
Пеперуди в храсти ловят.
Още тука срещат момчета
и сърцата им туптят.
После тръгват на ранни срещи.
О, как идват и как мълчат!
Пъхнали длани във длани горещи,
те се радват
или тъжат.
Ако съдбата им не е цвете,
и тогава няма по-силни от тях -
работят наравно с мъжете
и се смеят
със свой смях.
Раждат леко деца
и щастливи,
бдят над пътя им като звезда:
момчетата -
да са работливи,
момичетата - да вият гнезда.
КРАЙ ЯНТРА
…А моята река
човешка ме отнася.
Къде ще изтека,
кой корен ще наквася,
не питам. Синева
отвред над мен потече.
Край хълми и нивя
спокоен стъпвах вече.
***
И все така - заглъхват всички стъпки
по пясъка. Безкраен път изчезва
зад хоризонта мътен. Вълноломът
простира насъбраната от вчера морска пяна.
И капитаните на пейките зелени
мълчат до мълчаливите жени.
Ням облак по вечеря пак минава,
от погледи,
от листи пак сподирян.
Изплашени, не знам отгде прелитат
над плажа гларуси. И се усеща вече
как отминава всичко, дето беше лято,
море и пясък, топъл облак, слънце…
След малко погледът ми летен
ще обеднее от лъчи и гледки.
Несвикнал още с есенните клади,
във длан ще стоплям падащите листи,
по-бавно ще ме буди всяка утрин,
все по-далече стенещото слънце
ще изминава дневния си път от мене.
И пак. И тих. Върху листа листата
ще се подреждат в стихове смутени,
че нещо е било, че нещо вече свърши
със лятото, което само тука
е пясъчно, горещо, много шумно,
но без което вече аз не мога.
