Калина Малина

Стилиян Чилингиров ни въвежда в своята родна къща, дома на майстор-обущар, който има само един калфа и едно чираче - някое бедно селянче или собствения си син.

Пълен е този дом с деца, мобилировката му е „счупеното скемле”, „олющената икона”, часовникът с топузите, „зелената стомна с нащърбените уста”.

Такива са всички еснафски домове в Шумен в края на миналия век.

От тази бедна къща излизаме на улицата, гдето е царството на босоногите палавници, бъдещи чираци, калфи и майстори.

Всред тях се движат в определени часове на деня като декорация на страинната улица с плочника пъстроцветните шуменски типове, известни дори на пеленачетата - Бальо Кукук, Генчо Панната, Татата Иван, женката Митьо във вечните дълги шалвари.

Еснафите се шегуват с тях, децата ги дразнят, но тези безобидни същества отминават като видения и отнасят със себе си своята болка, която никой не може да разбере. Повечето от тях са разорени занаятчии, или търговци, не могли да се справят с живота…

Ето го и обущарският дюкян. Той не се отличава по нищо от другите дюкяни, долепени до него. Само надписите са различни. В тези „картонени отделения” пред пангото с чук в ръка и мешинена престилка се работи от ранно утро до късно.

На прилично разстояние един от друг седят майсторите със своя строг вид, калфите със замечтан поглед и невръстните чирачета. Едничкото развлечение всред упорития труд - това са приятелските разговори, „които се водеха кръстосано цели часове и неведнъж се свършваха с остри караници, винаги примирявани в кафенето на бай Добре”.

Не е забравил Ст. Чилингиров и женските закачки и кавги около чешмата и през стоборите, които също тъй утихват, за да почнат привечер край някоя пътна врата кротките хора около домакинството. Каква мила картина представляват тези жени „с неочепкана вълна в подгъната престилка, с чорап и хурка в ръка!”

Като завършек на дневния труд се разнася от височината на Нанчовата гимназия чудно хубавият глас на вечно самотния, на чудака певец Хализоолу. Песента му приспива града…

Но всичко това не е още стария Шумен. Ст. Чилингиров го е дал и чрез богатстваото и звучността на езика му, чрез неговия пълен couleur locale. Няма страница без някоя чудновата дума, жива свидетелка на миналото, живописна като цветните шалвари на женката Митьо, като чирозите по палтото на Татата, звучна като детските припеви: „Чирози Татата панна”, „Генчо, кой папа?”, „Кукук, Бальо, кукук!”

Ето някои от тези думи: фута, сегинцънък, тезсъден, колтук, дебрешисвам, каласледа, пендофранк, кума донси, прискунди, хател, буна, богаткиня…

Турски ли са, гръцки или влашки тези думи, не зная, но аз ги чувствам близки, защото са думи от майчиния ми речник. Колко по-близки са те на Ст. Чилингиров, който е израсъл под техния напев!

Над всички тези отделни картини от стария Шумен се издига вечния Илчов баир. Към него са отправяли поглед и връстниците на малкия Стоилко, и бащите им - обущари, казанджии, златари - и майките им с виделените чехли и пъстрите фути и богаткините, първи обули купешки обувки с дървени токчета, които съсипват обущарския еснаф.

И в романа на Чилингиров, както и в действителност, Илчовият баир стои невъзмутим пред страданията на простите човешки души.

——————————

в. „Литературен глас”, г. 5, бр. 188, 2 април 1933 г.