УСМИВКА
Из „Да ме запомниш” (1967)
ЧОВЕЧНОСТ, А НЕ ВЕЧНОСТ
УСМИВКА
Аз съм един много интересен гражданин.
Винаги ще ме познаете
по това, че лявата ми ръка е по-дълга -
от сините купички за храна.
Но не купичките са най-важното.
Важното е моята усмивка:
не много честа,
но чиста
и честна,
не дотам ослепителна,
но винаги човечна.
И когато един нахалник се помъчи
да ми помрачи един ден
и аз му се усмихна -
той винаги офейква по най-късия път,
защото, съгласете се -
никой не се усмихва
човечно
в такива случаи.
Разбира се, аз се усмихвам само на дребни неща,
защото те са, които тровят
живота на човека.
А големите неща въобще не разбират от усмивки:
те си стават така, както на тях е приятно.
Моята усмивка е моя сила и моя слабост.
Заради нея са ме наказвали много пъти
и съм уволняван веднъж.
И когато съм в безизходица -
вдигам рамене, разпервам ръце
/лявата по-дълга - от сините купички за храна/
и се усмихвам
над себе си.
СНЯГ ПРЕЗ ЮЛИ
- Татко, ти пък си един лъжец!
Де си виждал сняг през юли, татко?
- Татко ти не е лъжец, момиченце,
сняг през юли,
сняг над златно жито пада.
Туй са нашите молби за дъжд,
стигнали до небесата сини,
върнали се тук във вид на сняг.
/Небесата
много са високо, дъще,
небесата
много са студени…/
А пък тоя юлски сняг по мене
туй са мойте мъчни мисли, дъще,
мислите за теб, за майка ти
и за още много други хора,
туй е мойта нежна обич, дъще,
стигнала до небеса големи
и отново пак дошла при мене
като странен,
много странен,
много ранен
сняг през юли,
сняг над златно жито.
/Небесата
много са студени, дъще,
небесата
много са високо…/
Ала ти не се отчайвай, дъще,
юлски сняг лежи
от ден
до пладне.
Той изчезва, дъще, той се стапя,
само трябва две ръчички парещи
с обич и доверие да легнат
върху заснежените ми слепоочия…
Татко ти не е лъжец, момиченце,
татко ти е
оптимист.
НАД КРЕВАТЧЕТО
Дъще моя, догдето
ти лежиш във креватчето болна,
аз ти пиша това полунощно писмо
и го пускам
в пощенската кутия на времето.
Спи, дъще. Вън е нощ и е толкова тихо,
че се чува растежът на мъха по пъпките,
сънят на вятъра, закопнял за гласа ти,
шепотът на пръстта, предусещаща
боси петички.
Спи, дъще. Чака те много работа:
много пътеки,
много играчки,
много сънища,
невидени от баща ти…
Спи. Тихо е. Свиренето на твойте гърдички
ме прерязва така, както само
свиренето в едни детски гърдички
може да прерязва.
Нищо не знае,
който не е имал
болно дете.
Един ден ти ще бъдеш голяма,
ти ще знаеш,
че баща ти е търсил човечност,
а не вечност,
че е ходил с протрити колени
не от падане
на колени,
и въобще много неща ще ти станат ясни…
Но ти прочети това закъсняло полунощно писмо.
То ще ти разкаже шепнешком и замислено,
че червената точица на челото ти
е белег от една горяща звезда,
капнала от едно мъжко око
в един предутринен здрач
след безсънната нощ
над едно креватче
с едно болно
момиченце
в него.
АТАВИСТИЧНИ СЪНИЩА
На Димитър Стефанов
Атавистични сънища ме мъчат всяка нощ.
Палеолитен страх, страх пещерен, дошъл
от бездните на неброени времена,
полека се събужда, изпълзява…Тогава?
Единственото е да се спасиш със бяг!
О, капка ясна кръв, виновна, че си жива!
Мъчителен и безнадежден бяг на червей!
Стопи се, изчезни, с пръстта се слей,
роди се със крила и само сянката си остави
на Страшното -
да я разкъсва…
И винаги в мига, когато…
- Ах, стига си крещял, събуди пак детето,
а то е утре рано на училище…
- Прощавай…
Лежал съм на сърцето си…
… Прозореца отварям. Ръцете ми треперят още.
Облакътен върху перваза, цигара паля,
макар и да не съм пушач.
Светът е тъй прекрасен в този миг
с величественото си мълчание, изпълнено
на дишането с огнения вятър
и земетръса на сърцата!
Едва тогава забелязвам: по прозорците
сияят тихи огънчета на цигари!
По моя дом. По оня дом отсреща.
Сияят тихи
огънчета
на цигари!
Червени светлинки на зрееща тревога.
Ах, не! Не е въпросът само
в палеолита, в пещерния страх,
във атавизма!
И сепнат, се замислям за войната.
И другите съвременни неща.
***
Вън дъждът е противен - леден и ситен,
без гръмотевици, без мълнии.
Тази вечер съм толкова обезсилен -
сякаш съм мъничък, мъничък.
Няма нищо по-страшно от умората
да се разправяш с глупости,
да се мъчиш да правиш щедри убогите,
или пък чуващи - глухите.
Пепели се мъжката сила в дребни,
във нелепи случки и случици
и омръзват ти хора, къщи и дрехи,
и душата противно смуче те.
…Аз отпускам чело във ръцете ти меки -
полюлей ме замислено, замислено…
Тази вечер искам само ти да си с мене,
не ми трябват големи истини.
СТРАДАНИЕТО
Страданието е опасно нещо.
Страданието ражда гневна мисъл.
А мисълта към дело призовава.
Тежко ви,
причиняващи
страдание!
***
Тази история е безкрайно стара,
но за мене тя стана просто беда:
в името на една бленувана Ниагара
сега да се отказвам от чашата вода.
И край мене безлични дните се нижат,
сезони се сменят във вихрен бяг.
Пролети със зелени езици ближат
по златните припеци черния сняг.
Разцъфтява денят - цвят дъхав и рехав,
но не го забелязвам - аз съм вглъбен,
че денят е за мене звено и преход,
стъпало към оня, към големия ден.
Не си позволявам да откъсна цвете,
глава не вдигам - все труд и труд.
Ако не сте разбрали - ще разберете,
че съм много смешен и дори малко луд.
Да, луд, защото с тая история стара
аз жаден ще ходя цял живот по света
и дори да получа своята Ниагара -
вече няма да мога да пия вода…
УЧАСТ
Никога не съм бил галеник на съдбата.
Бил съм редник сред редници
и такъв съм и днес.
И съм толкова мамен /единствено от приятели /,
при това от загриженост,
със приятелски жест.
Но в минути на болка -
саблени
удари
къси! -
когато съм искал сърцето си да раздера,
съм се вдигал с едничко
оръжия - честността си,
и с една висота - усмивката си добра.
Но в минути на бяс аз със пръсти горещи
за гърлото само себе си съм ловил.
Никому не съм подарявал
никога чужди вещи
и своите радости
със свои безсъния
съм платил.
…Ще си ида, недал да ме стигне омраза,
неизпитал отровното
жило на завистта, но разкъсан докрай
от разяждащата проказа
на човечните стихове
и човешката доброта.
***
Ловецът ловко ястреба застрелва
и за да има неговия полет,
го слага препариран над главата си.
Естественикът къса жива роза
и я притиска между две попивки.
Е, не мирише, ама пък е вечна.
Светът убива своите поети
и препарирани във бронз и мрамор,
изстъпва ги по градските площади.
Така са вечни.
Хем
не са опасни.
Нещастни са безсмъртните. Защото
да си безсмъртен - трябва да умреш.
Със смърт безсмъртието задължава.
Ний всеки ден
убиваме
по нещо.
И аз застрелвам свойте мисли в полет,
във тежки думи аз ги оковавам
и ги погребвам в гробниците книги.
Анализирам своята любов,
убивам я, за да запазя спомена
и да го имам вечно през годините.
Щастливи мигове и светли чувства
разрязвам с хладнокръвност на хирург -
обезсмъртявам, осмъртявайки.
Не знам безсмъртие,
което
не убива.
Нещастни чучела на мойте мисли,
на мигове, на чувства и на обичи,
какво ще ми разкажете за младостта,
когато
грохна?
ТАКЪВ, КАКЪВТО СЪМ РОДЕН
И ВСЕ ТАКА
Зелени извори и птици,
червени къщички и хълми,
добри родителски десници,
със топлота и обич пълни -
как вашта сладост ни опива!
Ала във вечерите здрачни
неясна сянка тихо свива
гнездо в сърцата ни прозрачни…
Не, то не е все още мъка -
то болка е, но болка сладка.
Все мислим: никоя разлъка
не може да не бъде кратка…
Нощта е от щурци креслива.
Огньове в стърнищата палим.
Но вече н е щ о си отива
и ние почваме да жалим.
Т о се изнизва неусетно.
Т о като пясък се пилее.
Лицето с обич беззаветна
в нас вперено - сега къде е? -
Въртят се дни и ний живеем
сред задуха и глъч моторна,
главички детски ний люлеем
полека със десница морна.
И все тъй пълен е простора
и идват стъпки отдалече,
но колко вещи, колко хора
със нас не съществуват вече.
Къде са те? Лети, ръждива
земята в полет безначален.
И все тъй н е щ о си отива
и ние все за нещо жалим…
Как скърцат червеите слепи.
Когато пея, тичам, плувам,
по планини или по степи -
аз вредом скърцането чувам.
Все по-добре човек разбира
живота кратък на нещата.
Светът старее и умира,
за да възкръсне на земята.
Но наште майки остаряват
и безвъзвратно като време
полека се отдалечават…
А ний не можем да ги спреме.
И тая мъка ни убива.
И ние в размисъл печален
следим как всичко си отива.
И все така за нещо жалим…
ТВОЯТ ПЪТ
Твоят път отдалеч извива:
скулест хан
с кулест кон -
Аспарух
знаме, конска опашка, побива
и зачева те с дело и дух.
Оттогава тринайсет столетия
все борби и борби, и борби.
Планини и поля са засети
с чужди кости и буйни глави.
Оттогава все погледи злобни
в тебе впити са като игли.
Седем века
били сме
поробени -
роби никога не сме били!-
Сред премеждия, след победи,
на врага
оживяла
напук
и приета от прадеди бели
и предавана свято на внук -
в свойта повест жестока и дълга
ти запази за мен до днес
гордостта
да се казвам
българин
мойта свяст, моят дух, мойта чест.
Днес над теб небесата са сини,
но аз зная и помня добре
над какво раснат тия комини,
това златно житно море.
Позволи да те любя мълком
с оня бяс
на хан Аспарух,
и приета от прадед-българин,
да те върна на българин внук.
***
Непрекъсната промяна е живота.
Живо живото остава,
ако има мъжеството
в нещо друго, нещо ново
вечно да се претворява.
Майката се претворява във сина си.
Майсторът се претворява в дом.
В километри претворява се шофьорът свъсен,
аз във стихове се претворявам
мълчешком.
Зная:
само ако пиша, ако пея,
аз единствено бих могъл да живея.
И когато своето сърце докрай преровя
като кърт,
ненамерил семена на песен нова,
ще замлъкна,
ще затихна,
ще изчезна.
И това ще бъде всъщност мойта смърт.
ДАРБАТА
Между неща съвсем несвързани
тя мята ненадеен път
и те сбратени и забързани,
едно към друго се стремят.
Невидимото прави видимо.
Открива неоткрит закон.
Пречиства в стих неясен стон.
И със замах и усет рядък
на точността с добрия лост
превръща тежкия порядък
на мислите в по-лек и прост.
Тогава в тишината гробна
край нея
еква злобен шум!
Тя е неясна, неудобна
за бавно мислещия ум,
тя подстрекава към безстрашие,
зове за дързост и дела
сърцата мъртви със напрашени
и занемели
махала!
Зализани доброжелатели
й слагат в колелата прът,
неподозирани приятели
тамян с усмивка й кадят…
А тя върви - това внимание
навярно е потребно,
но
с признание и без признание
на нея й е все едно:
живее, щом се е родила,
повикана от глас голям,
и сред борба немилостива
тя си пробива път със сила,
тя знае за къде отива!
И непременно стига там.
ВЪЗДУХ
О, тая щедра всеотдайност! -
Дори във полунощен час
когато спим,
проникнал тайно,
ти пак си с нас, ти пак си в нас.
За всички нас еднакъв ти си.
Опиваш със еднакъв чар
банкери,
папи
и кралици,
или пък всеки прост овчар.
Затуй пред теб са всички равни!
Напъпват листи и цветя
и славят песнопойни славеи
прозрачната ти чистота!
Прозрачните въздухопади
окъпват пъстрия ни свят
и правят пътищата млади
и тъй наситен - всеки цвят.
Невидим, ти издигаш леко
ту мореходни ветрила,
ту птици,
стрелнати далеко,
ту металически крила.
Където минем или идем -
ти вечно
всякъде
си с нас,
от скромност винаги невидим,
но нужен до последен час.
ВОДА
Доена от планински преспи,
люляна в мъх на свобода,
бучи
във водопади
пресни
неукротимата
вода!
Шурти в горещините жадни
от кран,
от стомна
и пахар,
сърцата напоява жарки
като живителен нектар.
А щом заспи сред свещи-стволи
опразнен като храм
градът -
към еженощието свое
поема трудния си път.
В асфалта черен шибва с ярост,
с такава ярост, че дори
плътта й с многоцветна ясност
се пръсва
в хиляди
искри!
И засвистява, запищява -
във тоя
кипнал
пенест
ад
тя чистотата си отдава
на знойния среднощен град.
Отвява смачкани хартии,
отнася стъпкани цветя!
От болка вие,
ала мие!
Тъй своя дълг разбира тя.
***
Аз вярвам в непостигнати неща.
А туй, което мога постепенно
да имам - то загубва висота.
Постигнатото е обикновено.
Аз вярвам в непостигнати неща,
но можещи да станат постижими.
Аз вярвам в чистота и доброта,
във светъл миг или във светло име.
Аз вярвам в непостигнати неща
и за които трябва да се боря.
Това ми дава право на света
да дишам, да обичам и да споря…
И щастието ходи редом с мен
и ме вълнува и ме упоява,
че то, постиганото всеки ден,
все още непостигнато остава.
***
Те ме превземаха полека:
похвален тост във моя чест,
потупване, усмивка мека,
изпълнен с обещания жест.
Пред мен - така, зад мене - инак.
говореха за мене те.
Аз бях за тях един наивник,
едно объркано дете.
И аз - наивникът, детето -
с усмивка кротка ги следях
как гледат ме в очи, додето
ми хвърлят във очите прах…
Да, ловки бяха те, но бяха
докрай разнищени така,
че търсеха младок със яка
гърбина и с добра ръка.
А аз бях млад, а аз бях честен
и знаех аз от своя кър:
със тях ще стана по-известен,
но никога - и по-добър…
И все по-техен, по-съгласен,
все по-изискан, по предвзет,
все по-опасен, по-неясен -
аз си оставах непревзет…
