БЕЗВРЕМИЕ ТЕ ОБХВАНА, ЖИВОТЕ…
Из „Пазител на вечност” (2021)
***
Безвремие
те обхвана, Животе.
Във душата ти тайно навлезе,
покосява мечтите ти злото,
не прощава, не глези…
Изгубваш се бавно - мънисто
в тревата отровна на дните.
Днес мъглата е клисава,
което идва, е скрито…
Вместо манна небесна
пристига врагът ти невидим.
Кислорода ти взема.
И не сещаш как края ти идва.
Изгубваш се, додето чакаш
Зората.
Преборвай страха черен и мъките!
Изгрявай, Животе!
До края
и… после не сваляй гарда!
***
Моите маратонки
са стари,
прокъсани като мен -
изтрити от ходене.
Донкихотовци -
в търсене
на истината…
БАЩА МИ
Един самотен вик -
блъскал по чужбина…
А в ранна зима идвал в село със снега.
Във кръчмата - със зарове и черно вино,
търкалял дните,
мечтаел, гледал към брега.
И пак очаквал оня вятър, белия. Пътувал
и… във съня си. Сякаш дънери отсечени
над Янтра ледовете в март се втурвали -
надеждата му жадна. И обречена…
Баща ми тръгвал щастие да търси
по чуждите земи… Не бил с късмет.
Такъв го знам на снимките опърлени
от времето: останал нейде на гурбет.
Днес майка ми не иска да си спомня,
но нейната добра душа сама скърби.
Там Времето - един безчувствен хромел,
премила всичко. И не всичко може би.
Баща си не запомних. Малък бях, но
днес трябва да изкупя бащина вина.
Ще се завърна ли от пътищата прашни?
На майките сами е нужна млада топлина.
КЪЩА ОТ СЛАМА
Вода и пръст и дребна слама,
наречена “мекина”.
И боса ситно гази мама,
додето сила има.
А после ще поседне малко,
тя и калта да си починат…
За нея много ми е жално,
но съм на четири години -
дете, едно безсилно птиче.
А тя кирпича във калъп
ще пълни, ще притичва…
О, този спомен тежък, скъп!
Живяхме в смут, с надежда.
Но мама къщата издигна -
сама - с неволята-строител,
без помощи от никого
нито от мъж, ни от родител.
И този дом и двор с асмичка
за синовете-емигранти
и таткото-изгнаник,
бе покрив нов за всички…
Но тъй реши съдбата:
да се пръснем всички по света.
Мама - птица в самотата,
живя, крепи я…
И отлетя.
БОЖЕСТВЕНО ЛИСТО
На Иван Енчев
От болката - жарава, мраз
и вик без глас - с години.
Като да бях във Ад…
Приятел ми подаде
не лаврово, от хрян листо,
и каза: наложи го Там
и с него осъмни… Ще мине.
Но „Там” къде е?
Сънувах: младост, битки, рани;
предателства и клевети
(сковаващи душата);
раздели и любов;
на север - родната постеля, мама…
И миналия свой живот…
Едно листо от хрян в нощта
как болката е пило и изпило?
Осъмнах пред
небесното светило здрав.
СВЕТЛИНА
На брат ми Пеньо Цонев -
поет и гадател
Мила ти е светлината, братко.
Тръгна си с отворени клепачи.
Губи се гласът ми и не мога
да те питам:
как във тъмното ще пишеш
и писмата ще ми пращаш…
Ти предсказваше
съдби на хора и животни
даваше утеха на потъналите в страх
и, сам неутешим,
вярваше в човека.
Раздаде себе си на всички.
И на мен остави много -
стиховете недописани.
Срещу залеза вървя
и го прегърна.
Виждам - Светлина си вече,
в Светлина далечна се превърна.
Драганово 20.12.2006
ПРИЯТЕЛ
На д-р Митко Полихронов
Аз - по-стар от теб със четвърт век,
дали съм мислил,
че ще износвам ризите ти, якето;
със маратонките ти да вървя
в подгизналата зима с овехтели колена…
Аз, по-стар от теб със четвърт век,
дали съм мислил
при всяко излизане-влизане
да срещам лицето ти ведро, усмивката
от помена цветен…
Макар обувките ти да износвам,
по твоя път не мога да вървя,
знанията ти да имам,
чувството за свобода.
Живя екстремно ти - в различни времена.
Не тъст, а приятел ти бях…
ЧУДНОТО СЕЛО
На Румен Стоянов
От ветрове сърдити брулен,
зад девет сини планини,
сънувам миг,
във който ми се иска
да бъда птица в твойте висини.
Да мога с поглед да те галя,
да ме целуне мама
и да опитам маминия хляб…
Без глас със теб да разговарям,
под синята янтърна вечер
да подвия крак.
И в ранно утро до дървото тихо,
израсло с мен, да се сравня.
Да питам бързея на Вечната река
къде отнесе чудното ми детство…
А после с болката ще си заминем
зад девет сини планини.
В душата си, откъртено, ще имам
парче земя
за северните дълги дни.
ОПРОВЕРЖЕНИЯ
На Венета Вълева
Аз писах „свободна”
ти - „влюбена болезнено, вечно зависима”;
аз писах „естествена” -
ти - с мисли космични била си.
Аз писах „характер в края на ХХ век”,
а ти си подготвяла края си.
Аз писах „витална” -
ти стреля, прониза сърцето си.
Поезията -
тази вечна игра със смъртта.
октомври 1995
КОПЧЕ
На Ботьо Буков
Едно момиче пожела
да ми зашие копче.
Наведе плетена коса
от златни снопчета…
И тръгна по иглата и конеца
нечакана
и тънка нишка топлина…
Над зимния ми ден
и над етажа сепнат
мъглата се отдръпна.
И слънцето надникна
с окото на съседка любопитна.
КЪСЕН ПЛОД
Отиде си така внезапно,
тъй както бе дошла.
Отиде си със лятото
недосегаема, сама.
И сякаш нещо ми отнеха.
Тук падат облаци, слани.
Стихът ми служи за утеха.
Напира в мен, кълни.
И нищо, че е късна есен.
Не беше моя, твой не бях.
Плодът едрее - малка песен.
И да не я напиша, ще е грях.
НИРВАНА
Светлина
от рамото ти обло
в мене преминава.
Гръд, натегната и топла
във ръката ми
щастлива плава…
ЛЪЧ
Слънчев лъч между ръцете ми -
неочакван и изгарящ, -
ти танцуваш с мен и светиш,
както за самотник свети фарът.
Нещо става тука,
във гърдите ми самотни вляво,
някой пинг-понг чука…
Тръпка нова нежност повелява.
И не смея аз да те докосна
да не счупя всичко:
тишината, тялото ти косо,
този лъч от обич,
който ме разсича.
ВЪЗМОЖНО НАЙ-ЗДРАВ
Жена ми се сърди - опъвал съм нервите й,
че лягам под ножа за нищо: дроб черен, сърце,
апендикс… Сега пък ми цъфнала херния…
И вайка се тя и се тръшка от цяло сърце.
Макар и болен, българинът е човек корав,
казам й аз извисен, спри и недей се коси!
Искам да бъда изряден, във форма да съм си:
та когато умирам, да бъда най-здрав.
