Надя Попова

Наскоро поетесата Елка Няголова изповяда, лутайки се из житейския лабиринт: „Спасявам се във този стих, спасявам се - /от кроткото притворство и омразите,/ от клюките - летящи мравки в ниското,/ от третото весло - защо го исках?!”

И наистина, тя безспорно е от спасилите се (не спасените!), но това е само първата част от мисията й в този разпадащ се, завъртял ни като месомелачка свят; втората, по-съществената е - тя е от спасяващите го, за да не забравим предназначението си на човеци и българи.

Двайсетината й книги с поезия, издадени през последните три десетилетия и нещо (тук не включвам изданията на други езици) утвърдиха името й на ярка поетеса с разпознаваем глас. Не случайно в оригиналната по замисъл нейна книга „Писма от/до брега”(2008) Никола Радев, сядал на една маса с Господ, когато Той ходеше по земята, я нарече в епистоларното си послание „Маестра”… А оттогава тя още повече разгърна своя талант, мащаба на прозренията си за живота и живописните възможности на стиха си, превърна се в знаково за съвременната българска поезия име.

Със своите досегашни стихосбирки и неизменните си „50 нюанса бяло” Елка Няголова е някакъв анахронизъм в днешното затънало в поквара, сквернословие и пресметливост време. Сякаш дошла от Сребърния век…

През 2017 година тя издаде книга, озаглавена „Шест грама”. Не, това не са онези „девять граммов в сердце” от песента на Булат Окуджава, адресирана към „Госпожа Удача” , т.е., теглото на куршума, но е близко, много близко. Толкова, според някои учени, тежи човешката душа. Вечна мишена, „неразбрана субстанция”, опъната до скъсване струна.

Тези сребърни струни, които „просветват и Пътя бележат”, тази „отмаляла душа” на хорския кръстопът, която „чака прошка от грешния свят”, ме докоснаха дълбоко. Но най-силно ме порази казаното за Душата - „…и изцежда ръкави мокри”.

Стотината стихотворения, колкото и драматични да има сред тях, без изключение носят „белези от светлото” - от „ръцете на мама, които „миришат на копър, на детство и на лято”, споменът за света, видян от „най-високото” - „от раменете на татко”; „платното по-бяло от сняг” за спасителната риза на „брат ми” (събрата по перо и дух Ивайло Балабанов)…

А срещу тях - в напразните си усилия да ги загасят и да превърнат живота в „разплакана свещ” - „всякакви нови месии със речи разпътни”, хорът глухонеми, дирижиращ страстно киселинния дъжд, който брули душите, „безръки прегръдки и усмивки предвзети”, замлъкнала музикална кутия със счупена пружина…

Ах, тази музика! Небесната - на сребърните струни и дисхармоничната - на прегризаните от къртици жилави земни корени, изпълваща стихосбирката „Шест грама”.

И ето - три години след излизането й, поетесата ни изненадва с ново заглавие  - „Парапет за душата”.

Тази метафора се появява в не едно и две стихотворения на книгата - понякога назована („Лечебница”, „Парапет”), друг път само загатната („Аерофобия”, „Лъчът”, „След сто урока по летене”, „Зад хоризонта”).

Най-малко в поезията изреченото може да бъде тълкувано буквално, нали тя е изкуство на индиректното, често подсъзнателно внушение, също както и музиката; трябва да притежаваш слух, който да трепти на същата честота, като словото на поета.

И въпреки всичко, влязъл в омагьосаната гора или в „тайната градина” на Елка Няголова, в съзнанието ти се материализира гледка, усилена от реален световъртеж и сърдечен спазъм.

Нещо повече - усещаш се да вървиш като по въже или по хлъзгава тясна пътечка на главоломна височина. И единственото, което те пази и задържа да не паднеш, е той - Парапетът за душата, който я огражда от бездната на Небитието.

Познаващите поезията на Е. Няголова отдавна са възприели символиката на белия цвят, втъкан в нея. Но има в тази нова книга една друга белота - на снега, на зимата, на сковаващия студ, и то не като пейзаж, като годишен сезон, а като сублимация на споменатото вече Небитие.

Когато „преспите достигнат до гърдите чак“, когато „Снеговете високи, снеговете безмълвни са./И без думи завинаги се прощават с небето“, когато „Душата ли, светът ли побелява?/ И аз - дете пред него, се смалявам“…

Има едно сваляне на маските и отхвърляне на задръжките, една пределна откровеност. Сякаш авторката е решила да не спести никому и най-вече на себе си нищо, въпреки изплъзналото се признание: „Така ми се мълчи! Като пред хляба./Като пред дъжд. И думичката „сбогом”./Като пред дяволската болка вляво./И изповед отлагана пред Бога…” Но може ли да даде обет за мълчание човек, обречен на словото?

Стихът на поетесата винаги е музикален, богато оркестриран. Както звуковите вълни се разпространяват из въздуха, а концентричните кръгове - във водата, така се разширява с годините и смисълът на нейните изстрадани образи, метафори, асоциации…

Да си спомним определението за поезията - най-добрите думи в най-добрия ред.

В новата й стихосбирка „Парапет за душата” освен съответствие на дефиницията, виждаме и една безупречна композиция на самите стихотворения, създадени през последните 3-4 години.

Не е търсена хронология - творбите следват вътрешен сюжет със своя художествена логика - някъде изграден върху принципа на съзвучието, другаде - на контраста. И това не просто създава, а поддържа градуса на емоционалното напрежение.

Поезията, каквато е тази на Е. Няголова, дава широко поле за интерпретации, разбира се, заради своя обхват и многопластовост.

В тези 88 стихотворения, обособени в пет цикъла, поетесата е израснала душевно, духовно, социално, метафизически, придобила е още по-голяма разкрепостеност на художествения изказ.

В книгата „Парапет за душата” хармонично съжителстват стихотворения, побрали и „Тъгите на България”, и лични душевни колизии, защото при поетесата те са неотделими. Ще спомена заглавия като „Брястът”, „Фалит”„Ледовете през август”, „Де е?”,„Снеговете в мен”, „Велика събота”, „Войната на врабчетата”, „Не е от сезона…”, могат да бъдат посочени и редица други.

Става дума за рядко срещана художествена и социална чувствителност, каквато притежават малцина, за поетически откровения, далеч от патриотарството и предпоставената „гражданска лирика”.

Стихотворения изповеди с неочаквана образност, с интонации от шепот до вик. Красиви и едновременно болезнени, апокалиптични картини, които те впримчват, всмукват те в силовото си поле.

Картини, в които не просто минават на забавен каданс спомени от лично преживяното, а вълнуващ филм, в който сякаш е вграден онзи загадъчен „25-и кадър” за внушение на подсъзнателно ниво, но не за да зомбира, а за да облъчи с просветление, обич и милост.

Често когато авторът обедини стихотворенията в цикли по, най-общо казано, тематичен признак, това създава известна монотонност. Нищо подобно не се е случило в тази книга. Петте й раздела, онасловени „P.S. ЗА ЕДНО ХВЪРЧИЛО…”, „ГОРЧИВИ ПЕСНИ”, „ПРИЗРАЧНИ ЛАГУНИ”,  „ВИСОКОСНА ЛЮБОВ”, „СТРЪМНИ СЕЗОНИ”, всеки един с изящно преддверие под формата на кратък встъпителен етюд (дали проза в свободен стих или стихове в проза, или може би онова, което поетесата е определила в самото начало на книгата си като „записана болка в гръдния кош между две вдишвания”), не оставят и за миг усещането за повторение или тематична вариативност.

Защото Елка Няголова възприема, усеща и пресъздава света в цялото му многообразие, в пълната гама на емоционално-изобразителното.

В стихотворенията от „Парапет за душата” ще се срещнем с поетически находки, спиращи дъха.

По всяко едно от тях би могло да се напише трактат за смисъла на човешкото съществуване и за вечно нараняваната, но вечно възраждаща се любов. („Меден сън”, „Монолог на камъка”, „Спасяване на кръста”, „Задъхано стихотворение”, „Панта рей”, „Тайната градина”,  „Високосно”„Лебедов дом”, „Гардеробиерката” и мн. др.)

Елка Няголова изпълва с нов смисъл заковани в съзнанието ни представи - библейски, фолклорни, житейски. Поезията й едновременно е класична и модерна. Казано накратко - тя просто е истинска.

В нея съжителстват ненатрапчиво многобройни културни реминисценции, майсторски усвоени уроци, но интонацията й е единна, споена от творчески характер с уязвимост на снежинка и твърдост на диамант.

И двете - с почти еднаква кристална решетка. Защото тя отдавна е избрала „небето, под което да живее и в което да вярва”. Високото небе на Поезията.