Николай Дялков

ЕСЕННО РИСУВАНЕ НА ВЯТЪР

Понеже септември е глух и не чува как викам те в мрака,
понеже зовът ми се губи из горската врява,
октомври е вейнал перчем и зад хребета някъде чака
и плюшени облаци есенни тайно развява.

Защото септември е глух и заспалият въздух се чуди
кога ли ще хукне пак вятърът сенки да гони.
Кога ще изчезнат съвсем на следобеда тих пеперудите,
кога ще осъмнат без припев самотните клони?

Понеже септември е глух, чака още октомври да кресне
със вятър и облаци, дето си скубят косите.
Тогава ще секнат и птичи, и щурчови песни.
И с тебе ще хукнем да търсим местенцата скрити.

И аз ще надвесвам над теб спомен тих от отминало лято,
във ризата лятна и в моите длани, побрал се.
А ти ще си още жената, рисуваща вятър, която
пореден октомври при мен с есента ще донася.

И двама ще тръгнем по залез из сивите, тихи дъбрави -
ти с рошава плитка, пък аз със коси посребрели.
А вятърът есенен, как за портрет се позира, забравил,
по въздуха сам ще рисува крилете се бели.

КОГАТО МЕ ЦЕЛУНА

Когато ме целуна, слезе вятърът
от клоните на първата топола.
В косите ти искрящи се замята и
ме лизна по брадата ми набола.
А после се загнезди във очите ни.
И вятърен светът ни заизглежда.
Когато ме целуна, черги китени
душата ми покриха с топла прежда.
Когато ме целуна, слезе вятърът.
И сякаш ми се люшнаха краката.
И сякаш, залюля се и земята ни…
Когато ме целуна… станах вятър.

ЦЯЛ ЖИВОТ

И пак вали - тъй, сякаш за последно.
Един чакал ми сече път в нощта.
Изсвирих му. Той спря и ме погледна
и сякаш доверчиво заскимтя.
Та значи днес вали. Вали до дупка.
И в този дъжд навярно ми върви.
На тъжното у мене казвам: -”Чупка!”.
Какви са тези дъждове? Какви?
Но вече знам - в дъжда ако изляза,
ще срещна теб - дъждовна и добра.
И кой до днес ме бе така наказал -
да няма как дъжда да разбера?
А той вали - тъй, сякаш за последно.
Обгръща ме студеният му шал.
И ето - ти се спря. И ме погледна.
Май цял живот за нас е той валял!

ПЕЙКА

Със глас на мим, болящ, но и обичащ.
чуй - пейката говори вместо нас.
И виждам малко, къдраво момиче,
поглеждайки я - в профил и в анфас.
Седи в нощта. И всъщност виждам тебе,
А аз до теб съм малкото момче.
Светът е… тази стая. Свит и дребен.
(Сега голям е. Зъл. И откачен).
Ти стискаш малка книжка във ръката.
Говориш ми за мащехи, сестри.
А аз съм Митко Бомбата. В играта
май някъде пищова си затрих.
И всеки е във своето си детство -
ти - с книжката, аз с подвига си нов.
Седиш си ти. С диоптър късогледство.
Седя си аз. Не чувал за любов.
А днес защо, защо на тази пейка
със теб не седнем двама. До зори.
С очи да ме простреляш, уж четейки,
А аз с въпроси. Рязък и открит:
Защо сега не мисля за играта?
Защо са тъжни благите очи?
И искаш ли на пейката позната
да седнем пак, и просто… да мълчим…

ПО РЪБА

По ръба на бръснача
с тебе двама вървим.
Аз напред тихо крача,
ти - след мен, като мим.
Свети, бяла стомана -
острието под нас.
Вече път не остана.
И обръщам се аз -
ти вървиш подир мене,
а краката кървят.
Там, под нас шумно стене
на морето бесът.
Ако спра и те хвана,
ще останеш ли с мен?
Нека морската пяна
да ни вземе във плен!
Аз стоя на прибоя.
Свърши пътят пред нас…
Там дори… ще си моя!
Изречи го на глас!

СВЕТУЛКА ПО ВЯТЪРА

По мръкнало градът е шумен кошер,
светулки приютил от самота.
А вятърът антените му роши
с бензинови дихания в нощта.

И ври градът. А сенките танцуват.
Нощта събира влюбени сърца.
И в този шумен кошер ми се струва,
че с теб сме още същите деца -

сама си вън на стълбите и пращаш
калинката, избрала път към мен.
Светулки пък в нощта за теб аз хващам.
Мигът край мен е спомен прероден.

И няма там горчиво, старо вино -
момичето порасна в теб с нощта,
а виното го пихме през годините -
горчиво. Със вкуса на любовта.

По мръкнало градът е дом с въпроси,
светулков кошер, пълен с чудеса.
А вятърът една светулка носи
от детството. За твоята коса.

БОСИ ЩУРЧЕТА

Цигарата чезне и в късния час
превръща се в дим, който вятърът носи.
И бавно застава дъждът между нас.
Валят помежду ни… въпроси, въпроси…
Нима е цигара горката любов?
Нима се превръща на дим и… изчезва?
Убита сърничка по време на лов?
Превиващ се просяк под властнишки жезъл?
Нима е искрица, блестяща в нощта -
самотна звездица до светлото утро?
Тревица и цвете под слонска пета
или е денят, който жив е до утре?
Цигарата чезне и в късния час
превръща се в дим, който вятърът носи.
Щурчетата свирят, но някак без глас…
Без фракове, ризи, цигулки… И боси.

ВЛАКОВЕ

Всички влакове тръгват и спират пред прага ти -
бавни, бързи, експресни, със спален вагон.
Я към някого тръгнали, я от някого бягащи.
И просвирват за поздрав под твоя балкон.

Само аз засега не пътувам със влакове.
Но под твоя балкон ще пристигна пеша.
Ако ти с твоя влак все пак тръгнеш нанякъде…
Е, тогава навярно и аз ще реша

и на влака ти бял ще пътувам до съмнало.
Ще съм пътник внезапен, дошъл без билет.
И на другата нощ знам, преди да се стъмни,
пак ще искаш да бъда на първия ред

на опашката мъжка, строена пред влака ти.
И да бъда твой пътник. Така - ден след ден
ще отваряш вратите пред всичките чакащи,
спряла влака на спирката само за мен.

МЪЛЧАЛИВА ОБИЧ

Ръбата табанлийка си, животе.
В чаршиите неспирно трополиш.
Паветата разцепваш с глас фаготен.
Безцелно колелата си трошиш.
И аз - едно гаврошче заблудено
се возя на опашката отзад.
Сред нищото. Вали. И е студено.
Но люшкам се щастлив - от град на град.
Мълча. И някой казва, че приличам
на злобен и сърдит, надут старик.
А аз, животе, всъщност тъй обичам -
мълчащ, с кървящ от сол, ранен език.
Не лягам във калта по мен да минеш,
когато возиш някой самобог.
И нямам поглед лигаво-карминен,
когато кочияшът с мен е строг.
Най-много в болка, мъжки да напсувам,
задето из калта по пътя общ
захвърляш някой, дето уж не струва
за тебе вече нито лев, ни грош.
Флиртува с мене твоята близначка,
онази, страстно-дивата - смъртта.
Тя чака, ти животе, да ме смачкаш,
целувка ми гласи - уста в уста.
А аз така - клатушкам се накрая,
не искащ много, влюбен, и щастлив.
Мълча си. Но обичам тъй! И зная -
обичаш ли… и след смъртта си жив!

ЩОМ СЕ ВЪРНА

Аз се връщам. И сякаш нощта
в миг започва със друг цвят да свети.
Други с тебе са всички неща,
живи с тебе са всички предмети.
Но не мога… не мога това
да щриховам на листа пред мене.
Светла рамка след туй да скова.
Да виси в моя свят, окачена.
Не. Не мога. Но с туй се теша,
че не може и друг да го стори.
Как рисува се женска душа?
И мига, в който с мен заговориш?
Как рисуват се огън и страст,
светлината, в очите ти сбрана?
Не. Аз вечер се връщам у нас
след пиеса, пред други играна -
да се видя в очите ти пак
и да знам, че за тебе живея.
Всички други да казват по мрак:
- Той е влюбен. Прибра се при нея…

КРЪЩЕНИЕ

Смрачава се. И няма да сме първите,
които вечерта ще пресекат,
раздрали на срама си сетен вървите,
и дрехите на този свят сакат.
Луната свлекли в брачните си пръстени,
превърнати в очи на вечерта,
в реката като Бог ще бъдем кръстени,
по-голи от мита за есента.
Смрачава се. И скриват се пъстървите.
Нощта ни къпе в живата река.
Повярвай ми, ще бъдем с тебе първите,
които тази нощ ще нарекат
най-нашата. И нашата кръщелница,
отмила на телата ни срама.
И трудно ли е в сивите ни делници,
реката ще поканим у дома.

КАПКИ ДЪЖД

Затропа дъжд. Взриви ми битието.
И стресна непукистките - мухи,
играещи на жмичка зад пердето,
на топло, под дебелите плохи.
А капките - невидими и дребни,
разбиха се. И няма вест от тях.
Пет-шест едва във опити поредни,
да зърна по стъклото аз успях.
Приличат ми на малки терористи -
взривяват битието със дъжда
и губят си животчетата чисти
отдадено. И без да предадат.
Потропват. И завинаги се губят.
В живот живян - да стигнат до целта.
И искам, ако някога се влюбя,
да бъда като дъжд за любовта.

ИЗМАМНИЦИ

Тази пролет… също като тебе,
с устните ти сякаш ме целува,
спрат ли на разцъфналия хребет
мислите й, дето все пътуват. …
Само да не вземе да избяга,
както ти си тръгна от деня ми.

Гледам я - за лятото се стяга.
Скоро май и тя ще ме измами!

КАТО ДАНАЯ НА РЕМБРАНД

Пукат съчки в старата камина.
Сякаш котка - сгушен спи април.
Свири вън дъждът на окарина,
слънцето априлско в облак скрил.
Пукат съчки… Нека е дъждовно.
Нека спи под одъра април.
Въздухът ухае на греховност,
чакаща за четка и акрил.
Нека се цеди отвън небето…
Ти си просто муза на Рембранд -
голата Даная под черджето…
Аз пък съм мъжът без дъждобран -
оня Зевс… И нека съчки пукат.
Аз дойдох при тебе със дъжда.
Мери вънка пулса ми капчукът.
Мига в срам таванската греда.
Знам, ще свърши този дъжд накрая.
Да, но знам - и в някой друг април
жар ще пука в топлата ми стая -
спомен, че със теб в дъжда съм бил!

СЛУЧАЙНО СТИХОТВОРЕНИЕ

Дъждът разказва простата си приказка,
в която с теб прегърнати вървим.
Начало няма. Краят й е никакъв -
щом спре дъждът, изчезва като дим.
Не става да приспивам с нея внуците.
Тя всъщност е един случаен дъжд,
потропал за минути по капчуците,
окъпал в мен един случаен мъж.
Открил жена, изгубила чадъра си
в случайните дъждовни суети.
Но спря дъждът. Узряха пак кахърите.
И с приказката тръгна си и ти…