Иван Овчаров

В черен облак назъбен сърцето се взира.
Всеки нейде се тули - само аз ли съм тук?…
Като спомен за дъжд и изоставен капчук…
И не ми се живее… А не ми се умира…

Още нещо навярно тука нейде извира.
Да кърви, ако трябва, а и значи - напук!
Но в градина обрана не до цвете - до звук -
не, не ми се живее и не ми се умира!…

В черен облак назъбен сърцето замира -
не за песен и химн, а към друг за пролука…
И не ми се живее… А не ми се умира,

щом един въпрос още не ми дава мира:
Всеки път за Нататък ли стига вече дотука?!…
И не ми се живее! И не ми се умира!