Предговор към готовата за печат посмъртна стихосбирка на Иван Овчаров „Надеждите за спомени се молят”

Панко Анчев

В края на 2020 г. Иван Овчаров се спомина, преживявайки тежка и мъчителна болест, отнела му преди това способността на говори.

Но докато боледуваше и малко преди да се представи в Господа, той очевидно много е работил, размишлявал, задавал си е въпроси и е търсил техните невъзможни отговори.

Така се е родила тази негова книга, наречена „Надеждите за спомени се молят”. Книга - последна в живота на един поет, която дори не може да види.

Иван Овчаров е поет, който дълго търсеше себе си, своя автентичен израз, думите, с които да осъществи дарбата си. Всяка нова негова книга бе стъпка към лелеяната цел. В тази тук, която е последна в живота му, той най-сетне я постигна. За разлика от безброй други негови събратя, които дори не се доближават до нея.

Сега виждаме поета в целия му ръст и дарование, което без съмнение вече му отрежда безспорно място в националната българска поезия.

Поетите винаги искат да се видят признати и високо оценени. Иван Овчаров получаваше твърде малко от това признание; но сега го заслужи в най-пълна степен и, убеден съм, завинаги.

„Надеждите за спомени се молят” е резултат на продължителни размишления и работа над словото, за да се намери единствената дума, изразяваща смисъла на всичко.

Когато един поет е даровит и има съзнание за своята отговорност като носител и владетел на словото; когато много работи и малко говори; когато търпеливо върви по отредения му път, един ден неизбежно успява да напише онова, което винаги е искал да напише.

Ние трябва да признаем, че сред нас е бил един значим поет с необичайна дарба, особен поетичен слог, оригинално мислене, здрав характер и овладял капризите на думите, целунат от своята поетическа муза за вечен живот в литературата.

Аз поне нямам съмнение, че „Надеждите за спомени се молят” е доказателство за такъв факт в българската поезия.

Иван Овчаров ще остане като един от най-значимите поети, живели и творили във Варна. Но той е много повече от значим поет на Варна.

Неговите творчески усилия и резултатите от тях, задълбоченото му художествено мислене на поет, боравенето с изразните средства, търсенето на дълбокия смисъл на поезията и на това, което тя изразява и пресътворява, го прави ярко име в българската поезия на XXI век.

Иван Овчаров се утвърди като такъв поет през този век, макар че началото на пътя му като творец е още от 80-те години на ХХ век, когато са и първите му сериозни и изпълнени с надежди (които той, слава Богу, оправда!) за бъдещето му развитие.

Още тогава личеше неговата сериозност на поет, който търси свой собствен път и облик - въпреки, че тогава тези опити бяха малко неуверени и колебливи.

Талантливият поет живее трудно. И то не защото някой му пречи, а поради особената му нагласа. Той живее едновременно няколко живота и във всеки един тях се проявява поетът.

Поетът иска повече, за да извлече повече от този живот, за да го пресътвори в слово. В същото време не забелязва или не успява да използва материалните блага, които му се предлагат.

Те не го интересуват чак толкова. Друго му трябва на него, друго иска и друго намира.

Но това означава, че пренебрегва удобства, спокойствие, добър и хармоничен бит, големи и малки радости от живота.

Или по-скоро те му се изплъзват, отдалечават се от него, пренебрегват го, а и той не се стреми кой знае колко да ги преследва и придобива за себе си. При това без да е бохем.

Чисто и просто живее в друг режим и по свои собствени правила, които го насочват към творчеството, а не към материалното.

Но да се върнем на книгата.

Признавам, макар винаги да съм знаел, че Иван Овчаров и талантлив, че съм удивен от резкия скок в творческото му развитие.

Но тук той постига такава чистота на словото, която е възможна единствено при ясно съзнание за характера на поезията и упорито и целенасочено движение към зряла и дълбока мисъл, вътрешна енергия на стиха, нагнетяване на чувството до крайност, но и мощна работа на ума.

Обикновено поетът достига до своята зрялост в по-ранни години, а на 60 години вече е почти напълно изчерпан.

Иван Овчаров се движеше по-бавно и по-бавно узряваше неговият талант, за да може и в началото на своята старост (и уви, в края на живота си) да звучи бодро, отчетливо и достатъчно твърдо и категорично. И съвсем категорично с тази книга да приключи своя път на поет.
Иван Овчаров е поет ярък и значим, когото трябва да четем.

Убеден съм, че българската поезия ще го запомни и нареди до най-ярките свои имена.