КУЛТ КЪМ ВЕЛИКОТО
Ако нещо липсва най-болезнено на нашия обществен живот, това е именно култът към великото във всичките му прояви.
Без да бъде всаден у нас този култ, ние никога няма да сме в състояние да правим разлика между лично и обществено, никога няма да можем да отделяме грешките на личността от постиженията на твореца.
Нашата културна и политическа история още от освобождението насам е пълна с примери за липсата на този култ у нашия народ.
Много енергия би се спестила или изразходвала по-целесъобразно, много ожесточени борби биха могли да бъдат избегнати, много преследвания и огорчения не биха били извършени и изречени, ако у нас беше вроден култ към великото.
Иначе казано: ако можехме да отвикнем да смятаме себе си винаги за най-големи и безпогрешни.
Ако можехме…
Тогава щяхме да имаме поне един великан на мисълта или словото, който още преди смъртта си ще бъде обсипан с признанието и любовта на целия народ; щяхме да изпращаме като близки и да посрещаме като родни братя творците на българската култура, когато прекосяват границите на България; щяхме да се срамуваме от доброволното изгнаничество на първенци, прогонени от недоразумения в нашия обществен живот…
Щяхме…
Но понеже ни липсва мярка за собственото ни достойнство, понеже се срамуваме да благоговеем пред други, освен пред себе си, понеже душата ни е изгубила способноста на своите детски години искрено да се захласва по хубавото и безкористно да скъпи ценното, нашата култура има мрачен вид, нашата общественост е винаги навъсена.
Култът към великото не се насажда отведнъж, не може да се създаде с декрети или с поучения. Като всичко, което е в кръвта на човека, потребни са и за него десетилетията, дори вековете на няколко поколения.
Затова - да не губим повече векове!
——————————
в. „Литературен час”, г. 2, бр. 9, 13.11.1935 г.
