Весела Люцканова

откъс от предстоящия нов роман на писателката

Да, наистина се казваше Ева, но нямаше нищо общо с онази древната, библейската Ева, щом дори в съня си съзнаваше, че се е родила в края на двайсетия век, че мъжът, с когото дели живота си не е никакъв Адам, а Олаф, че не се лутат по пещери да търсят убежище, а живеят в цивилизована страна с всички удобства на съвремието им и щом осъзнава, че е само сън, вместо да се измъчва и го досънува, просто ще се обърне на другата страна, за да го прекъсне.

Обърна се, но сънят продължи и тя отново се завъртя, а той отново необезпокоявано си продължи. Не го сънуваше за първи път и сигурно не и за последен, и знаеше, че дори да светне лампата, да почете и да я изгаси вече сигурна, че го е прогонила, той ще си продължи от където го е прекъснала, и или трябваше да повярва, че генната памет може да се предава през хилядолетията и да й се довери, или да помни непрекъснато, че това е само един натрапчив сън, от който в крайна степен ще се събуди с настъпване на утрото. И му се остави да продължи…

Ева бе грешница. След като изкуси Адам с ябълката, Господ ги прокуди от Райската градина и ги наказа Адам да изкарва с труд прехраната им, а Ева с болка да ражда децата им.

Ева бе голямата грешница, изкусила Адам и щеше да плаща по-жестоката цена. Докато Адам само се бе подал на изкушението и също щеше да плати, но не с непоносима болка, а с пот. Справедливо ли беше, се питаше с ожесточение Ева.

Когато се озоваха извън Рая и двамата се спогледаха изплашени. Не знаеха какво ги очаква. Не разбираха. Светът пред тях ги ужасяваше, вратата зад тях бе вече захлопната. Завинаги. Адам не упрекна Ева, сълзите в очите й го бяха спрели.

Не беше само тя грешната, разбираше, беше и той. И двамата заслужаваха съдбата си. А и самата Ева беше част от плътта му, Господ я бе създал от реброто му и се чувстваше свързан завинаги с нея. Улови я за ръка и направи първата крачка към непознатия и враждебен свят, Ева пристъпи след него. Направи втората, тя също. Бавно, много бавно и предпазливо като непрекъснато се оглеждаха. Докато наистина тръгнаха към неизвестността.

Бяха в пустиня. Без дървета, без храсти и треви, само безплодни кактуси, без реки и без извори. Слънцето над тях безмилостно изгаряше голотата им. Нямаха с какво да я прикрият, не виждаха палми с техните защитни листа, въздухът трептеше от жега, а устните им пресъхваха от жажда. По-късно ги нападна и гладът.

Но около тях нямаше нито плодове, нито живи същества. Те се притиснаха един в друг, мокрите им от пот тела потърсиха утеха едно в друго. И после притихнаха върху пясъка.

Усетиха полъх на вятър, който ги свести и изпълни с надежда, Господ бе милостив, нямаше да ги изостави, пред отворените им широко очи там в далечината вече се мержделееха скали и някакви хилави растения, мираж ли бяха или наистина ги имаше? И ако наистина ги имаше, навярно щяха да открият и поточе или извор и някой е друг плод. Скочиха, отръскаха пясъка и отчаянието от себе си, за да хукнат към спасението.

А то като че ли все се отдалечаваше. Препъваха се, падаха, ставаха. Бягът им натежа от умора. Не се предаваха на сухотата в гърлата си, преглъщаха я и отново се затичваха.

Ева изоставаше, уловил я за ръка Адам я теглеше подире си. Най-сетне усетиха под нозете си мекота и сведоха погледи към рехавата трева, не можаха да повярват на очите си, спрели пред нея и изведнъж приклекнаха едновременно, заскубаха крехките стръкчета. пъхаха ги в парещата пещ на устата си, дъвчеха ти лакомо с надежда за влага, бяха сухи и остри, едва не прободоха гърлата им, а лицата им направо димяха от преглъщането им.

Адам пръв изплю поредната хапка, изгубил всякаква надежда и готов да изригне в ругатни към Ева или към Бог, не знаеше вече към кого, към нея или към него, гневен и на двамата, но тя изглеждаше толкова безпомощна, а Господ толкова далече, докато самият той се чувстваше отговорен за нея, щом Господ я бе създал от реброто му.

Въздъхна и я притегли да продължат. Вече направо я влачеше, а тревата под нозете им омекваше все повече и изведнъж усетиха мокротата й. Направо легнаха в нея, отъркаляха телата си да охладят огъня в тях, най-сетне измити и усетили се чисти и силни, закъсаха направо със зъби влажните стъбълца и стиснали клепачи преглътнаха горчивината им с благодарност, веднъж, два пъти и много пъти, докато заситят и глада, и жаждата си.

Вече можеха да продължат. Слънцето все още бе високо над тях, а скалите изглеждаха по-достъпни и дръвчетата като че ли бяха по-високи. Заслонил с длан очите си, Адам се изправи и обходи с бръснещ поглед небесната шир, търсеше птици, не откри нито една, хоризонтът продължаваше да изглежда далечен и неясен, а сливането на земята с небето се губеше в мараня.

Надеждата за тях бе само напред към дръвчетата по по-заоблените скали, където може би щяха да открият на клоните им някакви плодове, а защо не и извор с кристално чиста вода ниско в техните корени, също като в Рая.

Още му горчеше в устата от преглътнатата трева и той копнееше за глътка вода или за сладък сочен плод, с какъвто бяха свикнали. Ева изглеждаше заспала и всичко край нея бе притихнало в някакъв блажен сън, но те трябваше да открият своето убежище преди да ги е застигнал мрака и нощта, когато навярно всичко живо се събуждаше и криеше още повече неизвестност и заплахи.

Докосна я леко с длан, тя не само трепна, но и скочи и се огледа уплашено, докато не чу Адам да казва, че трябва да продължат и посочи по-нагоре към скалите. Ева се надигна с неохота и тръгна. До него, след него, колкото и да се стараеше разстоянието между тях непрекъснато се увеличаваше.

Забелязал изоставането й, той я изчакваше, но взе да притъмнява и се принуди да я поноси на ръце, но и сам не издържа и я пусна запъхтян до себе си. Още малко, примоли ? се, още малко, но малкото за нея беше все много и той отново я вдигаше на ръце като неизбежен, но необходим товар.

Докато най-сетне я стовари в сянката на скалите. Каза й да го изчака, за да разгледа наоколо и открие къде да пренощуват. Не, изпищя тя и се улови за ръката му. И тръгна с него. Стъпките й оставаха кървави следи и когато пред тях се откри отвор към пещера, Адам изохка с облекчение.

Промъкна се сам в нея, в полумрака освен тъмни петна тук и там във вдлъбнатините не откри признаци на живот. Още докато леко светлееше наскуба трева, за да приготви ложе и за двамата. После се покатери ловко на едно от дръвчетата, за да набере някакви зелени дребни топчици, които хвърляше към Ева, за да се нахранят с тях.

Когато ги опита, Ева заплака. Смили се, Боже, простена и вдигна очи нагоре, за да види само тъмнеещата над нея скала. Утешиха се отново с телата си и с обещанието на Адам като се наспят да потърси нещо по-вкусно за ядене.

Само че и нощта в пещерата внезапно оживя, запърхаха криле над тях, които им се сториха гигантски и Ева изскочи с писък под звездите, писъкът й се превърна във вой на ужас и изтичалият Адам се изправи пред подобие на човек, а не беше човек, нищо по-грозно и космато не бе виждал дотогава, но намери сили да застане между него и Ева, за да я защити.

Недоволно от появата му или просто изненадано от нея, съществото им обърна масивния си гръб и изчезна в тъмнината, а треперещата от ужас Ева все не можеше да дойде на себе си, докато Адам отново не я покри с тялото си и тя, поела всичките му сокове в своето тяло най-сетне заспа. Адам остана буден чак до разсъмване и едва тогава се унесе. Закратко.

Адът на първата нощ приключи с изгрева на слънцето.

Няма да има втора такава, обеща Адам на Ева след като и тя се събуди. Откърши дълъг клон от най-близкото дръвче и с него влезе отново в пещерата, загледа се в тъмните съмнителни петна по скалата, удари по едно от тях с разлистения клон и ако не очакваше би се стреснал, че излетя нещо подобно на птица с ужасно широки криле и изведнъж всички петна оживяха в птици, които се замятаха като слепи в здрача, търсейки мрак, в който да изчезнат напълно.

Удряха се в тялото му и ужасени от допира се отдръпваха, а той като се бранеше от тях, тръгна заднишком към изхода и вече навън се почувства спасен, защото нито една от птиците не изскочи след него в ярката слънчева светлина.

Ева, разтреперана, се притисна в него, докато Адам оглеждаше околните скали, търсейки в тях убежище. Потегли я отново след себе си, промушваше се сам през поредния отвор и най-сетне откри просторно и сухо помещение с пролуки отгоре, които процеждаха светлината в снопове лъчи, а някъде в дъното църцореше вода.

Пристъпи по-близо до звука и видя как тя се стича по отвесната скала и се събира във вдлъбнатината до краката му. Надвеси се над нея и се изплаши от разлюления образ на човека в нея.

Дръпна се и образът изчезна. Появи се отново с привеждането му, изчезна при изправянето му. Трябваше му време да проумее, че това е собственото му отражение, че това е самият той и няма от какво да се бои.

Привика Ева без да мръдне от мястото си, тя приклекна без колебание, протегна веднага ръце към водата да измие лицето си и се захласна в самата себе си. Посегна да се погали, но образът се разпадна при допира на пръстите й.

Напълни шепите си и жадно отпи. И отново, и отново, докато накрая само вдигна очи към Адам и той последва примера й. Заситили жаждата си, усетиха да ги мъчи глада, но преди да тръгнат да търсят плодове или корени, кръстосаха пред отвора няколко откършени клона да го прикрият за всякаква други по-едри същества.

Продължаваха да се оглеждат във всички посоки, страхът пред неизвестното изгризваше ума и на двамата, и двамата разбираха колко безметежно и без грижа са живели в рая, а сега всичко беше несигурно и плашещо, свързано с непредвидени рискове, но и двамата не споделиха нито дума за това.

Ева я стапяше грехът, Адам - невъзможността си да не го сподели с нея. През целия ден напразно търсеха нещо, което да ги засити, не откриха нищо и отново се задоволиха с треви и корени, но поне нощта я прекараха сравнително спокойно.

Макар земята да дишаше, разлюляна от стъпки и звуци, а нощният живот да се разгаряше в ловуване и въздухът да се насищаше с писъци, от които кожата и на двамата да настръхваше, те само подскачаха в съня си и все по-плътно се притискаха един в друг, докато се слеят и заспят отново от умора и безразличие към света извън бърлогата им, защитена вече и с камъни.

И в краткото затишие преди разсънване да си представят, че са отново в Рая, но отвореха ли очи… неумолимата действителност се изправяше пред тях. Ала въпреки нея знаеха, че ще оцелеят.

И оцеляваха ден след ден, година след година. Дори след поредните раждания на Ева…
Адам никога нямаше да забрави първото, но повтори и потрети да я запложда. И още много дълго… докато все още можеше да я запложда.

Ева, при изпитаните непоносими болки, нямаше как да забрави първото раждане, тогава тя опозна ада и едва не прокле Бога, но повтори и потрети да ражда. И още много дълго… докато все още можеше да ражда.

Когато болките започнаха, Адам едва не си глътна езика от ужас. Пелтечеше нечленоразделно как да й помогне, тя стискаше здраво ръката му, докато го видя да губи съзнание, припаднал в краката й, смогна само да го избута встрани, разбра, че трябва да се справя сама, а той като дойде на себе си, запуши ушите си с длани и побягна от писъците й, които го гонеха като камшици, докато отстоянието от тях не го спаси.

Опитваше да се приближи и побягваше панически отново. Мръкна, просветна, здрачът започна да се спуска за втори път, нощта щеше да бъде страшна, ако продължеше като предишната, той не проклинаше Бога, молеше му се да спаси Ева, вече една жена от него си бе отишла, поне знаеше, че е жива прекрасната и независима Лилит, нямаше да допусне и Ева да изчезне, бе част от него и припомнил си го ту се приближаваше със страх, ту се отдалечаваше с още повече страх, който яко го владееше, пристъпваше и побягваше, но все не издържаше и се връщаше, за да побегне отново.

Когато най-сетне усети, че тишината го оглуши, влезе полумъртъв от умора в убежището им и видя в полумрака Ева да му се усмихва, да вдига нещо мърдащо и кърваво в ръцете си и да му шепне, че има син, а той все не разбираше, следеше само капките кръв по устните й, които се плъзнаха от движенията им по брадичката и наедрелите й гърди.

Тя се надигна трудно, не тръгна към него, а към езерцето, топна с ръцете си разревалото се парче месо и извади бяло и мокро бебе, каквото виждаше за първи път, и най-сетне Адам проумя и усмивката, и думите й, а тя вече му го подаваше, позабърсала го с косите си.

Пое го неумело, целуна потното й чело и й обеща следващия път да бъде неотлъчно до нея. Ако има следващ път… някак иносказателно прехапа устни тя.

Но имаше и следващ, и по-следващ… и така продължи през вековете. Вече не бяха само двамата, дъщерите помагаха на Ева да засяват всякакви семена, да ги стриват между два камъка и да месят хляба от стритото, синовете ловуваха заедно с баща си, научили се да приготвят лъковете и стрелите си, да разпалват огньове, умееха вече да заострят и камъните с много усилия, за да ги превръщат в оръжия и да бранят сестрите и майка си, а и себе си, рояха се и постепенно заселиха и съседните пещери, издигнаха огради да ги предпазват от зверовете, бяха вече създали и селища…

Със свой поминък. И със свое гробище… Каин вече бе успял да убие Авел!