ЯКО МОЛХОВ
Колкото и невероятно да звучи - изтекоха две десетилетия, откакто на 8 април 2001 година ни напусна този забележителен литературен и кинокритик от Пазарджишкия край.
За жалост, въпреки неоценимия му принос за нашия национален литературен и духовен живот, днес името му тъне, затлачено от унизителната забрава, захвърлено като никому ненужна вече вещ в смълчания мрак на миналото.
А Яко Молхов е личност, която ще остане завинаги да грее с голямата си човечност, интелект, възрожденска загриженост за съдбата на литературното ни и културно битие.
А с това печелеше обичта и сърдечната признателност на колеги, почитатели и приятели. Ето какво споделяше за него Михаил Берберов: „Откъде тази интимност и внимание на пишещите събратя към този критик? Бай Яко!” - това спонтанно обръщение към него можете да чуете от различни по възраст словомъченици по литературните сцени и в столицата, и в провинцията. И ще усетите, че в него няма и сенчица от снизхождение. Напротив, то изразява истинско доверие, което съдържа и уважение, и вяра, и почит, и безкомпромисно приятелство.”
Тези думи на покойния поет от Стара Загора едва ли се нуждаят от коментар. Чувствам се наистина щастлив, че имах възможност да усетя на живо рядкото обаяние на този човек, неуморим труженик на художественото слово, ревностен привърженик и обективен ценител на Седмото изкуство.
Няма да забравя никога, когато през април 1985 година прекрачих за пръв път прага на неговия гостоприемен дом в Драгалевци. А бях слушал за него и неведнъж съм срещал името му из нашия литературен печат, но лично не се познавах и изпитвах немалко стеснение от тази първа уговорена среща.
Тръпнех от вълнение, предстоеше ми да се докосна до нашумял творец не само в духовните ни, но и в широките ни обществени среди. В чантата ми бях приютил екземпляр от дебютната ми книга - художествено-документалната повест „До хребета на безсмъртието”, която се нуждаеше от оценка на авторитетен литературен критик. Сериозно ме безпокоеше мисълта, породена от неизвестността на неговата реакция.
Но изведнъж се почувствах разкрепостен, светна ми пред очите, когато влязох в работния му кабинет - ведрата му усмивка и приветливо изражение на лицето стопиха мигновено притеснението ми. Любезният домакин грабна веднага джезвето и за нула време на малка масичка, предназначена за гости, се озоваха две чашки с димящо кафе.
Подир малко седемдесетгодишният ми домакин пое с нескрито любопитство книгата, поразходи се за момент из нея и се позаинтересува за нейната творческа история. Сетне хвърли доброжелателен поглед към мен, усетих веднага топлия полъх на напиращата му симпатия към госта - човек от родния му Пазарджишки край, позамисли се за миг и отсече: “Ще напиша отзив за нея, само ако ми хареса!” Рече само това и мигновено разля обичайната си мека усмивка по лицето, като да омекоти езика на своето откровение.
Минаха се няколко дни и от редакцията на в. “Септемврийско знаме” ми звъннаха, че са получили очакваната положителна рецензия на критика - „Епичен идеализъм”. Така се сложи началото на едно неподозирано запознанство, което скоро прерасна в рядко чистосърдечно и незаменимо приятелство.
Тази негова отзивчивост си има своите дълбоки корени. Майка му, някогашна учителка по френски език, е родена в Пазарджик, но е омъжена в с. Каменица /дн. квартал на Велинград/, където на 29 декември 1915 г. се ражда бъдещият литературен и културен деец.
За съжаление неговата поява на бял свят е покрусена скоро от внезапната загуба на баща му, загинал като войник в началото на Първата световна война.
Майка му е притисната от безмилостна оскъдица и през 1926 година хваща пътя с осиротелите си деца са София. В столицата Яко, като по-голямо момче, работи и помага на рано овдовялата си родителка, за да свързват двата края, и успява междувременно да завърши гимназия.
Записва да учи право в Софийския университет, но скоро е отстранен от следване по силата на Закона за защита на нацията, подложил на жестоко преследване на евреите у нас, а след това е въдворен в европейските трудови лагери. Там го сварва и спасителният Девети септември на 1944 година.
Още по време на гимназиалните си години обаче той се свързва с ремсовите среди и участва активно в нелегалните прояви на младежката организация.
Междувременно се сродява духовно с тогавашните ни млади литературно-творчески среди и от 1938 година се включва с открити творчески намерения в дейността на литературния кръжок „Хр. Смирненски”.
Там в средата на Камен Калчев, Павел Вежинов, Иван Мартинов, Славчо Васев, Челкаш и други бъдещи талантливи представители на изящната ни словесност той ще определи и своя професионален път.
А при новите благоприятни условия за него след Девети септември завършва висшето си образование и отдава силите си за духовния разцвет на родината ни.
Потопил се в талвега на любимото си литературно поприще, започва да публикува статии в литературния ни и обществено-политически печат.
Така се раждат и първите му самостоятелни заглавия - „Литературни кръжоци. Задачи и организации” /1947/, „Млада гвардия от Александър Фадеев” /1947/, „По следите на съвременността. Проблеми на днешния български роман” /1956/.
Все по това време учи и специализира кинематография в Москва. И завръщайки се, се настройва и на филмова вълна. Изпратен е на работа в Българска кинематография, където е редактор в сценарната редакция на Студията за игрални филми „Бояна”. Същевременно е и главен редактор на сп „Киноизкуство”/1952-1963 г./
Без да изоставя нито за миг интереса си към генезиса на седмото изкуство, Яко Молхов не се разродява никога и с вроденото си пристрастие към литературно-творческия ни свят. И от 1973 г. изпитва истинско интелектуално удовлетворение, когато е назначен за завеждащ отдел „Белетристика” в сп. “Пламък”.
Като творец обаче Яко Молхов е наистина уникално явление в нашия духовен живот, никога не изпуска от критичния си поглед развитието както на литературното ни, така и на българското, европейското и световното кино.
Затова при него се забелязва едно своеобразна творческа успоредица, плувайки пълноценно във водите и на двете изкуства.
И неслучайно през 1962 г. се появява книгата му „Кинокритика”, а две години по-късно предлага на читателите си и заглавието „Съвременните белетристи”.
С течение на времето обаче в творческото му полезрение натежават повече литературните му интереси. За това красноречиво говорят и приносните му издания „Критически хроники” /1975/, „Съблазните на пътуването” /1976/, „Пловдивски силуети. Литературни портрети” /1980/. Намирам обаче за своеобразен апогей като забележителен литературовед произведението му „Времето на критика. Избрано в два тома” /1985/. Очакван интерес предизвиква и книгата му „Веселин Андреев. Разговори, беседи” /1988/.
Паралелно с това Яко Молхов навлезе и в територията на превода и озвучи на български произведения на А. С. Пушкин, В. П. Катев, Иля Еренбург и др. популярни руски автори. Но надареното му перо го представи като изкусен творец и на пътеписа.
Убедително свидетелство за това заключение са двете му атрактивни пътеписни творби, които излязоха от печат през 1989 г. - „Пътуване към Америка” и „Спомен за едно неочаквано пътуване”, за които писах рецензии навремето.
И така с надареното си перо, творческо усърдие, с невероятната си доброта, отзивчивост и завиден професионализъм Яко Молхов се нареди сред най-търсените и уважавани представители на литературната ни критическа мисъл и родна кинокритика.
И неслучайно често, като прекрачвахме прага на писателското кафене на ул. Ангел Кънчев” 5, немалко от колегите му се стараеха да уловят погледа му, ставаха от масите и му подаряваха новоизлезлите си книги.
С течение на времето усещах, че растеше доверието му към мен. Следеше с интерес моите скромни изяви в литературния ни печат - интервюта, статии, рецензии, отзиви и окуражаваше присъствието ми в националното ни литературно битие.
В същото време се интересуваше от живота на писателското ни дружество, на което беше един от неговите ревностни учредители и помагаше с натрупвания си професионален опит на местните творци за тяхното творческо израстване.
В това отношение беше много полезен не само на местните пишещи братя в Пазарджик, но и на други от областта ни.
Неведнъж е подавал ръка и на Ангел Пачалов, Ангел Горанов, Георги Аврамов от Велинград за тяхното успешно навлизане в литературния ни живот.
Винаги се отзоваваше на поканите ни за участие в събрания на дружеството, литературни празници, срещи и културни тържества.
Няма да забравя никога с какво въодушевление го посрещнахме на 21 май 1992 г. в Младежкия ни дом на организираната предпразнична среща с културни дейци, свързани духовно с нашия кръг.
Паметно ще остане обаче гостуването им на 17 юни 1994 година с Валери Петров в зала „Устрем” на Младежкия ни дом, когато бай Яко говори пред многолюдна аудитория за неоценимото духовно богатство на своя скъп приятел - големия ни поет, драматург и върхов преводач, превърнал се в легенда на духовното ни съвремие.
А лично пред мен много пъти е изразявал възхищението си от неговата невероятна ерудиция и талант.
Не по-малко значимо и вълнуващо беше отбелязването и на неговата 80 годишнина, която организирахме с решаващата подкрепа на тогавашния кмет Слави Генов на 28 декември 1995 година.
Още не са стихнали в паметта и признателните слова от приветствения юбилеен адрес на Община Пазарджик, поднесени от Емил Фърцов - зам.кмет по това време, обширният творчески портрет на юбиляря, представен от критика Минко Бенчев и емоционалният рецитал по негови творби, озвучен от известия столичен актьор Асен Кисимов.
Да не говорим за незабравимите юбилейни тържества на 12 януари 1996 година във Велинград, организирани от духовития тамошен кмет Георги Аврамов.
Нашето дългогодишно приятелство, макар и малко позакъсняло в моя живот, лично мене ме обогати с много запознанства и с духовните пулсации на съвременното общество.
Това ми позволи да публикувам няколко интервюта с него, отразяващи високите градуси в задъхващата се духовна България. Намирам за съществен разговорът ни, посветен на цялостния у житейски и творчески път по повод 80-годишнината му, публикуван през 1998 г. в сборника ми „Горещи години”.
В човешки план Яко Молхов беше един изключително скромен, достъпен и земен събеседник и привличаше като магнит близки и познати колеги и приятели.
Съсипваха го обаче измамните демократични промени, които доведоха народа ни до изнемога, а страната до тотална разруха.
Бяхме наистина огорчени от политиката на Жан Виденов и през м. септември 1996г. му поднесох мое възмутено писмо до до Жан Виденов в голямото столично писателско кафене. Той го грабна, пламна от удовлетворение, като го прочете и гневно възкликна: “Браво, Продруме! И аз го подписвам с двете си ръце!”
Писмото преливаше от огорчение и разочарование, породени от безразсъдната политика на едно самозабравило се управление. Социално-политическата, нравствена и психологическа атмосфера страшно потискаше и гнетеше.
Неведнъж ми се е оплаквал, че не може да работи и се опитва само да чете по малко, но писането го беше изоставило. С мъка успя да стъкми една прилична рецензия за моите „Незаглъхващи мигове” - книга, посветена на Христо Радевски.
Последната ни среща с него беше на 21 октомври 1996 г. в Драгалевци. Потърсих го по повод наближаващата 85-годишнина. Посрещна ме в работния си кабинет по халат.
Още с влизането лицето му, леко подпухнало, бледо, изведнъж се оживи и той прошепна любезно: „Много мило, че дойде да се видим!”
Обясних му основната цел на посещението ми, той прие на драго сърце идеята ми за интервю, свързано с наближаващия му рожден ден.
Не се мина много време и получих отговорите на въпросите ми, придружени от следните обезпокояващи редове:
„Драги Продруме,
Изпращам ти отговорите на твоите въпроси. Закъснението ми се дължи на това, че през цялото време - месец ноември, бях болен. Ходих на дълги прегледи по болници, лежах и не можех да пиша… Сега се лекувам от някаква пареза, мъчно ходя, краката ми са неустойчиви. Вече не слизам в града, живея като домашен пленник. Мъча се да не се предавам, но годините са си години. Намирам въпросите ти за много подходящи за случая. Оценявам вниманието ти към моя милост и дано това „интервю” види бял свят. Благодаря ти за всичко.
8 декември 2000 г., Драгалевци Твой: Яко Молхов”
Това беше и последният ми разговор с него, публикуван във вестниците „Знаме” и „Български писател”.
На 8 април 2001г. Яко Молхов - този ярък и приносен, изискан ценител на изящната ни словесност и родното седмо изкуство ни напусна физически, но духовното му присъствие оставя светла диря в българската културна съкровищница.
12 март 2021 г.
