Георги Майоров

Поетът Димитър Христов е от поколението творци, което премина живожарицата на живота, сега е в силата си, знае и може, словото му струи светлина, съзижда целебна красота. Казват го разтворените страници на новата му книга „Спасяване на красотата” (2021). И възхвално радва окото.

Заглавието колкото и да кореспондира с тезата „Красотата ще спаси света”, светът е толкова погрознял, че се налага той, светът, да спасява красотата. С толкова възвишена мисия се наема Димитър Христов.

Още с първата балада „Убежище”, красивата българска азбука магически извиква словото, за да я открием в убежището на мисълта. Мисъл към доброчестие: „лекувам рани, меся хляб, тъгувам / за песента сред градския мравуняк”. И не повърхностно, а в дълбините на многослойния живот, където е маята, четката и платното на нейното възпроизвеждане.

Ненаситил се на мечти и хубост, на българската праисторическа и днешна душевна красота в „житейския зверилник”, понесъл „тежкия кръст на историята”, той съзижда оная България, която е разкъсвана от алчните ни съседи, за да я видим цялостно в нейния „дух непокорен”. („Рапсодия за непокорните българи”). Дух въздиган и рушен,затварян и връзван с три синджира, възкръсвал в килията на Паисий, блясвал в милващата сабя на Ботев, затънал днес в чуждопоклонство до пояс.

Затова не случайно Димитър Христов чрез своя романтичен реализъм въздига драмата на бележити творци - Пейо Яворов с отпиваната отровна чаша с Лора и „тъжната невеста - Македония”, вдадения взор на „Дядо Вазов” в „своите потомци”, „тайните вековни” на човека и камъка в разгадките на видния геолог Михаил Малеев, непресъхващото величие на кръстопътния Бял Дунав, невледенил стъпките на своите богати с родолюбие хъшове, непрекъсваната песен за орисията на България.

Тук баладичното и сатиричното се преплитат във венеца от песни за житейската мъдрост, за грижовните български майки и хубостта на жените, за порива към свята любов; за днешните „боклуци от „революции”, чиято енергия ще бъде възседната „от хитреците - / от подлеците” в борбата на „пигмеите…за власт”; за настъпилата до крайност социална несправедливост на загнилата демокрация; за мизерната мизантропия на злия човек с примка оптимизъм на врата.

Авторът не търси „топла стряха / в литературното наследство”, а сам е стих и светлоок „жених” на песента, без порив „за хвалби и почести” честит и ведър в битието. И поезията му ще остане „безсмъртна…с миньорна и с мажорна нота / на този и / на онзи / свят”. Непримирим към рушенето на здравите национални основи на народ и държава.

Възроптал срещу съседите, които, както още преди век големият лирик Кирил Христов нарече „съюзници - разбойници”, прекроили земята ни така, че днес България отвсякъде да граничи със себе си.

Димитър Христов шаржово осмива и напъните за принизяване на изкуството до изтривалката пред прага на високия естетически вкус, разкаянието и мъката на свободния стих да си върне римата, ритъма и обаятелната мелодика на класиката.

Въздига стон за покрусените села, за страдалеца-творец, за безсмисленото всекидневие, за спасяването на света от грозотата, омразата, агресията, войните, за откъснатите от майка България българи във Вардарска Македония. Отправя молитва за промяна на този зъл живот с „фалшиви чувства, идеали…”.

Ненавижда заключените във богати имоти „със охранители и кучета”, подлеците, бездарните „политици и продажници”. Остро разобличава лицемерното разкрасяване на долнопробни писания, лъже-исторически „истини”, което ще погуби света на доброто.

Бодрост и оптимизъм се борят срещу апатия и нихилизъм, срещу остатъците и придатъците на теоризмите с всичките им „изми” и язви, срещу илюзиите и розовите бузи, срещу банкрута на идеите и съвестта.

И през „свят…време…път… любов” все върви към нея - непродажната свята поезия, въздигаща мирозданието на прекрасното, на хубостта във всичките й въздихания и измерения, която надхитрява злото и смъртта, одухотворява мъртви идеали и погребани национални скрижали за „красота и достойнство”.

Изпраща дори помирително писмо до „българите емигранти” за тяхното скорошно завръщане, за „ново начало и нов живот”.

В ритуалната поема накрая иска всичко да е тема на живота и прогреса, срещу всякакъв агресор. Затова на поета нищо друго не остава, освен „ с красота, любов и нежност / в бъдещето” да се вгледа, за което и мъртвите от гробищата на Македония се изправят и тръгват да се приберат в България.

В своята мисия за спасяване на красотата, поетът Димитър Христов „изцяло” се раздава и желае всеки човек, който носи в себе си „светлия жребий”, да бъде красив с душа и сърце. Която красота е трудно видима, но най-истинска и неръкотворна. И ако всеки в себе си спаси поне малко от красотата, тя веднага, в аритметична прогресия, ще обходи света.

С либретото „Княз Иван Кулин” във втората част на книгата, Димитър Христов в стихове за сетен път доказва неизчерпаемите възможности и непреходността на класиката и в драматичното изкуство. И е радостно, защото не бях срещал от съвременен автор либрето за сложното и твърде скъпо музикално - драматично изкуство - операта.

В него се пресъздава едно от първите навдигания против османското робство в Северозападна България.

Както по традиция е прието, либретото е изградено с римувани стихове в четири действия, но драматургично монолитно разгърнато.

Ще бъде истинско събитие сред Белоградчишките скали в опера на открито да се разиграе драматичната история на малко известния български княз Иван Кулин против осквернителите на българските земи.