Панко Анчев

1.

Пенчо Славейков е един от най-сложните и противоречиви поети в българската литература от края на XIX и началото XX век, поради което е предмет на остри спорове, несъгласия, идеологически отрицания и възторзи.

И до ден днешен той не е приет еднозначно като значим и епохален творец, определящ характера и посоката на движение на българския литературен процес след Освобождението.

Причината според мене е в това, че още не е разбран. Преди да бъде харесван или отричан, той трябва да бъде изучен и анализиран, да се проникне в неговата същност и се оцени смисълът на онова, което е формулирал и налагал като естетическа позиция и начин на художествено мислене.

Това го е правил доста агресивно и безапелационно, понякога дори и грубо, но дори в начина, по който иска да наложи личния си начин на мислене, има исторически смисъл и трябва да бъде анализирано и тълкувано.

Явлението „П. П. Славейков” показва, че българската литература окончателно е навлязла в своята модерност и затова толкова шумно и драстично преживява първата за новото си състояние смяна на поколенията.

Преди това тя никога не е била изправена пред подобно драматично изпитание. И дори не го е очаквала.

Но с Пенчо Славейков се осъществява не просто поредната смяна на поколения, а се извършва преход от една епоха в друга, от един тип литература и художествено мислене в друг.

Няма как процесът да е спокоен и плавен, когато се засягат същностни изменения в литературния процес и общественото съзнание. Те винаги са болезнени, макар историята на литературата да би трябвало вече да е привикнала към тях.

Смяната на епохите винаги предизвиква сътресения. Това с още по-голяма сила се отнася до времето на Славейков, когато се отбелязва фактическият край на Възраждането и обществено-икономическата и политическата система в България преминава в качествено ново състояние.

Но ако за националното стопанство и за държавното и общественото устройство този преход може и да е по-рязък и категоричен, поради което да не е и чак толкова драматичен, то в културата и литературата подобна трансформация винаги се извършва постепенно, продължително и мъчително.

Защото новото време може и да идва с новите си и революционно настроени поколения, но писателите на старото време продължават да творят активно и да определят характера на литературата, нейните оценки, теми, мотиви, проблеми.

Няма как физически да бъдат извадени от нея, за да освободят мястото си на новите автори. Между новите и старите започват спорове, противоречия, борби.

Литературният живот се напряга понякога до крайност, ала литературният процес не се поддава на неговите страсти и съхранява последователността си.

Той подрежда фактите и явленията в себе си, поставя ги в необходимата и справедлива йерархия, която не винаги съответства на желанията на участниците и спорещите в литературния живот.

Забележително е как новото поколение нетърпеливо, грубо и безапелационно обявява края на възраждането, но и на XIX век. И то преди фактическия край на века.

За новите писатели този век е приключил, защото се е изчерпал идейно, политически и геополитически; приключило е първоначалното преразпределение на територии в Европа, Османската империя е разрушена, пред приключване е привличането на новообразуваните държавни субекти във военни и военно-политически съюзи в навечерието на Първата световна война; изясняват се отношенията между великите сили.

За всички е ясно, че предстоят важни изменения в господстващата в Европа социално-икономическа и политическа система, която в сегашния си вид не е способна да реши породените от самата нея икономически и социални проблеми.

За да се изрази всичко това и за да се свидетелства за настъпващите радикални трансформации, е необходимо ново изкуство.

И то се появява. Появява се в Европа, но бързо достига и до България и намира своите ревностни носители и защитници.

Неговата радикалност обаче е много по-различна от тази, до която новото изкуство ще достигне в началото на 20-те години на ХХ век, когато и то ще поеме лозунгите за политическа и социална революция и смяна на системата.

Сега то само призовава да се отрече старото като такова, филистерството, онова, което задържа движението напред. В този исторически момент това е необходимо за българския свят.

Той има нужда да излезе от едно състояние, което е продължило близо два века и бързо да се приобщи към онова, което отдавна става в Европа.

Приключва ерата на индустриалния капитализъм и се появява нов, който изисква уравниловка на всичко - от стандартите в производството до културата и езика.

Процесът вече е започнал, макар все още да не е достатъчно напреднал, за да е видно какво представлява в истинския си вид. Но изкуството вече страда, отвращава се и творецът се чувства излишен, осквернен.

Този творец почита силната личност, която единствена е способна да се противопостави на случващото се. Но не като го възпре и промени, а като го презре и отрече в себе си.

Новата епоха има необходимост от повече „протестантска етика” и особено от повече „капитализъм”. Това го показва в своите фундаментални изследвания върху тогавашния капитализъм Макс Вебер, както и В. И. Ленин в книгата си „Империализмът като последен стадий на капитализма”.

За българския свят времето след Освобождението, освен че е време на бурен икономически напредък и остри политически борби, е време на приключване на всички онези процеси от Възраждането, които не можаха да завършат до Руско-турската освободителна война.

Това се отнася особено до несполучилите в борбите за църковна независимост опити за радикални реформи в Българската православна църква, които да доведат до една своеобразна „православна реформация”.

Църквата е отделена от държавата, но тя е смятана за проводник на силно руско влияние, а то е нежелано при започналите процеси на „европеизиране” на държавата и обществото и откъсването им от Русия.

Не са малко опитите да се отрече Православието или поне да се дискредитира, като бъде обявено за едно от най-важните причини за нашите икономически и социални беди. Такива опити прави Захарий Стоянов, а след него и П. П. Славейков.

2.

От една страна, П. П. Славейков има в своя подкрепа процесите и тенденциите, протичащи в цялата социално-икономическа и политическа система.

А и обективните условия и потребности в българската култура изискват изменения в нейния характер, функциониране и отношение към обществото и човека.

Новата епоха има нужда от нова култура и от ново изкуство. Тя иска да са утилитарни и да й служат безпрекословно, но понеже това в тогавашното време не може да стане (както ще стане, за съжаление, в нашата постмодернистична и неолиберална система), тя настоява те да бъдат поне адекватни и да не противоречат изцяло на нейните идеи, етика, правила, начин на мислене.

Изкуството е автономна система, но е родено от обществото и го изразява и свидетелства за него.

Противоречията между тях не бива да се абсолютизират, защото никога не достигат до крайните форми на взаимното отричане.

Това че отделни държавни функционери, дори и най-висшите, се опитват да го дирижират и дори да репресират негови творци, не означава, че това се прави от самото общество.

От друга страна, срещу П. П. Славейков е традицията на националната литература и култура, установените правила, начин на художествено мислене, традиционната типология на личността, системата от външни влияния, йерархията на естетическите ценности и сюжетите, стиловете и авторите.

Това не само не може лесно и бързо да се разруши, но и е изключително трудно да бъде променено изведнъж и изцяло.

Да не говорим, че традицията не подлежи на рязка трансформация, а още повече на разрушаване, защото тогава трябва да загине цялата култура и литературата.

Но тя подлежи на развитие и нетърпението на П. П. Славейков и на неговите сподвижници и съидейници, колкото и да я дразни и изнервя, й помага да се вгледа в себе си и осмисли състоянието и възможностите да поддържа и в новите времена силата и енергията на духа и изкуството.

Това са обективни и закономерни процеси, а не измислени от амбициозни хора сражения за лична полза.

Сблъсъкът е епохален и неизбежен, щом българската култура и литература, а и социално-икономическата и политическата система са достигнали до това свое равнище.

Те са изправени пред исторически преход и са длъжни да го направят. Този преход е избрал П. П. Славейков заедно с неговите другари и съмишленици от кръга „Мисъл” да изпълнят историческата задача.

И ние от тук трябва да тръгнем, щом искаме да вникнем в същността на Пенчо Славейковото дело и да го оценим справедливо и вярно.

Новите идеи трябва да бъдат формулирани рационално, но и изразени в художествената практика, за да се види и подчертае тяхната жизненост, навременност и полезност за новата литература.

И от човек, който да стои на границата на двете противоборстващи сили, за които стана дума малко по-горе, за да ги ожесточава, но и да ги примирява, когато това е необходимо.

Този човек обаче непременно трябва да е висок талант, ярка личност, културен, образован, борбен, емоционален и рационален.

Ето историческият смисъл и ролята на Пенчо Славейков в българската култура и литература!

Когато я осъзнава, той последователно и методично осъществява задачата си да бъде обновител на поезията и да изведе българската литература от нейния, както смята той, провинциален национализъм и я приобщи към европейската словесност. И нито за миг не се отклонява от нея.

Но какво произлиза от това? С какви аргументи се изправя той срещу цялата съществуваща дотогава българска литература и как доказва своята правота?

В отговора на този въпрос е ключът към Пенчо Славейков и неговото творчество.

Оценката за неговото творчество и значението му в българската литература не може да се свежда до апологията или отрицанието, до аматьорски съждения от рода на „той не е поет” или „баща му е по-добър поет от него”.

Поетическият талант на П. П. Славейков не може да бъде поставян под съмнение, а сравнението между баща и син като поети е абсурдно, най-малкото защото те представляват различни епохи, чиито различия предопределят и различията между техните най-ярки представители.

3.

Борбата на П. П. Славейков не е просто срещу Иван Вазов и неговия тип творчество. Тя е против цялата литература до него. Но тази борба не е еднозначна, не е война срещу враг и врагове, а срещу принципи. Поради това не може да бива оценявана прибързано.

Защото Славейков едновременно отрича и признава; не приема, но се учи от традицията; отхвърля, но утвърждава значението на големите имена преди Вазов.

За самия Вазов винаги уточнява и напомня, че е значим талант, но принадлежи на друго време и на друг свят, с които не може да се примири.

П. П. Славейков е голямо име в българската култура, неин творец и анализатор, познавач и тълкувател. Но и неин преобразовател.

Друга такава фигура в българската култура след него няма да се появи.

Това подчертава значимостта на времето, когато той живее и твори за историята й, както и за важността на процесите в българската литература от края на XIX и началото на ХХ век.

Защото целта на историята е не да разруши нацията и литературата, а така да ги измени, че те да придобият сетива за модерността и идеите, които я представляват. Новите реалности трябва да бъдат осъзнати от всички.

Беше вече необходимо литературата и всички други изкуствата да преосмислят линията, която следваха като главна в своето историческо развитие в модерната епоха.

Литературата специално трябваше да се освободи в значителна степен от разбирането, че е пряко свързана и отразяваща живота на обществото. Поради което и социалната тематика е преди всичко в показването на живота на нисшите социални слоеве и в спонтанното изразяване на отношение към случващото се в живота.

Тя не е литература единствено на едни съсловия и на техните проблеми; обществото вече силно се е разслоило, формирало е в себе си нови класи и съвсем не е еднородно.

То не е „народът” като едно непоколебимо цяло, пред което е поставена историческата цел да извоюва от иноверската власт своята свобода.

Сега друго вълнува хората и те по друг начин се обединяват, за да изразяват целите и намеренията си. И по друг начин се осъзнават като част от обществото. Литературата не може да се прави, че това не е станало и че промяната не е засегнала същностни особености на обществения организъм, а не само социалните и литературните сюжети и персонажите в тях.

Идеята, която лансира и защитава П. П. Славейков, за литературата като нещо направено, сътворено с разум и усилие по същество се опитва да изведе изкуството от пряката и механична зависимост от обществото и държавата и тяхното вечно желание да го държат в подчинение и да диктуват правилата, по които да се създава и съществува.

Защото според тази идея сътвореното с разум и усилие произведение принадлежи на твореца и само той има право на власт над него. Тук се водят и то продължително остри дискусии, понеже проблемът не е само естетически и не се отнася единствено да изкуството, а и до обществото.

Обществото мобилизира чрез изкуството хората, организира ги, за изпълнението на определена кауза. Ако то не е на негова страна, резултатът почти сигурно ще е слаб.

А изкуството и литературата трябва да се въздигнат, да излязат от бита и засияят с цялото си величие и красота. Такова е изкуството на античността и европейския ренесанс и П. П. Славейков показва неговите велики създатели.

Те живеят друг живот и в друг свят, който ги отделя от ежедневието и им осигурява безсмъртие.

Славейков въвежда нови теми и нови герои в поезията. Българската поезия се нуждаеше от тях, за да разшири обхвата на изображение и за да покаже повече житейски примери.

И е навлизане в друг свят, в който литературата ни и конкретно поезията, не беше пристъпвала дори. Защото не е от нашата история и е нямало как да стане част от българската действителност, за да попадне и в литературата.

Сега целта е различна и поезията ни пренася в друго време, за да се убедим, че изкуството може да служи на човека и красивото по друг начин.

Поезия с подобни сюжети изисква и адекватен изказ, друг стил. Славейков отваря една възможност със своя начин на изразяване. Яворов - друг. Петко Ю. Тодоров - трети. Те обогатяват изразните средства и доказват големите възможности на българския поетичен език.

Ние забелязваме едно, ще го нарека, „естетизиране на езика”, което изразява естетически възвишената среда и творците в нея.

И така езикът на поезията да се отдалечи от разговорния, за да се постави и самата поезия на друго равнище и се посвети на други хора.

Това е една от най-важните й особености и от смисъла на модернистичната естетика.

Нейните  първи проявления са именно у П. П. Славейков, който ги мотивира идейно-естетически, наблягайки върху предназначението на поезията и на изключителността на нейните създатели.

У П. П. Славейков този език често изглежда тромав и трудно се чете. Но той е тромав не защото поетът няма сетива за него или са слаби уменията му да покаже блясък и музикалност на стиха си.

Блясък и музикалност притежава спонтанната поезия, в която чувство блика от сърцето на поета, а при Славейков в работа е включен най-вече умът и разумът на твореца.

Умът на поета се обръща към ума на читателя, за да му покаже сложността на пресъздадения в творбата свят; да му отвори очите за дълбоките и всеобхватни истини за историята и живия живот, за силните личности, които  движат историята и ръководят света.

Тази поезия трябва да събере в себе си идеи за живота, да установи нова йерархия, основана не на материалното богатство и участието в политическата власт, а на вътрешното благородство, силата на духа, прозорливостта на ума, красотата, духовната сила.

Пенчо Славейков има съзнанието, че затваря цяла една епоха и отваря нова, поради което е убеден, че се ражда нова поезия.  И че тази нова поезия е неговата!

4.

Един от най-важните проблеми в творчеството на П. П. Славейков, на чието решение той влага много усилия и творческа воля, е проблемът за традицията и особено за значението на възраждането.

Тук трябва внимателно да отделим два подхода към възраждането у П. П. Славейков, за да разберем сложността на неговата теза за това българско минало.

Ако не направим, и то внимателно, това разделение, ще останем до повърхностното мнение, че отношението му е противоречиво.

Защото поетът ту го възвеличава, ту го показва като пример за това колко сме изостанали и колко бавно е нашето историческо развитие - особено в литературата, за да го разглеждаме като изцяло плодотворна традиция, която то ни завещава.

Възраждането е „историческият котел”, в който се осъществява грандиозното българско преображение и раждане на нацията и националната култура.

Това е времето, в която според Славейков и други тогавашни (пък и днешни) изследователи рязко се прекъсва епохата на средновековието, на религиозното съзнание, съпротивата срещу византизма, обскурантизма, пренебрежението към личността и духовния мир на човека. От „нищото” се ражда нова епоха, нова литература, нова култура!

Тази епоха е едва ли някакво „безвремие”, оказало толкова лошо влияние върху нашата историческа съдба. Скъсвайки със средновековието възраждането формира един естетически свят, който е още твърде далеч от модерния свят.

Бавно се извършват промените; липсват големите идеи. Трудно се формира и книжовният език, за да бъде възможно раждането на истински модерната литература.

В обществената сфера също са възникнали трудности, които забавят развитието и постигането на освобождението. Движението е хаотично и затворено вътре в българската действителност.

Приобщаването към Европа почти не се извършва и това според Славейков е голямата причина за забавеното развитие. Разчита се единствено на домашните сили, а те са съвсем недостатъчни и неправилно насочени.

В същото време към 70-те години на XIX век се появяват тримата най-ярки и значими български писатели, които извеждат българската литература на ново равнище: Петко Р. Славейков, Любен Каравелов и Христо Ботев.

Те според младия Славейков са знак за осъществяването на революционен скок в духовната ни история, начало на ново време, което ще подготви в края на века и смяната на епохите.

Бедата на тези писатели е, че те усвояват единствено идеите на руските революционни демократи и налагат на българската литература да служи пряко на обществото и бита, да участва в национално-революционното движение.

Това прави по-късно много трудно смяната на нейната парадигма и преминаването й върху нови идейно-естетически основи. Защото и първите й писатели силно се придържат към тази естетическа идеология и я внушават на обществото.

Сложно и трудно е да откриеш поривите на онези, които виждат по-далеч и имат повече прозрения от другите, но ги ограничава реалността.

Те стават жертви на собствените си илюзии. Такива според П. П. Славейков са и Васил Левски, и Христо Ботев. Но Любен Каравелов осъзнава безизходицата, в която се намира, за да разбере, че не бива да се избързва.

Всичко това основание на П. П. Славейков да обяви възраждането за друга епоха, която трябва най-сетне да бъде приключена, за да се отвори новата.

Времето ни е притиснало достатъчно, за да се бавим още и да продължаваме да живеем в тази инерция, която ни държи далеч от Европа.

Но като син на своя велик баща той е убеден, че е свързващото звено между двете епохи и той е, който трябва да изведе българската литература и култура на новото равнище. Това е съзнание за историческа мисия.

То не е просто лична амбиция, а приемане на служение, заслужено заради таланта и подготвеността му на поет и културен деец. „Баща ми в мен” е формулата, която го мотивира, дава му самочувствие и основание да приеме тази мисия.

И П. П. Славейков я приема!

5.

Моята теза, с която правя увода в творчеството на П. П. Славейков, е, че появата на този голям наш поет и опитът му да обнови българската литература с нови идеи, теми, герои не са лични приумици, амбиции на творческа личност, а органични явления, историческа потребност, изникнала в духовния живот на българския свят в края на една и началото на друга епоха.

Драматична е съдбата на писателите, призовани да бъдат на подобно историческо място. От тях се иска много. Вероятно повече от писателите на всяко друго време.

Защото трябва да изразят, волю или неволю, духа на отиващото се време, но и да очертаят някакъв модел за следващото.

Те самите обикновено се виждат повече като обновители и отрицатели на литературата, в която творят, но и с отрицанието си един писател може да бъде изразител и свидетел на съвременната му действителност.

Такива писатели заемат средно положение и това усилва драмата им. Защото, отричайки старото, на което принадлежат, те все още не са в състояние да оформят окончателно новото.

С тях започва, а не завършва процесът на обновление, поради което новото време у тях и в творчеството им е все още сурово, незряло, търсещо формите и езика си.

П. П. Славейков е доказателство за тази неопределеност на липсващия край и неясното начало. Той постоянно доказва правото си на съществуване, но и е принуден да се оправдава за отрицанието на предходниците си.

Второто му е по-трудно и то го раздразва, поради което често е груб и безпардонен. Славейков отрича Вазов остро и категорично, като понякога дори оспорва таланта и правото му да се нарича голям писател.

Друг път обаче е принуден да прави уговорката, че той е талантлив, че езикът му е изразителен и толкова. За своите привърженици и последователи Славейков е винаги  прав и не му е нужно да се мотивира пространно. Ала не всички го харесват и одобряват; не всички са съгласни с твърденията. Тях той няма как да убеди в своята правота.

Българската литература на модерната епоха е сложно явление. От преп. Паисий до Петко Р. Славейков тя постоянно се променя, изпълва се със съдържание, търси своя език и жанрова система.

Появата на Петко Р. Славейков бележи началото на нейната зрялост. Това се подчертава, както  смята и П. П. Славейков, от явления като Любен Каравелов и Христо Ботев.

Тя обаче има нужда от още сила и енергия, от повече плътност, всеобхватност и езикова мощ, за да бъде истинска национална литература с различни автори и разнообразни жанрове. Но и идеи.

Иван Вазов бе този, който я изпълни с това съдържание и я доведе до истинската й същност на модерна литература.

Нямаше обаче достатъчно време неговата традиция да се утвърди, развие и завърши спокойно започнатото от него.

Поколението след него бе натоварено от историята да извърши нова промяна, да потърси нови пътища и внесе нови идеи за развитие.

За да се осъществи тяхната задача, бе необходимо отново да се отрича предходното, да се поставя под съмнение постигнатото преди. Друга възможност не бе дадена и новото поколение се зае с енергия и настървение да свърши работа си.

Литературата, а и културата като цяло, се изтощава от подобно скъсяване на отделните й периоди. Недостатъчно е времето за разгръщане и утвърждаване, понеже се налага отново да се отива на радикални изменения.

И пак се напада традицията, пак се оспорват постиженията на нейните големи творци; пак се отрича създаването с толкова труд и усилия.

Парадоксалното е, че дори и на реформаторите времето е съвсем кратко и традициите, които се опитват да създадат, биват скоро отричани или подлагани на критики.

Така се случи и с П. П. Славейков. В книгата си „Ляво поколение” големият наш литературен критик Иван Мешеков анализира това явление и отношението на младото предвоенно поколение към Славейков и неговата идеология и естетика.

Войните обаче показват тяхното несъответствие с реалностите и те бързо се разочароват и отказват от него.

Славата и обаянието на Славейков угасват и новото време показва колко нестабилна е била основата, върху която са се утвърждавали изповядваните от него естетика и нравственост.

Това обаче не засяга поезията му и значението му на обновител на литературата.

Той е и едно от най-големите й имена заедно с тези, които отричаше или подлагаше на съмнение.