СВЕТИЦАТА
Тая история - дето ще ти разкажа - се случи година-две подир Освобождението, въпреки че славата на врачката беше отпреди да дойдат казаците. Жената бе блага, отзивчива и много вярваща и богоугодна. Заради всичко туй някой й тури прякора Светицата.
Макар душманите й да се брояха на пръстите на едната ръка, веднага завикаха, че врачката е толкова светица, колкото е вярно, че Юда е спасил Христос… Никой не повярва на техните клевети, а и как да им повярва, когато и те търчаха презглава при Светицата, щом ги налазеше някоя болежка…
Дарбата й да цери се яви, когато роди петото си чедо - Христо, който бе слабоумен и когато поотрасна, никой не щеше да си играе с него. Допреди раждането му леля Николина - както всички й викаха дотогава - нито знаеше да чете, нито да пише.
Да, ама откак роди Христо, все едно в странство завърши. Нямаше нещо, дето да не знае…
- Бог дал, Бог взел! - чух да говорят по сокаците тогава, но го разбрах чак десет години по-сетне, когато захванах да ергенувам.
Но преди да почна да заглеждам момите, стана тъй, че и аз опрях до леля Николина. Трябва да съм бил на десетина години, когато хептен лошо ме заболя коремът. Цели два дена баба Мика ме цери с какви ли не илачи, но болката не минаваше и не минаваше…
- Стига си го мъчила, бе! Води го при Светицата, че може да го изпуснем! - скара й се дядо Петко.
И баба - какво да прави - хвана ме за ръка и ме отведе в Бяртина, дето бе къщата на врачката. Когато стигнахме до портата й, що да видим - имаше сума ти народ, и наш, и другоселски. Все едно бе Спасовден - черковният празник…
Слънцето се претърколи до Персенк, додето ни дойде редът. Накрая се озовахме при леля Николина. Жената първом поговори с баба, сетне ме погледна усмихнато и рече:
- К’во ти е, Ванчо?
- Боли ма корема - едвам отвърнах, прималял от болка.
- Где те боли?
Разкопчах ризата и й показах мястото, но тя май не ми повярва, щото взе да ме бара на други места и все ме питаше дали боли. По едно време не издържах, хванах й ръката, турих я на болното място и се сопнах:
- Ей тука ма боли!
Двете с баба се разсмяха, а Светицата отсъди:
- Не е за кандилата, ще му бая на въглените.
Тогава погледнах нагоре и видях девет кандила в редица, всяко от което висеше на въженце, мушнато през едва забележима дупка на една таванска дъска.
Подир туй съзрях, че пред всяка дупка бе написано с молив хептен разкрачено името на някакъв светия. „Св. Богородица, св. Врач /1/, св. Варвара, св. Димитър, св. Никола, св. Георги, св. Тодор…” - зачетох се аз.
Не можах да стигна до края, щото леля Николина поиска да си покажа корема, сетне го напръска с вода, подир което ми намокри и главата. Накрая ми подаде някаква отвара и рече:
- Пий!
Изпих я, а след това лечителката взе с дилафа три въглена от огнището и ги остави на педя един от друг в една тава. „Триъгълник”, мина ми през главата ученото от даскал Ванчо по числителница.
- Св. Богородица, св. Неделя, св. Атанас - нарочи поред въглените леля Николина, сетне взе едно зърно пшеница и едно царевица и попита баба: - Къде да ги туря?
Тя посочи два въглена и лечителката ги сложи зад тях, после поясни:
- Ако се падне светия със зърно, на капището /2/ му, параклиса или на дуварниците му, ако турците са го бастисали, трябва да оставиш три оки от същото зърно, но ги тури в три-четири кесии, та да си вземат повечко люде.
Баба кимна с глава и макар да знаеше от други люде - както ми каза на идване - попита по-скоро от почит:
- Ако въгленът е без зърно?
- Тогава оставяш една необличана Ванчова риза - отвърна й Светицата, подир което взе едно вретено, каза нещо шепнешком и го завъртя между въглените.
То се повъртя бая в средата на тавата и по едно време захвана да се мести към въглена, дето нямаше нищо.
- Болестта на Ванчо е от Св. Неделя. За да хване дикиш отварата - дето му дадох да изпие - до икиндия трябва да туриш ризата горе в долапа на дуварниците - рече лечителката. - Знаеш ли го?
- Ъхъ! - потвърди баба Мика, сетне попита: - А какво ти чини церенето?
- Господ ме е орисал да върша всичко даром, но знаеш какво гладно време е, затуй сложи колкото щеш ей тука - отвърна Светицата и посочи дървена паница на софрата, пълна догоре с какви ли не пари.
Баба остави един грош, сетне прошепна някаква благословия и като ме хвана за ръката, рече:
- Дано се изцери!
- Ще се изцери, бабо Мико, не бой се! - успокои я Светицата и ни изпрати до портата.
Щом хванахме сокака надолу, веднага попитах:
- Оти леля Николина не ме цери на кандилата?
- Те са за по-тежки болести от твоята, Ванчо.
- Как се цери на тях, бабо? Със зърна ли?
- Освен зърна долу под всяко кандило се слага ябълка, круша, слива, орех, картоф и необличана риза на болния. И като се падне някакъв светия, при него се оставя от това, дето е под него. Освен туй трябва да отнесеш и шарлан /3/ за кандилата. Разбра ли?
- А къде се върти вретеното? На дюшемето ли?
Баба Мика първом се закиска, сетне ми обясни:
- Тука е майсторлъкът, бабиното! Вретено не се върти. Който е целунат по челото от Господ, като леля ти Николина, само да каже: „Светии Божии, кой от Вас поболя Еди-кой си?” и кандилото му почва да се движи насам-натам. В цялата царщина само Светицата може да го прави, никой друг. Ние с теб колкото да викаме, няма да помръднат и сантим. Хи-хи-хи!
Толкова много се впечатлих, че до нас бях като онемял. А каквото каза лечителката, това стана. Още по икиндия, когато баба Мика остави дрехата на света Неделя, усетих, че коремът спря да ме боли…
Подир изцеряването ми взех да гледам на леля Николина като на истинска светица. Вярно е, че рядко я срещах из селските сокаци, щото от сутрин до вечер не вдигаше глава от работа, но видех ли я нейде, два пъти й се покланях.
И не бях само аз, дето търчах да я поздравява, всички българи до един го правеха. Даже и турците, взеха да я честитят, откак изцери ходжата година-две преди да падне робията. Тъй го закърши, горкия, че взимаше-даваше. Ако не беше пречупил гордостта си да иде при Светицата, отдавна да е при своя Аллах. И макар че бе друговерец, кандилата на християнката го върнаха от оня свят…
- Дедите му до един са християни, Ванчо - рече мъдро баба, когато се учудих.
Когато стана тая случка бях се наергенувал и се тъкмях вече да се женя. Като ден-днешен помня, че изцеряването на Асан ходжа по-малко учуди селяните, отколкото друго едно нещо.
Дотогава даровете, дето се падаха за светиите, се взимаха от бедни люде, дето едвам свързваха двата края. И нарочно се правеха на няколко части, та повече сиромаси да си вземат зърно или плод за вкъщи и да понахранят децата си. Да, ама копринената риза, дето кадъната на ходжата остави на руините на Св. Георги, изчезна яко дим…
Да знаеш само колко голтаци ходиха дотам! Ала нищо не намериха… И как да намерят, когато се оказа, че апашът я издебнал да остави дрехата на уреченото място и веднага щом жената се скрила от погледа му, сграбчил коприната и духнал.
След тая случка взеха да се губят и други неща и се разбра, че сиромашките дарове ги взима някой, дето знае при кой светия ще идат…
Бая вода изтече додето се разплете тайната, но най-накрая лъсна и апашът.
На хорището в Бяртина людете смаяни видели, че на димитровденското хоро мъжът на врачката се размята с ходжовата риза…
Подир неделя се разчу, че като церила някакъв другоселец Светицата за сефте не могла да намери колая на кандилата. Ни едно не мръднало, въпреки че няколко пъти попитала: „Светии Божии, кой от Вас го поболя?”…
- Господ й е отнел дарбата заради греховете на мъжа й - тутакси заклатиха угрижено глави хората по мегданите.
Да, ама не беше минал и месец и една тукашна баба - ходила при нея - рече на всеослушание подир това, че Светицата тъй силно помръднала кандилото на св. Варвара, че то се люляло додето била у тях. И не само се люляло, ами до вечерта тя се изцерила…
Не щеш ли, същата зима, на Коледа се разболя и синът ми, едва навършил четири години. И тъй като невестата ми носеше третото ни чедо, а отвън имаше сняг колкото човешки бой, увих детето в ямурлука си и се емнах към леля Николина.
Тоя път отвън нямаше люде, та влязох при нея без да чакам. Вътре бе и ненормалният й син Христо, на който тя каза:
- Айде, излез, че да видя детето - онзи се ухили и се махна от стаята, а лечителката рече: - Какво му е?
Казах й, а тя хвана детето за ръка и почна да го подпитва туй-онуй, като сегиз-тогиз незнайно защо се наслушваше нещо.
Сетне взе чимшира, напръска го по корема, даде му да изпие някаква отвара и ми рече:
- За кандилата е. Носиш ли шарлан?
- Ето - подадох й го аз.
Светицата почна да долива кандилата едно по едно, подир което извади зърна и плодове и попита:
- Къде да ги туря?
- Където искаш - отвърнах аз и лечителката взе да ги поставя по пода.
В тоя миг стана нещо неочаквано. Щом врачката тури една тиквена семка под свети Никола, кандилото му тъй ядосано се залюля, че се преобърна и всичкият шарлан се разля върху нея…
„Свети Никола не рачи тиква” - тутакси мина ми през акъла, но ахнах от почуда когато чух Светицата да го хока:
- Ах ти, кучи сине! - изкрещя с колкото глас има тя.
Тъй се смаях, че грабнах сина си и не помня как съм изхвърчал отвън. Вече затварях вратника, когато откъм тавана на схлупената й къща долетя гласът на Христо:
- Спънах се в едно въже бе, мамо. Не се види нищо…
Веднага ми стана ясно не само кой хокаше леля Николина, а и кой е бил ортакът й, когато захванеше да цери с кандилата…
Още същия ден селските зевзеци й сложиха нов прякор - Шмекерицата…
—————————
/1/ Св. Врач - Св. св. Козма и Дамян
/2/ капище (ост.) - храм или светилище от езическия период
/3/ шарлан (ост.) - олио; студено пресовано, нерафинирано
