ОТВЪД ЗАБРАВАТА
Георги Драмбозов е самороден поет и широко скроен човек. В себе си носи частици от спокойното пълноводие и синевата на великата за нас река Дунав, край чиито брегове е роден, от аристократичния климат на знаковия за нас - и в миналото, и днес Свищов, от тъжната ирония на Алеко Константинов, от гласовете на студентите от Академията, зареждала години наред обществото ни с финансови специалисти.
В целокупното творчество на поета усещаме и дъха на дълбините, и подмолите на прославената река, чиято невидима сила може да възвиси, но и да погуби човека.
За повече от половин век литературно творчество поетът е сътворил над 24 книги с поезия, десетки сценарии за художествено-документални филми и театрални постановки, превеждан е и превежда от няколко езика, автор е на много литературно-критически очерци, отзиви и есета.
За пръв път в литературните пространства Георги Драмбозов се появява самостоятелно като поет в далечната 1988 година с книгата си „Дом за гълъби”.
Тя не само предизвика интерес сред ценителите на поезията, но и подсказа, че на „бойното поле” на поезията е застанал талантлив автор-лирик, който използва собствено „оръжие”, в което се крие нещо ново и оригинално, и провокира развитието на съвременната българска поезия.
И това ново откриваме в повечето от книгите, които е издал - до най-новата с избрана лирика „От Нове до Сердика”.
Писала съм за няколко стихосбирки на Георги Драмбозов, тъй като ме е привличало умението на поета да успоредява и обединява реално и фантазно, лирично и иронично, тъжно и ведро, и така да изгражда плътни поетично-философски пластове, и да превръща - както е казал един философ: „споделеното от факта на ума - във факт на сърцето”.
Казаното се отнася и за новата му стихосбирка с избрани творби „От Нове до Сердика” - двата антични града, където е преминала младостта и цялостното му творческо развитие.
Тази книга е заредена с интонационно многообразие, богато нюансирана е - от меката пастелност - до тъжната усмивка.
Очертават се и опорните точки на търсенията и откритията на поета, тревожното вглеждане в нещата от живота - обикновени и необикновени, космичните тайни, мистиката в представите за „отвъдния” живот.
Долавят се и емоционално-нравствени послания, отправени към днешния човек предупреждения - чрез въздействащи образи и метафори, за настъпващото бездуховие, безчовечност и безродие.
В тях потокът на чувствата, вълненията и преживяванията е помитащ, мисъл и емоция са едно цяло, особено, когато става дума за Любовта - Божествения дар на човека:
„Където и да литна, се завръщам,/ а ти ме чакаш - месечина в мрака./ Така ще бъди в земната ни къща,/ а в другата ни къща аз ще чакам!…/ Какво от туй, че с нещо се разделяш,/ че есента в очите ти наднича?…/ Ще те дочакам в звездната постеля, /ще ти прошепна пак, че те обичам!”
В поетичната съкровищница на Георги Драмбозов все повече и повече се наслагват нови хоризонти, подсказващи, че мисията на човека и на твореца е изначално определена, както и времето, в което му е отредено да живее, миналото, космичните и митологични тайни предизвикателства.
Те могат да се открият в съдържанието и на други негови поетични книги, примерно: „Реката на забравата”, „Вратата на смирението”, „Бъди”, „Безлюбие”, „Есенна молитва” и др.
Духовните прозрения на поета са съсредоточени предимно върху неписаните закони за човеколюбие, върху онова, което унижава и оскърбява човека и най-вече върху мисията на поета.
Георги Драмбозов е влюбен безрезервно в поезията, споделял е чувствата си не в едно и две стихотворения, но едно от тях е емблематично - „Към Нейно Величество Поезията”:
„Аз знам, че имам много да ти давам,/ че е химера силуетът на Парнас,/ че фея си сред мрака на забравата, /че безнадеждно влюбен съм във тебе аз!”…
Както знаем, поетите са обречени, дълбоко уязвими, но и с най-чувствителен барометър, отразяващ и невидимите на пръв поглед промени във всички времена и общества.
Георги Драмбозов е един от тези чувствителни барометри, успял да долови мнострадалната съдба на Родината, силата и непреходността на любовта, силата на смирението и духовното пречистване.
Едно от знаковите му, в този ред на мисли, е стихотворението „Щурчова песен”, в което прегръща мелодията на заселилите се в дома му щурчета и чака - „след вас и Бог да влиза”.
Лириката на Георги е пастелно мека, изтъкана е от цветове и звуци, които само той вижда и чува, простряна е в две полярности - „небето и земята”.
Те са, ако използвам думите на един негов събрат по перо - „корените на жизненото начало” и „небесните селения на духовното”.
Потвърждават го не една и две негови поетични творби, една от които е „Опит за равносметка”:
„Признавам си, че щом заспи земята,/ напускам тайно ложето щастливо,/ с криле разплитам примката на вятъра/ и в звездните предградия се скривам/… За зли езици още неизвестен, там имам дом за гълъби и хора,/ почукайте в прозореца му звезден,/ щом чукате с крило, ще ни отворя”.
В една от стихосбирките си поетът споделя: „Поезията, която творим, е всъщност завръщане към истинското ни духовно битие”.
Георги Драмбозов се завръща към духовното си битие, но и се взира не само в настоящето - бедно и унизено, без да се уморява да твори, и така да помага за бъдещото духовно битие на Родината, и на нейните бъдещи жители.
