Диана Янкулова

Литературен анализ на стихотворението „Бели камбанки” на Владимир Соловьов

Накратко казано, Владимир Соловьов е руски философ и поет, живял през втората половина на 19 век. За да представя широтата на неговата личност, на неговия светоглед, ще ми бъде нужно много повече пространство, отколкото може да се отдели в един литературен анализ, но аз ще отделя това пространство, както го отделих и в себе си, за да приема, за да се изпълня с творчеството и делото му. Без да направи това, човек няма напълно да може да разбере една толкова дълбока и красива поезия, като тази в стихотворението „Бели камбанки”.

Самата аз получих най-пълна представа за Соловьов от три статии, които съм изредила по-долу. Две от тях са в оригинал на руски. Преведох откъси и от двете, за да представя човека и поета Владимир Соловьов. Но нека това стане по-нататък, след като представя своя анализ на стихотворението му „Бели камбанки”.

БЕЛИ КАМБАНКИ

превод: Андрей Андреев

И аз чувам: сърцето цъфти.
Фет

Нацъфтяха тъй много наскоро,
сякаш бяло море в утринта.
Топъл вятър ги милва отгоре,
пази младата красота.

Прецъфтява и тя, потъмнява
и венецът, до днес снежнобял,
сякаш целият свят остарява…
Сред гробове стоя онемял.

„Тук сме - твоите, белите мисли -
на душата в най-свидния кът.
Бродиш мрачен, а светли и чисти
ние греем край тихия път.

Не от вятъра ние зависим,
ще те пазим от бурите тук.
От дъждовния запад върни се,
че за теб сме безоблачен юг.

Ако взорът не вижда небето,
ако бури събарят дърво -
и цъфти, и въздиша сърцето…
Ще узнаеш - ела - за какво.”

15 август 1898

———————-
БЕЛЫЕ КОЛОКОЛЬЧИКИ

…И я слышу, как сердце цветет.
Фет

Сколько их расцветало недавно,
Словно белое море в лесу!
Теплый ветер качал их так плавно
И берег молодую красу.

Отцветает она, отцветает,
Потемнел белоснежный венок,
И как будто весь мир увядает…
Средь гробов я стою одинок.

«Мы живем, твои белые думы,
У заветных тропинок души.
Бродишь ты по дороге угрюмой,
Мы недвижно сияем в тиши.

Нас не ветер берег прихотливый,
Мы тебя сберегли бы от вьюг.
К нам скорей, через запад дождливый,
Для тебя мы - безоблачный юг.

Есл ж взоры туман закрывает
Иль зловещий послышался гром,-
Наше сердце веттет и вздыхает…
Приходи - и узнаешь, о чем».

15 августа 1899

Още четейки първата строфа, пред нас се разгръща пространство - бяло обширно море цъфтящи камбанки. Утрин и белота… и двете са свързани с чистото, новото, невинното и ненакърненото. Утрото е все още време, небелязано от неволите на деня. Бялото е винаги образ на чистотата. Бялото е толкова дълбоко и сакрално, че същността му се простира далеч отвъд видимия свят - чак до Девата - най-силно въздействащият образ на чистота, възприемчивост и невинност. В следващите два стиха към тази картина се прибавя и младостта. Тя, заедно с утрото, отново въздейства като усещане за начало, за рождение, и само нещо смътно, недоловимо загатва за поглъщащия всичко в себе си неотменим кръговрат. Може би това е глаголът „пази” - тази изначална младост и невинност трябва да бъде предпазена. От какво? Пазят я топлата милувка на вятъра и пространството „отгоре” - невидимият надстоящ свят… Вятърът е двойнствен символ, той може да олицетворява вечното движение, промяната, рушенето на старото, но също така нежността, милувката, разведрението на застоя в душата. Леката материя, от която са направени камбанките, не би издържала на бури, не, тя представлява нежният трепет, вечно потрепващото, готово да зазвънти в душата на човека, неуловимата връзка с трептежа и летежа на духовните скрити струни и светове.

Веднага след този първи „бял” куплет, лирическият Аз е връхлетян от мисли за преходността. Сякаш именно процесът на раждането и началото неотменимо извикват мисли за края и смъртта. Красотата вехне, белотата потъмнява, младото остарява и образът на разрухата, създаден от мислите, е така всеобхватен, че превръща всичко в гробище, сред което героят стои онемял. В оригинала на руски думата на мястото на „онемял” е „сам”. Самотата е предизвикана от факта, че малцина са способни така органически да чувстват целия кръговрат в един единствен негов елемент - нацъфтелите камбанки. Малцина са способни непрестанно да виждат целостта в едничка нейна част. В единия полюс винаги да съзират и действието на другия, противоположния.

И сред тази самота изведнъж зашепва глас отвътре: „Тук сме - твоите, белите мисли…”. Каквото е вътре, това е отвън, каквото е горе, това е и долу, невидимият свят създава видимия и във видимия чувствителната душа може да провиди невидимото. Кои са „белите мисли”? От тяхното противопоставяне на „бродиш мрачен” разбираме, че това са мисли, които правят човека лек и щастлив. Къде се намират те? „На душата в най-свидния кът”. Има ли съзнанието достъп до най-свидния кът на душата? Очевидно не винаги, щом трябва да търси неговото съдържимо в отраженията му отвън. Защото това място няма сетивни измерения, то е духовно и незримо. Но става зримо чрез проявленията си във външния свят, стига човек да има духовните сетива, за да го прозре. Така белите камбанки са отражение и проявление във външния свят на белите мисли, които са в недостъпния за физическите сетива най-свиден кът на душата.

За да бъде човек лек и щастлив, той трябва да се научи не само да провижда, но и да живее в онези бели светове вътре в себе си, които биха го издигнали душевно над неволите на битието. Което не означава да се отдръпне от физическия живот, но да се научи във всяка негова част да провижда цялото и замисъла на Твореца. Това е свят, който не зависи от волята на ветровете, който е устойчив сам по себе си и достъпът до него би съхранил нашето същество сред житейските бури. Но човек трябва съзнателно да върви към този духовен свят. Той е длъжен да се стреми да се завръща винаги от света на дъждовете, така лесно поглъщащ го, към безоблачния топъл свят на доброто и безвременното в себе си. Достъпът до там, пътят до там се нарича смирение, вяра, любов. Всичко друго принадлежи на дуалното, на „дъждовете”. На пороите, сенките, на хладината в ума, която винаги свива гнездо на съмнението, на безлюбието.

Винаги, когато се поддаваме на мрака в себе си, съществува външен елемент, в който е отразена вътрешната духовна светлина, и който, ако успеем да забележим, би могъл да ни върне вярата, пътя към белите, чистите светове в нас. Ето защо нацъфтелите камбанки край пътя са се изправили пред взора на бродещия мрачен в пороя на вътрешните си дъждове лирически Аз.

Да, дори когато е най-тъмно в живота, когато облаци закриват взора и той не вижда синьото небе, или слуха ни разтърсва зловещ, разтреперващ гръм, винаги е възможно да се намери една точка на устойчивост и тя не е отвън. От тази точка нататък се разгръща светът на сърцето, което дори и в бурите диша, цъфти като в спокойна слънчева градина. Това е сакралната точка на живота. Това е самият живот, реалността на понятието живот. Нима сърце не значи живот?

Там трябва да пребивава човек, за да познае истинското естество на живота - непрекършващия се, вечен живот. Онзи живот, който остава и след смъртта на телесните ни обвивки. Там трябва да пребивава човек, за да разбере неподвластността на крехкото бяло на бурите и пороите.

Дали е успявал самият Соловьов да пребивава повече в този сакрален свят, или само го е предчувствал и го е разбирал, обхващал с мисълта си? Соловьов е личност, надраснала много времето си. Дори и в наши дни е трудно да бъде разбран. Когато човек надраства времето си, то непрестанно го унищожава. Унищожава го невъзможността идеите му да откликнат пълноценно в нечие сърце. Невъзможността цялостният му възглед да намери разбиране. Но поезията му е едно органично продължение на цялото Творение, тя не може да бъде сравнена с обикновените конструкции на ума. Тя идва от много по-дълбоко. Защото чрез белите камбанки говори сам Бог…

———————————

„Има два вида поезия. Едната се задоволява с изображението на онова, което може да бъде постигнато с ума, с изразяването на чувства, достъпни за ясното съзнание. Нейната сила е в предаването на зримото, външното, в яркостта на описанието и точността на определенията. Поетът сякаш поставя картина или събитие пред вътрешния поглед на читателя и принуждавайки го да види това, което сам вижда, чрез посредничеството на този образ предава своето настроение. Такива художници имат власт над своето творение (което, разбира се, не изключва ни най-малко вдъхновението). Тяхно наследство са епосът и драмата, въобще големите поетични произведения, изискващи дълго напрежение на творческите сили. Такъв, в своите най-известни творби, е бил Пушкин, който притежавал способността да напише поема по предварително съставен план, глава след глава, изпълнявайки програма. Такива са били А. Майков, граф А. Толстой.

Поезията от другия вид непрекъснато прелива от зримото и външното към свръхсетивното. Влекат я тъмните, загадъчни дълбини на човешкия дух, онези смътни усещания, които се преживяват някъде отвъд пределите на съзнанието. Нейна област е чистата лирика. Поетът сякаш чувства, че стои по-ниско от своето творение, че е длъжен да се предаде на силата на вдъхновението. Разбира се, това не означава, че такива произведения са несвързани; зад привидния безпорядък те запазват духовната си цялост; неуловимостта на настроението не пречи на дълбоката осмисленост на отделните изрази. Но често на тази поезия й липсват думи: онова, което тя копнее да изрази, е неизразимо. В същото време, когато един поет гордо възкликва: „дай ми мисъл, каквато искаш; и аз докрая ще я заостря” и т.н., от друг се изтръгва жалбата, че „изречената мисъл е лъжа”, или страстното желание - „о, ако можеше без думи душата да говори!” Тази поезия е осветена у нас от имената на Тютчев и Фет. На нея принадлежи и името на Владимир Соловьов.” (Брюсов, В.)

„Светоусещането на Соловьов, разбира се, не може да бъде обобщено с две думи. Но той рязко и определено се разграничава сред съвременните мислители със своето отношение към християнството. Като философ, той е бил апологет на християнството, атакувайки еднакво и грубостта на така нареченото положително знание (позитивизма), и безплодността на чисто рационалната метафизика. Нещо повече - християнството го привличало не като кръг от настроения, а като източник на откровение. И цялата му философия в същността си е само опит рационалистически да оправдае християнското вярване, че всяка личност е дарена с пълнотата на битието, че със смъртта не свършва нашето съществуване.

…

Поезия, произтичаща от такъв мироглед, разбира се, е християнска поезия. Тя не повтаря познатите текстове и не преразказва стиховете на евангелските притчи. Но християнското й начало лежи на дъното и я осветява отвътре, като свещ, затворена в прозрачен съд.

В едно от ранните си стихотворения, „Трите подвига”, Вл. Соловьов точно е очертал кръга на своята поезия. В това стихотворение той е олицетворил трите задачи на човечеството в три класически образа: Пигмалион, творящ красота - Галатея; Персей, побеждаващ злото - Дракона; и Орфей, тържествуващ над смъртта - извеждащ Евридика от Ада. Само онова, което по един или друг начин има отношение към тези подвизи, е намерило достъп до поезията на Вл. Соловьов.” (Брюсов, В.)

„Поезията на Владимир Соловьов разкрива пред нас светоглед, основан на дълбок, безнадежден дуализъм. Говорейки с термините на самия Вл. Соловьов, има два свята: свят на Времето и свят на Вечността. Първият е свят на злото, вторият - свят на доброто. Да намери изход от света на Времето в света на Вечността - такава е задачата, стояща пред всеки човек. Да победи Времето, за да може всичко да стане Вечност - такава е крайната цел на космическия процес.

Какво е това свят на Времето?

То в никакъв случай не е материя, (вещество, тяло). И дух и тяло, и двете поравно принадлежат и на света на Времето, и на света на Вечността. И в духа, както и в тялото, понякога надделява началото на Злото, понякога - началото на Доброто. Когато Доброто надделее, възниква Красотата, все едно коя - красотата на природата, на човешкото лице, на подвига…

Красота на природата е проява на първата победа на Доброто над Злото. В красотата на природата виждаме въплътен във времето отблясък на Вечността. Ето защо да прославяш тази красота изобщо не означава да служиш на света на времето, а напротив, на Вечното.

…

Светът на Времето се стреми да завладее човека изцяло, да го заключи между своите стени без прозорци и без изход, да му отнеме, миг след миг, всичко преживяно и да приключи всичките му терзания с един последен безнадежден край: смъртта, след която няма нищо… Борбата със света на Времето се състои в постоянно стремление към света на Вечността, в търсене в стените на живота на цепнатини, през които просветва Вечното, в победа над земната тленност и крайно тържество над смъртта.

…

Най-простата форма на борба на духа със света на Времето е паметта. Запазвайки проблясващите мигове неизменни в паметта, побеждаваме Времето, което се опитва да ги отнеме от нас.

…

Паметта обаче все още не ни извежда от света на Времето. По-високо от миговете на възпоменание стоят минутите на прозрение и екстаз, когато човек като че ли излиза от условностите на своя свят… У Вл. Соловьов е съществувала увереност, че стените на тази тъмница, в която е заключен човекът, не са непреодолими, че наложените му вериги е възможно да бъдат разкъсани, че още тук, в този живот, той има силата, макар и за отделни мигновения, да получи свобода.

…

Такъв е накратко кръгът настроения, съставящи поезията на Вл. Соловьов. Тясната връзка по между им прави от тях стройно цяло, отразяващо се и във всички подробности. Но тази стройност на мирогледа затруднява и без това не винаги лесното разбиране на отделните стихотворения. За да може правилно да тълкуваме и оценим всяко стихотворение, даже всеки израз, трябва постоянно да съзнаваме тяхното отношение към основните убеждения на поета. В устата на Вл. Соловьов различни думи често са имали съвършено ново и неочаквано значение. Сам поетът, свикнал с тънкостите на размишлението, малко е бил загрижен за това да изясни смисъла на стихотворенията си.” (Брюсов, В.)

Накрая статията завършва с думите: „Но за да се предпазим от излишни оплаквания, нека си спомним, че самият той се е опитал да разгадае смисъла и нравствената необходимост даже в изстрела на Дантес, разрушил „божествения съсъд”, като „съсъд смъртен”.” Тук става въпрос за убийството на Пушкин на дуел от Дантес.

„През 1881 г. Соловьов изнася публична лекция. в която призовава да се помилват убиеца на Александър II. Постъпката му била продиктувана от наивното му, искрено и честно убеждение от необходимостта от християнско всеопрощение.” (Лосев, А.)

„Религиозността му беше толкова широка, колкото и светогледа му, и в нея лежаха най-дълбоките корени на този светоглед. Това беше религиозност обикновена и целенасочена, проникваща цялото му същество, непосредствена и жива, привличаща към сърцето му обикновените хора и същевременно отчуждаваща от него мнозина със своята дълбочина, с напрягащата си сила и широтата си. Някои не можеха да разберат как съжителства мистицизмът му с такъв широк и светъл ум, с такава могъща диалектическа сила, с такова универсално научно образование; този учен, мислител, запознат с всички заключения на най-новото естествознание, убеден еволюционист, накрая и философ, владеещ всички методи на филологическата критика, вярваше в реалността на света на духовете, в която вярва първобитният дивак. И тази вяра, чужда в него на всякакъв суеверен страх, не беше у него обикновена причудливост: тя се вливаше в плътта и кръвта на мирогледа му, тя представляваше негова лична особеност, и той я изразяваше във всякакви случаи със същото единствено по рода си откровение и прямота, с което включваше цялата своя личност в писанията си. Но той смущаваше не само скептиците: религиозните хора се смущаваха от самата широта и смелост на неговата вяра и не можеха да се примирят с онова универсално, вселенско християнство, което той изповядваше.

В него имаше изобилие от вяра, откликваща на всичко религиозно, с любов приемаща всичко истински християнско. Онова обединение на църквата, което беше негова любима мисъл, което той проповядваше предишните години, беше в душата му не само идея, а жив, осъществен факт. В религиозната история, в историята на християнството на нашия век личността на Владимир Соловьов заема подобаващо място - на изповедник на вселенското християнство, което той успя житейски да усвои и да обедини в себе си вярата на разрушената църква. Да замълчим за това би означавало да замълчим за най-главното в духовния живот на Владимир Сергеевич.” (Трубецкой, С.)

————————–

Използвана литература:

Валерий Брюсов - „Владимир Соловьов. Смисълът на поезията му” - статия, създадена по повод третото издание на „Стихове” от Вл. Соловьов, 1900 г.
Алексей Лосев - „Творческият път на Владимир Соловьов”, превод: Литературен свят
Сергей Трубецкой - „Смъртта на В. С. Соловьов”
Двете статии - „Владимир Соловьов. Смисълът на поезията му” и „Смъртта на В. С. Соловьов”, са в оригинал на руски език, преводът на откъсите е мой, Диана Янкулова. Благодарности на философа Деян Пенчев, създал сайт на Владимир Соловьов, в който намерих двете статии.