Христо Кацаров

Жени поиха царевиците. В скоравения като камък свят
не чакаха да ги сменят
и някой да ги съжали…
Внезапно заваля, когато слънчогледовият цвят
се наклони безсилен и от слънцето
по обед се отрече. Да бяха млади селянките,
щяхме да ги видим като плуват
през ливадите като русалки,
а те, приведени, от сухи стръкове по-малки,
останаха да си почиват.
Като корени
попиваха росата и под облачната стряха
шепите им бяха все разтворени…

В дъжда звънеше песен лястовича…
Стиховете ми тогава избуяха
като царевици млечни. Време е да зреят,
а са все зелени. Между редовете им
дъждовната вода не се изтича.