ДОБРО УТРО, ЛЮБОВ
ДОБРО УТРО, ЛЮБОВ
Моя весела, тъжна, неприлична, лирична,
със звезди окосени
и с луна насред лято откъсната;
моя глупава, шумна, многолика, велика,
по-голяма от мене,
да се скрия в небето ти късно е.
Моя слънчева, свидна, ненагледна, неземна,
чуруличка в градина
и къдрица във зима избухнала;
моя трепетна, сложна, непокорна и волна,
като в детска картина,
на върха на нослето, събуждаш се.
* * *
Една синя, небесна, безбрежна тъга
всеки ден с листопада
по дъждовните клони се стича.
Тя е само тъга,
тя е малка тъга,
тя сега e къдрокосо и смело момиче.
Но когато снегът -
между къдрите път -
от годините преспи натрупа,
тя ще бъде една много бяла тъга,
след която не лае и куче.
Ти тогава ела,
ти тогава не питай,
ти тогава се вгледай в очите.
В тях се крие едно, като в малко гнездо,
босоного и цветно момиче.
* * *
Седни до мен, седни.
Ще чакаме дъждът да ни намери.
По кривите пътеки - все следи,
оставени
от градоносно време.
Седни.
След уморените нозе
препускат дните ни -
разпръснал се мравуняк… Седни.
Виж,
облакът е цъфнало дръвче,
а в сянката му се целуват думи.
ВЪЗДИШКА
Ще рисувам риби малки и красиви.
С дъжд ще ги рисувам и ще бъдат живи.
После ще изпратя знак до чичопея.
Ако няма „после”, с вчера ще живея.
Пролетта ще дойде като смях след болка.
Ще я грабне вятър в слънчева двуколка.
Ще тъжат за мене като за пустиня,
във която нощем ангелите слизат.
* * *
А на мен ми липсват светулките,
а на мен ми липсват щурците
и онези нощи, търкулнати
като ябълки между дните ни.
И сандалите мокри ми липсват,
и смеха на река Луда Яна,
и очите на тате, в които
като пролет избухваше мама…
И
след годините - кладенци пълни
все по-често засаждам в съня си
стръкче детство и коренче лято -
да ме топлят и галят, когато…
ШКАФЪТ НА ДЕТСТВОТО
Няма кукли, измислици и оловни войници.
Плитките са отрязани, панделките им - скрити.
Бабините гевречета и мекичките бабини
отдавна са в спомена между няколко зарзали.
Чипоносото детство със протрити сандали
там, от шкафа наднича, а пък шкафът заспал е.
Само смешни приумици като дъжд се изливат
върху стария плочник, който кашля под сливата.
И нали са приумици от един напръстник лято
все измислят причина да са мили, когато
песъчинка ни влезе, ей така, във окото
и се стичат по бузите… И защо ли?… Защото!
НАСТРОЕНИЕ
Като сън на тополи край реката от детството,
като грейнали спомени, зад оградата клекнали,
като облак пройдоха, хвърлил въдица в локвите,
като вятър, притихнал на светулките в роклите
един юнски следобед любопитно наднича.
По високите покриви лятна приказка тича.
А смехът й се чува над съседните улици -
тя с косите си връзва женските ми приумици.
УПРАЖНЕНИЕ ЗА СПОМЕН
И се връща зелен - тънка клонка от глог -
онзи спомен, прегърнат от лято.
По-красив е от мен, от деня по-висок -
оцеляла секунда във вятъра.
Ще се спре изумен от коварния студ,
от вкуса на изстрадана зима,
но ще вейне перчем: Ти си тук, аз съм тук.
И ще седне в смеха на пчелина.
ПОРАСНАЛИ ТИШИНИ
Шепот тих
се откъсва и - пролетно цвете -
в очите на мама е стих,
който вечер над болката свети.
Дълъг път
през ръцете на мама минава.
Тишините по него растат,
но не ставам от тях по-голяма.
Над съня
часовете са с покриви сламени,
а минутите с цвят на гора,
във която все търси ме мама.
Сякаш вик
от дъждовните клони се спуска.
Двете с мама след него вървим
и се срещаме в двора на утрото.
* * *
Утре ще пътувам, вчера ще се срещам
с лятото високо, с лятото отсреща.
Дълго ще се търся като малко свраче,
после ще отлитна, после ще заплача.
Вятърът ще кърши зимните ми клони,
в залеза ще падат всичките сезони.
Сякаш ще сме двама, сякаш по небето
утре ще ни спъне с корена си цвете.
Тихо ще се върнем в нощите неземни -
близки и далечни, мургави и звездни.
Ще си сипем делник, ще отпием празник,
а денят ще счупи чашите ни празни.
Хвърлени минути кротко ще въздишат:
- Те са дъжд и полъх… И в снега ще пишат.
* * *
Пътувах дълго.
Дълго се завръщах.
Минутите
си построиха къща.
На покрива й
светлината се съблече -
две гущерчета
в дрехите й светят.
Поникна вятър
в спомена за зима.
Небето й
по сенокос замина -
пътува дълго
и не се завръща.
Минутите
останаха без къща.
НА ПРАГА НА УТРОТО
Тази нощ е със цвят на кафе
и ухае на сън,
на рисувана с пръсти картина;
на далечния бряг,
остарял до една млада къпина;
на парче шоколад,
разтопило се в скрина на дните ни;
на разпалени въглени,
по които табуни са скитали…
Тази нощ е изсипала в чашата
всичките свои светулки.
Тя е с цвят на кафе
и шепти на коралите, лунните.
Тя е толкова моя,
колкото птицата в утрото
на липата отсреща,
с която се гледат учудено
и гнездят с тишината във лешник.
НОЩЕН АКВАРЕЛ
Тези черни очи на нощта…
Как се взират
неподвижни, подвластни на мрака.
Само белият сърп на Луната -
натежала в ръцете й гривна -
се полюшва като малко змийче,
укротено в картината зимна.
* * *
Денят ще пише вместо мен.
Денят е толкова лиричен.
Понякога прилича на врабче
в ръцете на загадъчно момиче.
Понякога танцува след нощта
в косите на осъмнала поляна
и този танц е синя тишина,
погалила небесната камбана.
Рисувай кротко часовете, ден,
римувай простичко и ясно.
Не си измисляй лято за рефрен -
да се повтаря лято е опасно.
А аз - дъждовен облак - ще чета.
Ще се смалявам, ще възкръсвам.
Над думите ти нежно ще валя,
докато слънцето не ме откъсне.
