Илия Зайков

В книга първа на своя „Дневник” Николай Хайтов казва, че не знае дали би могъл да напише роман /записката е от 1 май 1960 г./, но /авто/ биографична повест сигурно и тя вероятно ще носи заглавието „През сито и решето”.

Аз не знам дали книгата ще се появи някога, дали не е написана, но нейното работно заглавие сполучливо би могло да стои като заглавие и на книгата с лични записки, които както узнаваме от „Дневник”, писателят си води от 1954 г. насам.

По принцип всяка книга може и се „дописва” от читателите и особено - от специалистите, но когато става дума за дневник, за лични записки, това сякаш е задължително: имена, дати, факти, събития - всичко в тоя род литература, особено при второ и трето издание, някак непременно „подлежи” на „изясняване” във всевъзможни обяснителни бележки и коментарни текстове, макар всички твърде добре да знаем каква е много често целта на повечето пояснения, правени от т.нар. „днешна гледна точка”.

„Дневник” на Н. Хайтов не е снабден с подобен „апарат”, той не е и нужен /с някои само изключения/, тъй като нещата са ясно поднесени, хората, за които се говори, са още живи или доскоро са били сред живите и малко или много са познати, събитията, за които става дума - например кооперирането и изсичането на част от горите - се днес полека-лека оценяват и откъм трагичната им страна, както е в дневника, а възгледите на „ранния” Хайтов за писателското изкуство /първата книга започва от 1954 и свършва в 1962 г./ едва ли се нуждаят от „посредници”, още повече, че тоя род труженици се бъхтят на литературната нива не толкова за пред читателя, колкото за пред следващите „посредници” - и така до безкрайност.

„Дневник” може да предизвика „резерви” и по друга причина: с редки изключения, ние почти не познаваме случай български писател да е успял да се погрижи, а камо ли да види поне подготвено за издаване литературното си наследство, писмата, дневниците си, някои свои записки, с които десетилетия наред след това се препитават хитроумни „издирвачи”, често пъти по чисто „филателистки” принцип: ти на мене „тоя”, пък аз на тебе - еди-кой си…

Но че има морал, авторова воля, че всеки може да се докопа отнякъде до драснати нейде няколко реда, от които едва ли е редно да се вдига срокът за „давност”, на това се гледа като на излишна „скрупульозност”.

Колко е по-важно да се разчопли, да речем, плащал ли си е един Кирил Христов „алиментите” /имаше някъде такава публикация, струва ми се/, отколкото да се разкаже /чрез собствените му писма/ как е изживял поетът потреса от двете национални катастрофи, постигнали народа му, от крушението на илюзиите да се освободи „брата роб”: това намирисва на политика, за него може да те цапнат по ръцете, че и другаде…

В това отношение, ако не се брои „епидемията” от „ранни мемоари”, книгата на писателя, който тая есен навършва 70 години, е едно от редките и „следователно” - провокативни явления в нашата литература, най-малкото защото ни напомня как би трябвало да стоят нещата в условията на един нормален литературен и книгоиздателски живот - ако нашите бяха такива, разбира се.

Общо взето - три или четири са „главните” теми, които съставят новата книга на Н. Хайтов: записки лични, та дори домашно-интимни; размишления за писателския труд, за книгите, за историческата и националната ни съдба; свидетелства за обществения произвол в едни от най-тежките години от живота на народа ни - култа към личността, с неговите „назидателни процеси” и прочие средновековни „изобретения”; горчиви, нейде „подплатени” с цифри, но по-често - със започнали да „ерозират” човешки съдби наблюдения и подробности за „средствата”, чрез които българското село бе малко по малко убивано, обезличавано, развращавано посредством какви ли не инструкции и „окръжни”, в които се съдържаха и „оптимистичните” рапорти за изпълнение на поредното неизпълнимо недомислие…

Накрая - в записките има и немалко страшнички „податки” за това как Великата Българска Гора /това, което бе останало от нея/ е била на бърза ръка принесена „курбан” на железозъбата и сляпа като природна стихия наша „индустриализация” - с един акт, с един само акт, припомнен в книгата сякаш между другото: поставянето от 1.І. 1952 г. на дърводобива, на „стопанисването” на гората под разпореждането на всесилното тогавашно Министерство на тежката индустрия /!/, явно като „неизчерпаемо” разплащателно средство за неговите „комини” и за кошмарната им агитпунктовска рима - „юзини”-те…

Човек трябва да е прекалено „тесен” специалист или пък нашите „тесни” специалисти трябва да започнат да пишат малко по-„нашироко”, та да стигне сам до тоя факт - колкото стопански, толкова и политически, поднесен ни от Хайтов сякаш като покана за някакво по-голямо „разследване”, като „указание” откъде би трябвало да се тръгне, ако пак ще се леят сълзи я за гората, я за земята…

Всеки дневник, ако не е воден прекалено „избирателно”, разчита най-вече на това, което поднася случаят, на най-силните от събитията, които са се случили в тоя или в другия ден.

И защо човек да не си „забележи” и да не го остави сетне непобутнато, че на еди-коя си дата се е снабдил /на вехто/ с нов кат дрехи, или пък че е изплатил борчовете си: че нали дневникът се води по принципа на „приписката”, били са сиромашки години, нямал е работа, но - паднали са отнякъде някой и друг лев и животът е спрял да изглежда толкова лош…

Но че тук имаме работа с писателски дневник личи не само и единствено от „специализираните” записвания, от споменаването на писатели и писателски имена - Орлин Василев, Георги Караславов, Янтай Кавалов и други някои от Хайтовите „кръстници” в литературата, а от очевидния интерес на разказвача към някои, явно белетристични „детайли” и най-вече - към човека: как говори, какви навици има, какво му се е случила хубаво, от какво е изпатил - цяла една „галерия” от образи, предимно на селски хора, „драснати” с един-два щриха, но ярко и запомнящо се, сред които читателят разпознава някои от прототиповете на „Диви разкази”, на „Шумки от габър” или пиесите на Хайтов.

Колцина от тия хора са още живи - не знаем, бил е човекът на тоя свят, отишъл си е, кой го помни, кой - не го помни, но излязла книгата и го виждаме в нея „възкресен”, поменат с два-три реда или с половин страничка, ала те са истинските, защото доста от героите на дневника са били герои и на вестникарските очерци и репортажи на Хайтов, печатани по страниците на „Кооперативно земеделие”, „Работническо дело”, „Народна култура” или „Наша родина”, съответно „фризирани” там, та да не се нарушава общата „оптимистична” хармония, създавана сякаш от някакво Оруеловско „Министерство на истината”…

Боже, що за реален свят е този, в който сме живели, нима наистина иреалното е било единствената реалност?…

Репетирала се, разказва Хайтов, пиесата му „По земята” в Плевенския театър и всичко било готово за премиерата, когато Н. С. Хрушчов произнесъл знаменитата си „царевична” реч и изведнъж се разпоредило: там, където героите разговарят за овес, да се замени с царевица…

Случаят, около който е изградена пиесата, е истински: бригадирът Нестор от Бойчиновци засял овес през февруари, люспата му е дебела, не мръзне от студа и не изгнива зърното от влагата. Но - не било дошло още „указанието” да се сее и го накарали да плати семето.

Сетне, когато се разбрало, че е бил прав - нито парите му върнали, нито поне едно благодаря му казали.

Записката в дневника е от април 1956 г., историята естествено не „влязла” в „Кооперативно земеделие”.

Пиесата е поставена в Плевен през есента на 1961 г. и по настояване на местните власти се стигнало до компромисно „споразумение”: нека да е овес, но да се вмъкне във финала една реплика, че „бъдещето е на царевицата”!… /Какво толкова се е променило за пет години, поне аз не виждам…/

Има една такава максима: кажи ми какво обичаш /или мразиш/, за да ти кажа кой си и какъв си…

Тоя принцип би могъл да ни открие много неща за автора на „Дневник”: тогавашния, в края на петдесетте и началото на шестдесетте години Хайтов, и днешния след още тридесетина години, минати „през сито и решето”…

Общото не е само във верността към една или друга тема и разбиранията му за това как да се тя поднася, главно популяризирането на историята - свежо, сочно, четивно, през /или чрез/ съдбата на човека, независимо дали е той малък или голям.

В дневника са „набелязани” всички ония полемики, в които Хайтов - като никой друг от съвременните български писатели - ще влиза с неизчерпаема енергия: за езика на днешната ни литература, за посегателствата върху природата, за историческата памет и насилията върху нея, за националния нихилизъм…

Тия неща ще бъдат по-късно разработвани и интересно е да се види какви подробности около един или друг сблъсък по страниците на вестниците ще има в продължението на „Дневника”, в следващата или в следващите му книги.

Сега засега, в книга първа, до 1962 г., виждаме, че имаме работа с човек, скроен така, че колкото и да се „снишава” и „таи” /а това той никога не прави!/ - все ще бъде не осил, ръжен в очите на мнозина.

И при цялата тая „вдаденост” в една или друга борба /и в собствената си, надарена с толкова много енергия натура!/ ту тук, ту там по страниците на „Дневник” прозвънва някое име, произнесено с благодарност, изречено също така ясно и от сърце, както и са ясни и недвусмислени и полемичните „увлечения” на Хайтов: Върбан Стаматов или Янтай Кавалов, Свобода Бъчварова или Драгомир Асенов и редица още, които са го учили на „занаят” или просто са били край него в най-тежките му години.

Това ли е „всесилният” Хайтов, „човекът, който надви”?

Но какво по-добро „доказателство” за сила от признателността - в едно време на толкова много „тайни” застъпничества и толкова много явни неблагодарности?

1989 г.