Петър Хаджинаков

Много са авторите на значими психографски литературно-критически изследвания и интервюта от писателя, акцентиращи на психографското начало като доминанта в цялостната му творческа еволюция: Ганка Найденова-Стоянова, Вл. Свинтила, Й. Василев, Ст. Каролев, А. Свиленов, С. Игов, И. Сарандев, Т. Жечев, Др. Ничев, С. Янев, Б. Ничев и др.

Любопитно е интервюто на Стефан Коларов с писателя, озаглавено “Бунтарят, влюбен в красотата” /”Преди да се роди красотата”, Профиздат, 1981 г./ Ето какво споделя писателят в своята изповед:

“Никога в моята писателска работа не съм се осланял на нещо, което стои извън разбирането на българина за истина и красота, нито за минута не съм забравял, че съм син на тоя народ и че моята главна задача е да тълкувам колкото мога неговите въжделения и неговата душевност. И най-плодоносните часове в писателската ми работа са били ония, в които най-силно съм чувствал обичта си към моя народ ” /стр.33/.

Един от най-близките и приближени на писателя през годините писатели - Йордан Радичков споделя:

“Не познавам по-противоречив и непостоянен човек от Е. Станев. Той е като възпламенения барут в барутница, трудно може да бъде обгърнат и обяснен с думи, в никаква рамка не се побира. В колкото и голяма рамка да го поставим, върху каквото и широко платно се мъчим да го изобразяваме, все нещо ще остане да стърчи извън рамката и платното. Каквито и опити да са правени от страна на литературната критика да бъде поставен той на постоянното място в едно от съзвездията на нашия литературен небосклон, са били все неуспешни, защото с всяко свое ново произведение писателят разтваря пред нас вратите на нови пространства и светове. Мисля, че неговата литературна дейност не може да бъде оприличена на една постоянна звезда - ето виси си там звездата и се върти около себе си, а по-скоро може да бъде оприличен той на лъкатушния път на комета”/ ДСП, Послеслов, стр. 366/.

Това е една изключително точна и образно-метафорична характеристика, съдържаща наблюденията и посланията на големия и оригинален съвременен български писател Йордан Радичков, който наред с Васил Попов, Дончо Цончев, Георги Марковски, Славчо Донков се смята за приемник и продължител на Е. Станев в художествено-естетическите търсения по отношение формата, съдържанието, стилистиката и поетиката на художествените текстове.

С изящна проникновеност и ефектно внушение, в руслото на най-добрите постижения на народопсихологическите и психографски традиции, са изведени наблюденията на съпругата му Надежда Станева, която констатира:

“Странна смесица е този човек. Великолепно съчетание на величие с дребнавост, великодушие с коравосърдечие и безкрайна щедрост, стигаща до разсипничество, смешна пестеливост и голямо добросърдечие с жестокост, мъдрост и наивна суетност със скромност. Съставен само от крайности - ту дете, ту мъдрец. Нищо у него не е мерено с везни, а е вложено без мярка. Затова е интересен и душевността му побира всички душевни явления, затова може да нарисува толкова различни характери и героите му са толкова разнообразни…” /ДСП/.

Сам творецът споделя: “Един писател отразява толкова, колкото характери може да създаде. Така е и при артиста - мерим таланта му с това в колко образи може да се превъплъти”.

Изключително труден и сложен е въпросът за това какви са механизмите на творческата еволюция на автора във времето. Целият му път си остава една загадъчна мистерия за психографията и литературознанието и не случайно отношението на по-голямата част от литературните историци, критици е като феномен.

На пръв поглед в жизнения му път няма нищо изключително, впечатляващо и екстравагантно - така, както е при по-голяма част от значимите литературни творци - Й. Йовков, Д. Димов, Д. Талев и др.

Самият автор, в том 7 на Избрани съчинения, има един автобиографичен момент, в който си спомня:

“Непосилно се вглеждах във всичко край мене,винаги напредвах с дебнещ поглед и безшумни стъпки. Ловът ме варваризираше, той изостряше моята наблюдателност, зрението слуха укрепваше ми тялото, волята находчивостта и инстинктите ми, а да мислиш с инстинктите си значи да знаеш кое е да и кое е не. Някакво чувство беше се събудило у мен да възприемам неуловимото и стоейки, усещах погледа на дивеча, когато той беше зад гърба ми. Обръщах се и стрелях светкавично почти винаги точно”.

Емилиян Станев отстоява анархизма, което житейско поведение и начин, и стил на мислене съвсем не е случаен фактът, че в най-крупното му и монументално произведение романът-епопея “Иван Кондарев” - 1964 г., образите на анархистите са най-ярко и убедително изобразени с невероятно непредсказуемо чувство.

Той е нестандартен, разчупва всички схеми, канони, догми и стереотипи на поведение, като с невероятна сила и енергия на артистичното си амплоа и душа на художник нарушава и най-баналните, тривиални правила и закони, създава свои, по които се движи същността му.

Дипломира се като частен ученик не в град Елена, където учи, а във Врачанската гимназия, по-късно записва Художествената академия, но не довършва поради небрежно отношение през единствените два семестъра на престиж, не довършва Свободния университет, където учи финанси и търговия, като дори не полага необходимия минимум изпити за четирите семестъра на посещение.

Като повечето по-големи писатели и той започва в класическата, традиционна схема с неособено сполучливи опити в поезията през ученическите си години, за да се насочи към прозата и през 1932 г., дошъл в София той носи със себе си първите си белетристични опити - два разказа.

Първият от тях “Срещу Великден”, излиза в поредицата “Книга на книгите”, редактирана от Б. Трубесков, а вторият “Идеи” е поместен във в-к “Мисъл”. В издавания от Д. Б. Митов в-к “Литературен глас” той публикува “Крадецът и кучето”.

В контекста на сложния и противоречив литературен процес се сближава с писателя Георги Караславов през 30-те години, като сътрудничи активно на много периодични издания.

Сътрудник е във в-к “Мисъл”, в-к “Мисъл и воля”, в-к “Литературен глас”, в-к “Литературна седмица”, сп. “Изкуство”…

Литературна Анкета: “Обаче това варваризиране си имаше и своята лоша страна. Ставах жесток, защото ловът е жестоко удоволствие. Ставах суров не само към дивеча, но и към себе си, към близките си и така живях в постоянни конфликти - художникът в мен виждаше и живееше със страданието, с доброто, но се сблъскваме със суровата и безмилостна действителност, а чрез нея и с неизвестния й създател. По този начин в мен възникваха борчески намерения и мисли. Достоевски помогна те да се задълбочат в неразрешими въпроси. От тия мои постоянни конфликти се родиха “Легенда за Сибин, Преславския княз”, “Антихрист” и ” Тихик и Назарий” и доста страници от “Иван Кондарев”….”.

Изискванията за майсторството поставя преди всичко самият писател, ако е талантлив. Колкото по-оригинален е талантът му, толкова по-високо издига той своето художествено майсторство за него и колкото по-незначителна е борбата му толкова повече писателят се пригажда към някаква школа или литературни течения към модата.

“Истински големият художник на своето време създава такива произведения или такова произведение от което теоретици, критици създават школа, не образното изкуството трябва да бъде интелектуална честност и слава , в него трябва да се влиза с апостолска обреченост.”

В изключително богатия, пъстър и многообразен спектър от екзотични и ефектни творчески псевдоними в националната ни художествена литература /Яворов, Елин Пелин, Ясенов, Разцветников, Багряна, Кремен и др./ емблематично се вписва и Емилиян Станев - един от най-крупните белетристи на съвременността ни, органически свързан с творческите търсения и постижения на националната художествена литература в продължение на повече от 40 години /1933-1977/.

Творческата история с псевдонима при Емилиян Станев е малко по-различна от общоприетия модел на “покръстване”, като самият той дори е открил най-сполучливия вариант на името си /”Литературна анкета”, БАН, 1977, стр.17/.

Емилиян Станев създава неособено голямо като количествени показатели творчество/, последните му събрани съчинения 1980-1983, БП, обхващат 7 тома/, отличаващо се и респектиращо преди всичко със своята висока художественост и елитарност, които го нареждат сред класическите образци не само на националната, но и на европейската и световна литературно-художествена и философска съкровищница.

Защото преди всичко и най-вече неговите произведения както за възрастни, така и за деца се отличават с дълбоката си и проникновена философско-психологическа, екзистенциална проблематика и ефектна хипотетична прогностика.

В определено най-общ и условен, хронологичен план, могат да се диференцират три основно периода /етапа/ в цялостната творческа еволюция на автора след неговия дебют / разказът “Срещу Великден”, 1931 - библиотека “Книга на книгите”/, до посмъртно излезлият мемоарно-автобиографичен “Дневник” /сп. “Септември”, 1990, бр. 6, 7, 8/.

Първият период /с жанрова доминация на разказа и на кратките белетристични форми/ обхваща времето от началото на 30-те години до началото на 40-те години,когато той активно сътрудничи на списанията: “Съдба”, “Завети”, “Златорог”, “Изкуство и критика”, “Венец”, “Кооперативна просвета”, “Българска реч, “Българска мисъл”, “Ловец”, на вестниците: “Литературни Новини”, “Литературен глас”, “Дъга”, “Литературен живот”, “Вестник на жената”, “Мисъл и воля”, “Мисъл” и други.

Точно през този период той издава няколко сборника със социални, анималистични и детски разкази и две интересни повести за деца:1938 г. - “Примамливи блясъци”- разкази; 1939 г. - “Мечтател”- разкази; 1940 г. - “Сами”- разкази; 1942 г. - “Последна борба” - разкази; 1943 г. - “Вълчи нощи” - анималистични разкази; 1943 г. - “През гори и води” /”Приключенията на един таралеж и една костенурка” - приказна повест за деца; 1944 г. - “Лакомото мече” - повест за деца; 1945 г. - “Делници и празници” - разкази; 1946 г. - “Дива птица” - анималистични разкази.

С последните си сборници с разкази писателят като че ли изчерпва по-големите възможности на късите белетристични форми и през втората половина на 40-те години насочва вниманието и усилията си към по-крупните епически жанрове - повестта , новелата и романа, отбелязвайки изключителни успехи и новаторство както по отношение на формата, така и на съдържанието.

До голяма степен той разширява арсенала от изразни средства и възможности в процеса на художественото изображение, като използува нови техника и методи на изображение: поток на съзнанието, асоциативно-фрагментарно мислене, непряка свободна субективност многоаспектност на художествения изказ и др.: 1948 г. - “В тиха вечер” - новела;1948 г. - “Крадецът на праскови” - повест; 1948 г. - “Повест за една гора”- роман за юноши; 1948 г. - “Тежък живот” - анималистични разкази; 1950 г. - “Когато скрежът се топи” - повест; 1950 г. -”Чернишка” - повест, 1953 г. - “Януарско гнездо” - анималистични разкази; 1954 г. - “Горски чудеса” - весели приключения за деца /приказки/; 1954 г. - “След лова” - анималистични разкази; 1954 г. - “Слънчевото зайче” - разкази; 1955 г. - “Къщичка под снега” - приказка; 1955 г. - “Палавница” - приказка; 1955 г. - “Пролетна разходка” - приказка; 1956 г. - “Бодливият трън” - приказки за деца; 1957 г. - “Избрани разкази”; 1950-64 г. - “Иван Кондарев” - роман в четири части; 1958 г. - “Козелът” - разкази; 1958 г. - “Страшната птица”- приказка, 1959 г. /1965 г./- Избрани разкази и повести, 1965 г. - “Съби” - разкази за деца; 1967 г. - “Иван Кондарев”- пиеса в три действия.

След дебюта си като белетрист и най-вече като автор на социални разкази и повести за деца, Емилиян Станев е създал десет заглавия за първия период в творчеството си - десет години, обхващащ периода от 1938 -1948 година.

Във втория период, произведенията му са два пъти повече, обхванати в хронологията на времето, около двадесет години /1948-1967 г./.

В жанрово-тематичен план доминират новелата, повестта, романът и обединените в цикъл разкази и приказки за деца, като при тях писателят отбелязва изключително високи художествено-естетически постижения в цялостния процес на спираловидната си творческа еволюция.

Още от новелата “В тиха вечер” Емилиян Станев въвежда нови белетристични техники, методи и прийоми на изображение: сугестивност и сентизивност като компоненти на повествователния маниер, непряката свободна субективност, многоплановостта на възприемане действителността от главния герой-субект на повествованието, многоаспектност на белетристичното изображение от страна на разказвача, поток на съзнанието и др.

Тези компоненти на модерния тип повествование, намират своето приложение в повестта “Крадецът на праскови”, и най-вече в романа “Иван Кондарев” - едно новаторско произведение със синкретичен, многоаспектен характер.

В него намират ефектно художествено присъствие в социокултурен и екзистенциален план повечето от социалните прослойки на българското общество през 20-те години: интелигенцията, политиците, трудовият народ , военните, интелектуалците, училището като институция, властта и държавно-бюрократичния апарат и др.

Задължително трябва да се отбележи изключително прецизното изображение и ефектно-интезитивното присъствие на образа на комунистите и анархофашистите.

През третия и върхов, в условен план, период в творческото си развитие, Емилиян Станев достига апогея на мисловния си художествено-естетически капацитет с дълбоки философско-екзистенциални прозрения, концентрирана в последните му десетина произведения през последните десет години от жизнения му път /1968-1979г./:

1968 г. - “Легенда за Сибин, преславския княз” - философски роман;
1968 г. - “Няма що” - приказка за деца;
1968 г. - “Повест за една гора”, “Дива птица”, “Фокер” - повести за деца;
1968 г. - “През гори и води”, “Лакомото мече”;
1968 г. - “Разкази и повести”;
1970 г. - “Антихрист”-философски роман;
1973 г. - “Търновската царица”, “Крадецът на праскови”, “Вълкът”, “Скот Рейнолдс и непостижимото” - повести и разкази;
1974 г. - “Търновската царица” - повест;
1976 г. - “Избрани повести и разкази”;
1977 г. - Избрани произведения в три тома;
1979 г. -”Юнски ден”- избрани разкази;

Емилиян Станев е автор на текстове, отговарящи на определението за елитарни произведения - бестселър, мегаселър в съвременната литературна аксиология. Митологемата бестселър, има своята богата и сложна семантика като генезис и еволюция…

В повечето от произведенията му /приказки, разкази, новели/ е закодиран прастарият Архетип за превръщането /модификацията/ на гротесково-абсурдните, негативни категории в конструктивни, аналитико-позитивни, аналогично на традиционната символика /превръщането-модификация по класическата аналогия от Х. К. Андерсен грозното пате в красив лебед.

В тези /приказни / предимно в жанра на магическото, фантастичното/, релативните символики са преекспонирани в едно общо цяло /синкретично в спецификата си/ множество елементи от науката, религията, вярата, социалните комуникации, механизмите на властта и насилието, логико-семантичният ключ и прозрачните алюзии за смисъла и същността на душевното израстване.

По принцип сюжетните завръзки в творбите му имат амбивалентна символика. Човекът в творчеството му е силно вербализиран и този фактор се отразява интензивно на диалога като цялост.

Човекът вижда нещата от микро- и макрокосмоса, най-вече под влияние на техните имена! Именно под този знаменател еволюират основните сюжетни линии и фабулни връзки.

За сп. “Литературна мисъл” /бр. 2, стр. 3, год. 1977/, писателят споделя: “Ако творчеството от рано събуди у мен интерес към нашата история и ми даде възможност да почувствувам макар и като полъх от миналото…в Елена изведнъж попаднах в чисто българска душевност и мисля, че тъкмо там възникна и се оформи моят естетически свят и поетика…имаше силно влияние и на общобалканският духовен климат, защото тогава все още се долавяха остатъци от гръцко, арменско, главно от турско в тоя стар и тъжен град…”

В сп. “Пламък” /бр. 4, 1968 г./ Емилиян Станев споделя: “Нашият народ е живял при изключително трудни условия. Той е дал своя принос и то голям към революционните и философско-религиозните учения на Запад!”

В Литературната анкета, писателят споделя: “Нарисувах себе си, както знаете в лицето на Кольо Рачиков…”/стр. 47/

В интервюто с Атанас Свиленов от книгата “Събеседници”, писателят изразява своите мисли, разсъждения и цялостни концепции в притчово-сентенциозен план: “Аз гледах книги да се раждат, защото всичко друго е вятър работа… А без тях никаква хубава работа не може да се свърши” /стр.16/.

Емилиян Станев предлага готови житейско-практически и творчески формули на мислене и поведение. Тезите му се отличават с широка и многообхватна философско-психологическа концептуалност:

“Писателят не знае какво знае. Като седне да пише, тогава знае какво знае… Когато преди няколко години започнах да чета много исторически трудове, аз не подозирах, че ще напиша под тяхно въздействие свои нови работи… Не търсих автентизъм, а постъпих свободно с боравенето на исторически факти и лица” /стр.17/.

“Всички ние, пишещите, трябва да мислим по български, както и да сме съвременни”.

Достатъчно е да се цитират само някои от многото по-значими, фундаментални изследвания за автора, чиито творчески резултати илюстрират същността и спецификата на творчеството му на всички възможни нива и измерения - като художник и философ, анималист и алтруист, пантеист и мислител, мистик и екзистенциалист.

Това са изключително много заглавия /около 45/ в хронологията на около седемдесет години, имащи своето място и значение при определяне приносния характер на неговото творчество.

Пред Стефан Коларов /”Преди да се роди красотата”/, писателят споделя: “Човек се изучава, като се вгледа в миналото си, както един народ е истински мъдър, когато познава своята история, осъзнава и победите, и грешките.

Колкото и нереално е да се занимаваш с това, което си изживял, то е необходимо…”, “Човек се променя мъчително бавно”, “Кольо Рачиков е това, което аз бях като юноша, а Костадин Джупунов онова, което съм искал да бъда, без грешките му, разбира се ” /стр.47-48/.

Писателят умело експонира сложния и противоречив процес на биологическа и интелектуална трансгресия на персонажите при сложния и труден преход едно в друго състояние в контекста на амбивалентно-реципрочния план /хищник-жертва/ и обратно: убиец-убиван, враг-приятел, агресия-смирение и др.

В този модел на психологическите състояния в бинарно-опозиционен план, много често светът като обективна реалност и битие, се оказва абсурдно-невъзможен или невъзможно-абсурден за житейската философия и психология на персонажите /”През гори и води”, “Чернишка”, “Несполука” и др/.

В руслото на повествователната канава, проблемите са ситуирани и разположени концептуално върху метафори с пространствено-медиативен характер /ловният дом от повестта “Когато скрежът се топи”, малкото селище в повестта “Чернишка”/ и др.

В контекста на съвременния интелектуален опит, модерността е решаващ фактор в процеса на реконструиране модела на първоосновата. Конвенциите на човешкото мислене предизвикват аналогична рефлексия и в анималистичния свят.

В ритуала на лова и убийството са вложени много други смисли от спектъра на универсалната философска полисемантика, като модел, който изгражда нова схема с нова основополагаща фундаментална конверсия на нетрадиционното мислене.

Процесът на познание на Природата се превръща в компонент на висшата еманация, на сетивата, духа, душата, съзнанието, и мисленето, което се променя задължително в позитивна посока.

Метафората при Емилиян Станев е основополагащ и водещ компонент на чиято база се конструира цялостният модел! Зооперсонажите и Природата са своеобразен корелат на Човека като Индивидуалност!

Те го изграждат или разрушават. Прецедентът на Убийство не се естетизира и отношението на автора към него е противоречиво.

Диалогът /Човек-Природа, Човек-Анималистичен свят/ ражда своите позитивни и негативни конотации, които от своя страна изразяват болката носталгията по изгубената Красота и по похитената хармонична Цялост!!!

Ат. Свиленов в книгата си “Събеседници” /БП, 1984 г./, посвещава едни от най-обширните Студии и Анкети именно на Емилиян Станев.

В процеса на интензивния диалог, са изградени специфични аксеологически модели, в които авторът предлага оригинални възгледи за човека като физиологически и интелектуален феномен в екзистенциалните му направления, живота и смъртта, историята и религията, съдбата на творческата личност, народопсихологията като национална съдба и предопределеност.

Тези съдбовни изповеди се допълват и от публикациите в т. 7 от Събрани съчинения на Емилиян Станев - от 1981 г.

В случая става дума за не толкоз популярни концепции, възгледи, намерили теоретичен израз и практическо приложение - вид творческо кредо в същността си от бележници, ескизи, схеми, скици, работни варианти и бележки,чернови от предварително разработени хипотетични модели.

Повечето от тези размисли и субективни, лични естетически постановки звучат в елитарния стил на философските притчи, есенции и сентенции закодирали глобални идеи от житейската и творческа философия на автора.

Естествено, всяко едно от тези послания би трябвало да се тълкува не само в директен, контекстов план, но да се търсят косвените, индиректни послания, като се дефинира и цялостната им същност.

В анкетата от книгата “Събеседници, навлизаме в богатия свят на писателя, ставаме свидетели на реалните стойности и ценности. Той достига своя апогей на откровения и в книгата на Ст. Коларов - “Изстраданото слово” - 1982 година.