Иван Йончев

Еднаж попитах аз сърната:
- Не ти, не ти ли веч додея
да скиташ вечно из гората.

Или не знаеш, че зад нея
поле разстила се безбрежно,
поле цветисто кат градина?

Сърната пръхна и продума:
- Гората любя толкоз нежно,
защото моя е Родина.

Попитах чайката: - Морето
защо обичаш толкоз ти,
или не знаеш под небето
че има други красоти?

Или не знаеш?… Но додето
да свърша реч, политна тя
и волно-горда над морето
безбрежно в миг запя:

- Че греят дивно небесата,
брегът че хубав е, ах, знам,
но знай - за нищо на земята
не ща морето аз да дам!…

Попитах себе си: - Защо ли
обичам таз страна, която
на мен отреди зли неволи
и в мен погуби всичко свято, -

в която страдам и линея
ей тридесета веч година?
Неволно рекох: - Любя нея,
защото моя е Родина!

——————————

Възпоменателен сборник - Епопея на българския воин, т. 5, 1935 г.