ЛИНИЯТА НА ЛЮБОВТА
На Цвета
Из „Понтийска елегия” (1989)
***
Аз си мислех, че само
напролет,
щом разцъфнат треви и цветя,
с техния тих и упойващ полъх
ще ни облъхне
любовта.
Ала тя дойде
неочаквано
през един зимен ден мразовит,
като буря нахлу в сърцата ни
и разпали там огъня скрит.
Разгоряха се чувствата,
пазени
в глъбините на наште сърца.
Ние с погледи всичко си казахме
и допряхме лица.
И вървяхме край хладните здания
мълчаливи,
без цел и
без път.
И блестяха рекламни сияния,
и валеше,
валеше
снегът.
А на утрото слънцето
ласкаво
се усмихна във всички стъкла
и закапаха капки със плясък
върху снежния гланц.
Бе сред зима и ние
учудено
наблюдавахме тоз парадокс,
а небесният свод,
разбуден,
се избистряше - син и дълбок.
Може би слънцето пекна
случайно,
но аз не вярвам на случайността.
Просто зимата разкри
нашата тайна
и дойде
пролетта.
декември 1957
CASTA DIVA
Пей ми своята песен, Белини,
за очите най-дивни в света,
че се влюбих на двайсет години
в две по-черни очи от нощта.
Пей ми своята песен, Белини.
За очите най-дивни в света
ти написа най-дивната песен.
Днес вървя като тебе унесен
и сърцето ми пей песента
за очите най-дивни в света.
Аз се влюбих на двайсет години
и докрай ще обичам така;
любовта ми е буйна река,
с нея всякаква скръб ще премине,
че се влюбих на двайсет години.
В две по-черни очи от нощта
аз открих две слънца неоткрити.
Цял живот ще ме топлят с лъчи те,
цял живот ще разсейват скръбта
две по-черни очи от нощта.
***
Вече път в една посока нямаме,
срещнем ли се вече - все мълчим.
Влюбихме се мълчаливи някога,
мълчаливи ще се разделим.
Колко много на деца приличаме,
скарани за нищо, ей така -
както са играли или тичали,
както са вървели за ръка.
И сега, по улиците тръгнали,
ние сме сърдити и мълчим,
ала знаем - щом се спрем на ъгъла,
изведнъж ще се сприятелим.
Ще забравим бързо туй „нещастие”
и ще чуй отново вечерта
как ще си играем само аз и ти,
как ще сме другари до смъртта…
И ще свърши всичко толкоз хубаво -
без обида в детските сърца…
…Колко е обидно, тъжно, глупаво.
че не сме деца!
1958
ЛИНИЯТА НА ЛЮБОВТА
С мила шеговита строгост
гадаеш ти по мойта длан,
превърната от твоя поглед
в един послушен жив екран,
по който тичат
и се пресичат
загадъчните криви линии
на мойто бъдеще
и минало.
И ето, слушам твоя глас
как развълнувано предрича,
че някой много ме обича,
но май не го обичам аз
и че за всичко е причина
това, че липсва на дланта
оная всеизвестна Линия
на любовта…
О, малка, хитра предсказвачко,
разбирам аз, че се шегуваш,
но и да липсва на дланта,
не може да не съществува
таз Линия на любовта.
Ти само погледни челото ми -
дали не се е впила там
една отвесна и дълбока
и преждевременна черта.
23.VІІІ.1961
***
Играй си с топката, лудувай,
премятай се като козле.
Играй си с топката, лудувай,
премятай се като козле.
Виж, и морето се вълнува -
премята се като козле.
Ах, поиграй си със морето -
и то е палаво момче.
Ах, поиграй си със морето -
и то е палаво момче.
Във твоя глас звъни гласчето
на мойто бъдещо момче.
На теб и на морето само,
знам, ще прилича моят син.
На теб и на морето само,
знам, ще прилича моят син.
Мъжествено и непрестанно
ще се вълнува моят син.
Златни пясъци, септември 1965
ТРЕПЕТЛИКА
Аз… Ще трептя!
Ф. Г. Лорка
О, трепетлика будна,
Безсъние добро!
Корона изумрудна,
кора като сребро.
Спокойна, стройна, тънка -
ти нямаш две лица;
и всеки лист е звънка,
трептяща обица.
Тревога, трепет вечен,
отвесна тетива -
ти искаш в пътя млечен
да потопиш глава.
Антена, извисена
над мъх и бучиниш -
на цялата вселена
импулсите ловиш.
О, трепетлика будна,
безсъние добро!
Корона изумрудна,
кора като сребро.
Октомври 1966
РАЖДАНЕ
На дъщеря ми Горяна
Ти преди слънцето изгря,
желана моя дъщеря.
Викът те пръв след своя сън
пробуди птиците навън.
И с пърхания на криле
светът за жител те прие.
Под флейтата на твоя плач
в развиделяващия здрач
денят, разпръсквайки звезди,
след
малко пак ще се роди -
неотменим и смътно скъп…
Ей слънцето - отрязан пъп.
29 юли 1967, София
