Продрум Димов

Този извод ме завладя, след като пообщувах със стихосбирката на Христина Комаревска от Плевен - „Л. като Луна”. Това издание не ни изненадва с професионално изпипаното си съдържание, защото авторката е оставила вече зад гърба си немного, но значими и впечатляващи заглавия, макар че навлезе в родното ни литературно-творческо пространство през последните двайсетина години.

Първата й самостоятелна книга „Горчиво колендро” излиза от печат през 1998 г., но с тематичния си обхват, емоционален заряд и художествено-естетически почерк привлича вниманието на литературните ни среди. Това импулсира някогашната активна журналистка и само след две години, през 2000, се среща отново с читателите си с второ произведение - „Забранено за влъхви”. Самите имена на първите й творби ни подсказват, че техният родител се вълнува и категорично поставя на прицел острите социално-психологически и нравствени процеси, които раздират болезнено обществото ни и неслучайно намират своята заслужена присъда по нейните страници.

Радушният прием на първите й успешни изяви в литературния занаят извиква на живот неподозирания й творчески потенциал, зарежда я с енергия и продължава все по-плодотворно да общува с белия лист. Така не закъсняват й следващите й срещи с ценителите на словесната изящност  „Жива вода” /2001/, „Боси пилигрими” /2007, „Душа назаем”/2010/ и др. но както отбелязах вече, авторката се стреми да навлезе в самите дълбини на тревожния социално-психологически облик на нашия съвременник, като пречупва всичко през призмата на неспокойните си лични преживявания и душевни сътресения.

Такъв характер носи и споменатото издание „Л. като Луна”. Струва ми се, че в него авторката разкрива своята дълбока философска, творческа и човешка същност. Стиховете й са погълнати от непрестанни разсъждения, съмнения, търсейки пътя към истината и доброто в днешното ни объркано битие. Нескончаемата житейска безпътица безпощадно я гнети и заставя да се изповяда:

Само се питам, нищо не зная.
Дълго ли ще бъде това изречение.
Мравчици влачат трохи непосилно.
Проходът таен е без значение.
/”Идва ми в повече този шум”/

И тръгнала да търси избавление, намира спасение в някакво обнадеждаващо доверяване на добронамереността на Луната, която често съпътства потиснати мисли и преживявания:

Луната е сестра - обича ме.
Дори когато съм глезливо-вироглава.
Не ми се сърди, както и да я наричам.
Голяма е и винаги прощава.
/”Луната е жена”/

Още с докосване до първите й стихове усещаме, че в поетичния си изказ Христина Комаревска загърбва обичайните художествени похвати и прибягва до услугата на иносказанието, даже не е чужда и на енигмата, въвеждайки ни в своя интересен и загадъчен поетичен свят. Така например, зад поведението на времето тя съзира нелицеприятен нравствен облик на нашата съвременност и стихът й се превръща в своеобразен морален барометър н днешния ден. Тя не може да приеме избуялата уродливост и деградация на човека, изгонил от себе си, казва и Дамян Дамянов, човека. Неслучайно и възмущението й прелива чашата:

Да има как да поръчват
менюто с очи изгладнели.
Почерпката друг да заплаща,
а те, колкото може да вземат.
/”Какво да го правиш - време”/

От подобна сюжетно-тематична поетична тъкан е изтъкана здравата канава на значителен брой от предлаганите ни творби. Подобно критично присъствие на честното, искрено и правдиво перо на авторката откриваме и в „Скок в бездната за изкупление”, „Няма милост за тежките думи”, „Шарения е този свят” и мн. др.

В не едно и две стихотворения ставаме съпричастни на суровата присъда на вземащите все по-опасни размери фалш и лицемерие, които погребаха безвъзвратно високите добродетели на българина. В тази насока силно впечатлява стихотворението й „Иронично”, в което напразно търсим високонравствения  Дон Кихот, изчезнал безследно с изумяващия си алтруизъм в миналото. В нова капиталистическа България „свестните” у нас считат за луди, глупецът вредом всеки почита.” Днес егоизмът, прикриващ се зад маската на някакво хуманно предприемачество, е на мода, а измамата - ежедневие. Затова и поетесата призовава да не се залъгваме с конски впряг и вятърни мелници:

Разкъсай стремето. Пешком върви,
далече от впрегатните коне.
Аз не участвам в състезания
с предрешен завършек.

Комаревска обаче не пада на колене пред властващата все повече несправедливост и корупция в обществото ни, не изпада в униние, затънало в безизходна резигнация. В стиха й отсъстват уплахата, отчаянието и апатията. Поетичното й слово не престава да търси светлото и красивото и го открива не в самозабравилия се доволник, а в обикновения човек, в чието сърце все още са живи, оцелели изконните ни народни добродетели. И не крие възхищението си:

Когато тръгвам в мрак или се връщам,
човека виждам в светлина облян.
И става чудо - пренаселената къща
ме направлява като морски фар.
/”Малкият човек”/

И може би този фар й помага да се добере до истинските човешки стойности, но не по-малка заслуга за това се пада и на изключително чувствителните й сетива, които улавят и най-неуловимите фибри и детайли в душевността на околния свят. Тя более и страда за съдбата и откраднатата радост на бедните и угнетените. В много от стихотворенията й диша искрената обич и горещо съчувствие към незаслужената нещастна участ на хората от социалното дъно.

В този ред от тягостни мисли и немалко тъга и горест навява носталгичното настроение, което ни потиска, като потънем в мрачната атмосфера на стихотворението „Няма я мама”. То е един трудно поносим реквием на неудържимия залез на българското село:

Няма я мама. Замина далече.
Къртичини никнат на двора сега.
Отвори се облак и дъждец ме облече
с прозрачната рокля на небесна сълза.

Това предопределя до голяма степен и минорната обагреност на значителна част от нейните творби. С това се обяснява и респектиращото присъствие на социално-гражданската тема в книгата й. и то никак не е случайно, защото авторката е с будна гражданска съвест, която звучи твърде стряскащо в много от стиховете й. В поетичния й свят са заселени творби, които категорично отхвърлят нахлулите злоба и омраза, неприязън, от които се задъхва нашето съвремие. И няма сила, която да ги спре, поради което и поетесата се провиква огорчена:

Имам ли избор да ги напъдя,
да ги накажа на колене.
Вдигнала съм ръце и се чудя,
брат и сестра ли са или врагове.
/”Още малко и ще се кротна”/

Коментарът е излишен. Човешката низост е прехвърлила вече всякакви морални граници. Подобна тоналност витае и в други стихотворения. Сърцето прелива от разочарования, породени от безразсъдните измамни промени, които потискат честния човек, прегърнал светъл идеал, безнаказано оскверняван от днешната ретроградност и безумие. Авторката не може да приеме ширещото се предателство:

Не съм такава. Няма и да бъда.
Изтичат митове през пръсти и очи.
И по-добре да замълча, да не гадая.
В тъмното проблясват и лъчи.

Тези и други произведения с подчертана социална насоченост несъмнено подсилват основното същностно градиво на книгата й. но авторка и читатели сякаш си поемат отморителен дъх, когато се пренасяме и потапяме в очистителния поток на интимните й лирични преживявания, макар че и те не са пощадени от безмилостно вътрешно напрежение. А буквата „Л”, която битува неслучайно в заглавието на творбата, ни напомня за Луната и Любовта, които са неделима част от образната система на произведението. Обичта, това неоценимо жизнеутвърждаващо човешко чувство, е с водеща, бих казал, могъща креативна сила в нашия живот. Тя стопля, окриля, възпламенява и авторката, зарежда я с енергия, която я заставя да заяви:

От фибрите ми ще избликне слънце,
Лъчи от спомена към вечността.
Победа или загуба - едно и също са -
жена съм и ще сътворя света.
„/Влюбена жена”/

Градусите обаче на неукротима взаимност и нежност се покачват спонтанно в стихотворението „Под пролетния дъжд”:

Ще ме целунеш. Тук съм и г зная.
А ти не знаеш, чакаш знак от мен.
В такива нощи се откриваме и губим.
Дъждовният синкоп е танц свещен.

И въпреки силните и гейзерни изблици - чувствата често са на приливи и отливи, съпроводени от   обичайните временни раздели, ревностни страдания и безсънни нощи, неизбежни терзания. Сходен емоционален свят съдържат и „Обяснение в любов”, „Белези за любов”, „Първата целувка” и други интимни творби, които възторгват, извисяват духа, опияняват, но и парят и дълго вълнуват човешката душевност.

В изданието с включени и известен брой любопитни миниатюри, които разширяват донякъде и обогатяват творческия портрет на авторката.

Книгата й обаче ни вълнува с поетичния език на изразените чувства и преживявания, с проникновената си мисъл и самобитния стилно-езиков почерк. Стихът е стегнат, динамичен, не респектира със самоцелна и показна художествено-естетическа натруфеност и обичайното поднасяне в духа на класическата римувана поезия. По всичко личи, че талантливото перо на Христина Комаревска съзнателно се е ориентирало към пестелив, но силен ритмичен поетичен език. А това, съчетано с динамиката, искреността и актуалността на съдържанието, прави книгата наистина едно сериозно съвременно поетично четиво, което нарежда авторката сред надарените творци на днешната ни изящна словесност.