ПРИКАЗКА
Сгушените клончета мълчаха и слушаха, а елхата-майка разказваше:
- Кой знай кога било - шушнеше елхата-майка и тънката й, та висока снага потръпваше от радост. - Кой знай кога било! Защото никой го не помни. Трябва да се е случило, когато гората е била без път и когато родът ни е стигал долу до селата. По онова време нашата царица е била Люля. Люля с тъмно зелената коса и с бистрите очи.
На високо, много дни път оттук нагоре, били палатите на Люля. Навръх две високи скали, над бездънна пропаст, се издигали онези мраморни палати. Сляп слепеел хубав Слънчо от тях, кога сутрин стрелвал първи поглед да ги зърне. Сляп слепеел сам си Слънчо - малко ли са чудо Люлини палати?
Един-едничък син имала Люля. Името му и досега никой не е чувал и не знае. Само един-едничък син - друго слънце, освен Слънчо.
В тъмни зори още, преди роса да пороси, тръгвал светлоокият син на Люля да обхожда царството ни. тръгвал винаги самичък. Млад бил, силен бил и дар имал - да пее. До ден днешен още кънти ясният му глас във водите на всичките потоци из Балкана. До ден днешен още звъни из влажни усойници и по сухи припеци неговата песен…
Елхата-майка, излеком въздъхнала, сведе вършец и пак тихичко зашушна:
- Тази нощ синът на Люля ще ни пее песента си - тази нощ на Бъдни вечер. Година след година всеки Бъдни вечер, когато чудно чудо се случило на земята, той запява песента си. А оттогава вече никой не го видял. Оттогава се загубила и самата Люля - нашата царица на цариците.
Тръгнал на днешния ден синът на Люля. Тръгнал и стиганл края на царството. Равно и широко било полето пред него, и глъхнало.
И, ето ти, една светла, невиждана звезда огряла на небето. Затрептяла отвисоко, засветила надалеко. Спуснали се свилените коси на звездата до земята. Къдри коси паднали в ръцете на Люлиния син. И той ги помилвал, за да се не чуе и не види вече.
Щом помилвал къдриците коси, от косата на невижданата звезда нещо замаяло и унесло сина на царица Люля. И той прекрачил прага на най-крайната къща от рода ни и стъпил в полето. А пред него и зад него се стелела златна диря - коси на звездата - и го водела незнайно где, незнайно до кога.
И вървял, вървял синът на царица Люля. Радостно било сърцето му. Весел пламък горял в очите му.
Потръпнала и се спряла огнената звезда на небето. Заплели се златните й коси и оплели една малка пещера.
Чак тогава се опомнил синът на царица Люля. И видял: извървял бил полето и стигнал до непознати места.
Не бил страхлив хубавият син на царица Люля. Запрял се пред входа на тъмната пещера. Надзърнал вътре. Черно било. Нищо не се виждало. А косите на голямата, невиждана звезда изплитали златен венец над пещерата.
А чул извътре глас синът на царица Люля - гласа на дете. И чул в сърцето си:
- Днес се роди царят на царете!
И прекрачил входа на пещерата и влязъл вътре.
И видял едно легло от слама. На леглото лежи пеленаче - царят на царете на земята - и майка му до него.
Тъжно погледнала майката сина на царица Люля и казала:
- Кой си? Тъмно е, не мога да те видя.
Той продумал:
- Нали тук е царят на царете? Защо няма свещи?
И чул синът на царица Люля глас отгоре - гласа на звездата:
- Те са бедни. Беден е царят на царете.
Упътил се хубавият син на нашата царица. Огън горял в сърцето му - огънят на обичта.
И той казал:
- Къде мога да намеря свещи? Аз ще ида да донеса.
- Нигде - издумала майката нацаря на царете. - Нигде. Ние сме сами.
Помислил тогава синът на царица Люля:
- Майка ми казваше, че ние носим огън в сърцата си. Как мога да извадя огъня от моето сърце?
И щом помислил тъй, из гърдите му изхвръкнала светла искра - искрата на милост.
- Царят на царете и майка му стоят сами в тъмнината - мислел той, - а свещ няма нигде. Аз ще бъда свещ на царя на царете и ще светя над люлката му!
И пламнала втора искра в неговите очи - искрата на обич.
- Царят на царете е мой цар - шепнел той. - Ще му светя!
И блеснала трета искра и се преобърнала на пламък. Тя била искрата на смирение.
И милостта, и обичта, и смирението дотам препълнили сърцето му, че той се преобразил на свещ. Тя гори и не догаря - свещта на Бъдни вечер.
- Ние знаем това - прошепна елхата-майка на сгушените клончета-рожби, които мълчаха и слушаха. - И чакаме да слезе пламък от небето - Люлиният син. Тогава ще пламне и в нашите сърца пламъкът на неговата милост, и обич, и смирение, и ще светне по цялата земя. Тази нощ, на Бъдни вечер, ще горят сърцата на всички елхи…
Сгушените клончета на елхата-майка мълчаха, слушаха и чакаха.
——————————
в. „Чуден свят”, бр. 84, 7.01.1942 г.
