Юлий Йорданов

В творческата светая светих на поетесата Валентина Михайлова

Чудесно е, че във втория ден от страстната седмица имах възможността да представя поетесата Валентина Михайлова. Тя е родена в София, но нейните родови корени са дълбоко забити в земята на Българския Северозапад.

Ражда се във високо интелектуално семейство и тази среда не може да не се отрази на нейното израстване. Затова още от малка Валя се залюбва с изкуството.

От шестгодишна възраст свири на пиано и играе балет. Близките и приятелите й и предвещават бъдеще на музикант. Особено я насърчава баба й, която навремето е пяла в оперетата в родния си град Шумен.

В рода й по майчина линия има много музиканти - самоуки и професионалисти. Валя винаги и навсякъде търси контакти с музиката - и като културно-масовик в училище, а по-късно и в Университета.

Занимава се с музикалното оформление на спектакли. Включва се в поетично-музикални спектакли като свири на пиано.

В свое откровение Валя признава, че никога не си е представяла, че някога може да стане поетеса. В гимназията посвещава на любимия си няколко стихотворения и чак след 10 години продължава творческите си занимания. Вече за постоянно!

След като завършва гимназията е много раздвоена - дали да кандидатства в Софийския университет „Свети Климент Охридски” или медицина в Медицинската академия.

За съжаление не получава за професионалната си ориентация подкрепата на най-близките си хора. Избира СУ и посочва няколко специалности, включително и славянска филология.

Балът й е достатъчен, за да влезе навсякъде, но предпочита философията. По препоръка на приятели, като студентка участва в конкурс за написване на есе по случай Международния ден на жената.

За нейна голяма изненада тогава е отличена с първа награда. Днес не съжалява за професионалния си избор, защото философското й образование рефлектира върху начина й на мислене и творческия й почерк.

В този ред на мисли дойде моментът да кажа, че Валентина е Михайлова, защото такава е фамилията на съпруга й Александър Михайлов.

Тя е дъщеря на двама поети - Младен и Людмила Исаеви. Родителите на Валя не я подкрепят в поетичните й занимания и изяви. Майка й, например, дългогодишен редактор в издателство „Български писател”, държи заключен ръкописа на първата й книга цяла година…

Аргументът й е бил, че трима творци под един покрив са много. Съветва дъщеря си да се отдаде изцяло на журналистиката. И Валя я послушва, но остава в плен на изящното слово.

Тя не е имала привилегията да издаде с протекция първата си поетична книга. Ръкописът на тази нейна стихосбирка шества по издателствата няколко години - отначало в „Христо Г. Данов”, а по-късно в „Народна младеж” и „Еврика - АВИ”.

През 1992 година, само няколко месеца след смъртта на родителите си, Валя издава първата си поетична книга - „Незащитени пространства”.

Десет години по-късно излиза от печат втората й стихосбирка - „Душа в окото на Всемира”, която тя самата смята за най-стойностна.

Четири години по-късно Валя издава третата си поетична книга, която озаглавява „Оазиси на сърцето”.

Междувременно пише афоризми и епиграми, които публикува в столичния периодичен печат. През декември 2013 г. излиза от печат четвъртата й поетична книга - „Предчувствие за бряг”.

Най-младото по възраст книжно отроче на Валентина Михайлова е сборник с интервюта. С него може да се каже, че достойно е изпълнила заръката на майка си да се осъществи журналистически.

И така нека разгърнем книгата „Имена от творческата плеяда” (2015). Сполука или не е изявата на Михайлова в сферата на интервюто? Според някои този журналистически жанр е лек и удобен без труд да се изяви всеки. На базата на моя 43-годишен журналистически стаж, не съм съгласен с такава позиция.

Да, възможно е да има и такива индивиди, закичили се с баджа на тази професия, но тях бих нарекъл перодръжковци, защото от тях се иска да задават някакви въпроси и мотамо да записват думите на интервюирания.

Истината обаче е съвсем друга. Едно истинско интервю, което е с приносен характер, изисква солидна подготовка на интервюиращия преди да се срещне със субекта на хинтервюто: ако е писател - както е случаят с Валентина Михайлова - трябва да си изчел книгите на този автор, да си наясно с неговите възгледи и позиции в обществото, да си наясно с неговата кауза, да знаеш оценката на критиката за него. Не е по-различно положението и с останалите дейци на изкуството и културата.

Неслучайно казвам тези неща, защото според моето смирено мнение „Имена от творческата плеяда” е един задочен форум с участието на 60 изявени творци на перото, сцената, палитрата и музикалното изпълнителско изкуство.

Няма да скрия, че това са хора носители на най-високия волтаж на имиджа - обичани, изявени, уважавани строители на съвременната българска култура.

Четейки интервютата, виждам двете страни на „медала”. От едната - отлично подготвената интервюираща, която с въпросите си цели максимално да бръкне в дълбочината на проблематиката, застъпена в творческото кредо на интервюирания.

Разбирам напълно Михайлова, че не и е било лесно да селекционира личностите, на чиято порта е потропала за интервю, защото субектите съставляват първата фаланга на духовния съвременен наш живот.

Въпросите са така преосмислени, така формулирани, че позволяват събеседникът да бъде максимално откровен, да извади от дебрите на своята същност и да каже същественото, което по непринуден и в същото време чаровен наратив да грабнат своя читател.

Анализирайки интервютата в двете части на книгата, смея да кажа, че забелязвам как тези изисквания удобно са легнали до голяма степен и в основата на творческата работа на Валентина Михайлова.

Ще си призная, че в един от нашите разговори с нея съвсем откровено си сложих ръката на сърцето, казвайки и, че мъничко и завиждам, че е имала възможността да се потопи в атмосферата, да диша въздуха, който са дишали Георги Джагаров и Кольо Георгиев, Наум Шопов и Маргарита Дупаринова, Матей Шопкин и Таня Масалитинова, Иван Методиев и Йосиф Сърчаджиев, Ефрем Каранфилов и Леон Даниел или пък благодумеца проф. Любомир Тенев и златогласата Анна Томова-Синтова, че и други талантливи майстори на художественото слово, художници, актьори, сценаристи, режисьори, имащи огромен принос в генезиса на отечествената култура и изкуство.

За отбелязване е, че всеки разговор започва с анонс или кратка професионална и творческа характеристика на персонажа и е обогатен с ценен снимков материал.

Този прийом е полезен за читателя, за да навлезе в светаята светих на интервюирания. Той е стара практика, за съжаление пренебрегвана от съвременните веяния в журналистиката.

И още нещо, което впечатлява - широкото пано от хартийна медийност, където са публикувани интервютата. Та Валентина Михайлова е печатана в най-четените български ежедневници: „Отечествен фронт”, „Вечерни новини”, „Новини”, „Вестник за дома”, „Антени” и най-много в специализираното месечно списание „Театър”.

Както виждате това е освен всичко друго и оценка за творческите възможности на Валентина Михайлова от представителите на първата фаланга на българската журналистическа гилдия.

Иска ми се поантата на моите размисли за творческото битие на Валентина Михайлова да бъде за нейната четвърта стихосбирка „Предчувствие за бряг”, родила се на бял свят преди четири лета.

Питам себе си, питам и вас: случайно ли Велин Георгиев - един от софийските поети-асове - споделя за нея „Любовта на една поетеса като загадка и познание”?

Струва ми се, че случайност няма, защото „Валентина е поставила свои акценти, свои знаци, за да постигне своя автентичност, за да бъде себе си. Това е българска поетеса с характер. Цялата книга е искрен монолог на обичаща жена, която е една звънтяща струна за поезия.”

А самата Михайлова изповядва: „Имам предпочитани теми, свързани с моята човешка и женска индивидуалност - любовта, общочовешките ценности, нравствено-етичните въпроси. За мен поезията е внезапно емоционално прозрение в истината.”

И е права - забелязвам го в изповедалността в стихотворните късове. Валентина излага своите откровения с изящество, словесна простота и стил. Цялостното звучене на книгата създава алюзия за молитвеност и себеобричане в свещения храм на душата-любов, където думите кънтят като отглас камбанен.

А словото трепти, сътворява магичен свят от образи, картини, метафори, излезли от дълбините на човешката същност, търсеща топлина и взаимност.

Впрочем цялата книга върви по магичната нишка на реално-измисленото битие на езика, вплитащо в себе си поетичния зов на душата.