Продрум Димов

Беше 4 октомври 1985 г. Пазарджик - своеобразна столица на националния празник на поезията, гъмжеше от десетки писатели, гости от София, Пловдив, Варна и други селища на страната.

В разнообразната програма, наред с обичайните литературни четения, които ставаха в концертна зала „Георги Стефанов” /сега „Маестро Атанасов”/, имаше поклонение и поднасяне на венци на братската могила на остров Свобода, а също и друго важно събитие в културната история на нашия град и регион.

В пленарната зала на тогавашния партиен дом се състоя учредително събрание на Дружеството на писателите в Пазарджик. Лиляна Стефанова - секретар по това време на СБП - прочете списъка на тридесетте учредители на това първо по рода си творческо сдружение, сред които прозвучаха имената на Яко Молхов, Иван Сестримски, Иван Динков и на други известни литературни творци, свързани с Пазарджишкия край.

В тази своеобразна писателска компания беше включено и моето име, което ми прозвуча особено приятно, защото ме приобщаваше към гилдията на пишещите братя в града. А бях издал дотогава само една самостоятелна книга, която, изглежда, ми проправи пътя към новото творческо сдружение в града ни.

Известно смущение обаче неочаквано предизвикаха първите думи на Димитър Методиев, който даде да се разбере, че въпреки несъгласието му са го „назначили”, както се изрази той, за председател на дружеството.

Поведението му в този момент издаваше известно пренебрежение и високомерие, едва ли не се почувства унижен поетът от Белово, свикнал да битува десетилетия наред по високите етажи на властта. Нямал е намерение да си губи времето с дребните за него писателски истории в Пазарджик, затова е и присъствал след това само на едно дружествено събрание.

За щастие за негов заместник беше избран тихият и изключително скромен, но много талантлив поет Първан Стефанов. Първите му помощници по това време бяха Петър Илинов и Иван Есенски.

В цялостната организация на литературните четения, обзори, вечери и други творчески изяви водеща роля играеше поетът от Годечкия край, който по това верме работеше в града ни като драматург на драматичния театър „Константин Величков”.

С натрупания си солиден опит на литературен творец, авторитет и влияние, Първан Стефанов помогна много за съживяването на литературния живот и повишаване равнището на неговите прояви в професионален и интелектуален план.

Кротък и изключително въздържан по природа, чужд на какъвто и да е стремеж за себепоказване и излишна словоохотливост, удивително логичен като мисъл и поведение, завоювал с дарованието си име в литературните ни среди, той се ползваше с всеобщо уважение и служеше като еталон за висока нравственост сред по-младите си колеги.

Дълго време при общуването си с него усещах в себе си някаква труднопреодолима бариера и плахост, които преодолях с течение на времето, и неусетно започна постепенното ни опознаване и взаимно сближаване.

Човек с богата душевност, пестелив в приказките си, никога неафиширащ открито своята доброта, с която за съжаление някои недобросъвестни люде злоупотребиха.

Първан Стефанов е роден на първи януари 1931 г. и понеже е първото дете в семейството, му дават името Първан. Като млад навлиза плахо и неуверено в литературните среди от края на 50-те години на миналия век, макар че вече е посъбрал в себе си значителен запас от литературни знания и е запознат с творчеството на мнозина наши и чужди автори.

Вероятно скромното, но твърде любознателно някога селянче е прегърнало любовта си към поезията от страниците на школските читанки и христоматии в родното си село Чепърлянци, Годечко.

По-късно с годините тези интереси постепенно се задълбочават особено като гимназист и студент в София. Като студент в софийския университет, той се влюбва завинаги в поезията на Никола Фурнаджиев и го превръща в един от най-силно въздействащите му поетични кумири.

„Неговите стихове - споделя след години той - бяха прозорчето, през което виждах, просто изживявах отново и отново света, с който бях дошъл в големия град.”

И набрал кураж за творчески изяви, се добира и до първите си успехи в полето на родната поезия. Така през 60-те години излизат от печат и първите му стихосбирки - „Соколови пера”, „Далечините обещават”, „Пътуване към усмивката”, „Насрещно време”, „Циганско лято” и други.

Паралелно с това, в съавторство със воята съпруга, проф. Надежда Драгова, навлиза в света на драматургията. Плод на техните съвместни творчески усилия са пиесите „Между два изстрела”, „Мечтател безумен”, „Женски години” и др.

Като млад Първан Стефанов ще опита и учителската професия в Мездра, но няма да се задържи дълго под стряхата на българското образование. Сам чувства, че сърцето му принадлежи другаде, затова и житейският му път прекосява попрището и на драматурга, журналиста, редактора, но остава завинаги верен на талантливото си поетично перо.

Неслучайно в съзнанието ми името Първан Стефанов се е запечатало още през 60-те години, когато се докоснах до първите му стихове по страниците на в. „Литературен фронт”.

За съжаление личните ми контакти датират едва от началото на 80-те години. По-късно, особено след пенсионирането му през 1992 г. , станахме доста близки в личен, човешки и творчески план. С него се срещахме и разговаряхме често в писателското кафене на ул. „Ангел Кънчев” 5.

По това време излезе от печат посмъртно стихосбирката на покойния журналист и поет Рангел Пейков, възпитаник на Софийския университет, и на неговата съпруга проф. Надежда Драгова.

Спомням си как прие с готовност моята идея да представи въпросното издание в Пазарджик.

В подземното заведение на Младежкия дом /днешните „Кукери”/ пред множество близки, приятели на автора и пишещи братя Първан разкри с удивителна вещина дълбоко философската и художествено-естетическа същност на произведението и неговия автор.

Подобен висок професионализъм Първан Стефанов е показвал неведнъж като заместник-председател на местното писателско дружество и когато водеше в Клуба на дейците на културата литературни премиери, поетични вечери и творчески срещи с културната общественост на града ни.

Винаги е бил отзивчив към близки, приятели и колеги. Спомням си, когато на 14 май 1997 г. Велин Георгиев беше организирал представяне на моите скромни поетични книжки за деца „Песенно звънче” и „Весело утро” в литературния салон „Старинния файтон”, но се наложи да постъпи внезапно в болница, Първан веднага се отзова и пое ръководството на премиерата.

А към нея изненадващо се оказаха съпричастни множество наши поети и писатели - Яко Молхов, Иван Динков, Евтим Евтимов и други техни колеги. А рециталът на покойния български актьор Асен Кисимов обогати емоционално това мое първо представяне в София.

Като творец Първан Стефанов е изключително прецизен и държи много на художествено-естетическите достойнства на своите стихове. Затова никога не гони количеството и не бърза да издава.

С това се обяснява и неговото продължително мълчание, макар че не бива да забравяме и материалната оскъдица, която съпътства и притиска немалко и пишещите братя.

Но все пак по повод 60-годишнината му издателство „Български писател” успя да го зарадва с четиригодишно закъснение, чак през 1994 г., с юбилейното издание „Прощаване с панаирите”. По време на една от срещите ни в кафенето ми я подари с дарствен автограф:

На Продрум Димов - приятелски спомен!
Първан Стефанов - почти пазарджиклия
28 ноември 1998г. - София

Всъщност тази книга е добре подбран антологичен поетичен сборник, в който са намерили място стихове от предишни негови издания - „Отскоро”, „Далечините обещават” /1962/, „Пътуване към усмивката” /1964/, „Насрещно време” /1966/, „Циганско лято”/1968/, „Ковано слънце” /1971/, „Арматура за барабани” /1973/, „Диагноза” /1982/, „Премълчана любов” /1984/ и други.

Новото заглавие на поета ни насочва към чувствителното му светоусещане, вътрешен емоционален свят, и се отличава със сюжетно-тематичното си разнообразие. В него всичко е отразено и пречупено през изключителната му наблюдателност, проникновеност и зорко поетическо мислене.

Своеобразният поетичен конгломерат на автора ни потапя в стихове с различна емоционална обагреност и философска вглъбеност. Така например в стихотворението му „Убихме Христа”, посветено на Добри Жотев, ни прави съпричастни на лошите си предчувствия за духовното обедняване на нашия съвременник:

И все по-самотни бродят поетите.
И вият космически ветрове.
Срах ме е, страх ме е от народи,
които не четат стихове.

Подобен нюанс долавяме и в стихотворението му „Болка”, но в него взема връх безпокойството от нравствения крах на човека:

Но мен ми е страшно, че още /и често/
от снимки, от сцени и от екрани
самодоволството - нравствено и тленно -
потупва Висоцки и му нанася рани.

Проблемите на растящата нравствена студенина и погубване на изконните ни социални и духовни ценности присъстват с подобаваща острота ив други негови творби. Колко студенина и тревога лъха от стихотворението му „Отчуждаване”:

Студени улици, студени здания.
Студено ми е като никой път.
Превърнали сме дните в разстояния,
които вече страшно ни делят.

Първан Стефанов е поет, който може да служи като художествено-нравствен еталон, защото в целокупното си творчество перо и дълг имат своите еквивалентни измерения. Затова нека да не ни учудва поетичното послание в стихотворението му „Граници”:

Човек е длъжен да определи
държавата на своето достойнство.
И трябва по граничната бразда
Борисови камъни да възправи,
за да опази жива личността -
нападнат ли я византийски нрави.

Освен с парливата социално-нравствена тема, в този сборник се срещаме и с немалко творби, които ни препращат към детството му, обичта му към природата и хората. Това ми дава основание да мисля, че тази му книга разкрива до голяма степен творческата и човешка същност на поета.

Погледнат в чисто човешки план, Първан Стефанов се отнася с уважение към колегите си, умее да цени сътвореното от тях, колкото и незначително да е то, намира начин да ги подкрепи в техните творчески усилия.

Благ по характер, той дълбоко се вълнува, искрено страда, когато нещастие сполети някого, съчувства и състрадава.

Видяхме се на 30 юни 2002г. по време на поклонението пред саркофага на Христо Фотев във фоайето на Народния театър „Иван Вазов” в столицата.

Всички бяхме потопени в скръбно безмълвие, но той беше един от малцината, който изля мъката си върху белия лист, мъката по поета на любовта и морето.

После беше отнесъл своето силно поетическо „Мълчание”, посветено на Христо Фотев, в „Труд”.

По принцип поетът от Годечкия край избягва да се самоафишира и е чужд та каквото и да е себепоказване, но без негово знание и съгласие, по предложение на Иван Динков стихотворението е включено в литературния конкурс на вестника - „Златния ланец”.

Сетне се почувства в страшно неудобство, когато разбрал, че е станал „участник” в състезание - нещо, което неговата скромност не би му позволила.

Крайно изненадан е, когато е поканен в редакцията, за да му бъде връчена първата награда от журито.

Оставам с впечатлението, че този известен и обичан наш поет е ценен от повечето негови колеги, но не всички го познават достатъчно и като човек.

В него като че ли има нещо уникално не само като творческо дарование, но и като нравствено поведение. Тази своеобразна другост откриваме и в поезията му.

Може би това дава основание на Никола Иванов да отбележи в своята студия за него: „Първан Стефанов предпочита молитвата и смирението пред плесницата и и обидата, защото е поет на доброто, а не на злобата и ударите под кръста и гърба.”

Далече съм от мисълта да се впускам на тези скромни странички в някакъв задълбочен литературно-критически анализ на творчеството на Първан Стефанов.

Това ще го сторят по-добре от мен литературните ни критици, които намират и умеят да претеглят на компетентните си везни високите художествено-естетически стойности на неговия творчески свят.

Но от какъвто и ъгъл да погледнем поезията му, тя безспорно се отличава с актуалното си социално и гражданско звучене, емоционална тоналност, подчертан лиризъм и драматизъм, любов и преклонение пред човека и красотата на природата.

В този ред от мисли ми се ще да кажа, че грешат може би някои негови критици, които настървено търсят в значителна част от пейзажната му лирика социален нюанс и иносказателен протест срещу някои социални недъзи на обществото. А такива имаше в миналото, но те не ни липсват и днес:

Ето какво четем в стихотворението му „Гост”:

Сама сред утринния дим
стоеше вишна разцъфтяла
и сякаш да се поздравим -
помахваше със клонка бяла.

Едва ли поетът и бил в плен на някакви тъжни житейски асоциации, когато е писал тези редове. Нима той още от ранното си селско детство не благоговее пред величието и обаятелната красота на природата?

Защото едва ли някой може да отрече, че Първан Стефанов можем с право да наредим сред майсторите на пейзажната ни лирика и живопис наред с Пенчо Славейков, Кирил Христов и Яворов.

Но като цяло той си остава един безспорен сърцевед, който копнее и более за доброто и мъчително тежко понася охладняването на човешките нрави и бягството на човек от човека. Особено показателно в това отношение е неговото „Отчуждение”, писано в далечната 1958 г.:

Гнезда си свиваме под свои стрехи.
От болката на другите не боли.
И стана тъй, че в новите си дрехи
не сме това, което сме били.

Същата тревога в не по-малка степен усещаме болезнено и в други негови творби. Истинско безпокойство ни грабва, когато се докоснем и до стихотворението му „Близост”:

На всички хора се усещаш брат.
И предпочиташ теб да са ранили.
Но как да върнем камъка назад?
И чакаш благослов… А няма милост.

Едва ли тези думи, натежали от болка и лошо предчувствие, се нуждаят от някакъв коментар!

Това е Първан Стефанов.

2008 г.