Андрей Германов

Из „Да ме запомниш” (1967)

——————————

СРЕЩУ НЕДЕЛЯ

——————————

ПОСТИГАНЕ

Всеки ден, често навъсен,
често с усмивка добра -
да се постигна стремя се,
сам да се разбера.
И пътешествам през книги,
през хора и през страни,
стигам планински вериги,
слънчеви далечини,
крача под чужди поднебия,
ала под всяка зора
търся да срещна себе си,
себе си да разбера…

А пък разбирам все други
хора със странни лица,
есенни теменуги,
песни или сърца…
И все далечна, неточна
е мамещата черта,
отгдето уж ще започне
пределът на мъдростта.

И почвам да се отчайвам
и да си мисля смутен,
че тая черта случайно
ще пресека един ден,
че няма и да усетя
как съм достигнал брега
на всичко това, което
търсил съм досега…
Че някой друг - като книга
моята повест прозрял,
ще каже: - Той се постига,
той се е вече разбрал.

НИВИ

Във зеленото развиделяване
се чертаят баири сиви -
разкопавани, разоравани
целини, превърнати в ниви.
През места прогорени и сечени,
върху корени и върху камък
те превземат пръстта, увлечени
към високото като пламък.
Тях ги порят лемежи остри,
тях ги тъпчат тежки копита,
тях ги жънат случайни гости -
те търпят, те за нищо не питат…

Светъл дълг им е само семето,
доверчиво заспало в земята,
с упоение чакащо времето
на криновете и на ятата.

И се стрелват златни кълнове,
шупва люто зелена пяна,
святкат листи - зелени мълнии,
и примира пръстта пияна…
И от мъдър плод натежава -
изоставяна, поругавана
тая черна, тая корава
пръст в зеленото развиделяване!

И отдръпва се здрачът черен
и светлеят баирите сиви.
Аз до днес си останах верен
на спокойствието на нивите.

ВНЕЗАПЕН ДЪЖД

Понесен дъжд, къде, безумен дъжд?
Ти идваш с гръм
и мълнии,
и блясъци
и всичко се смрачава изведнъж -
умира под внезапните ти тласъци!

Ти идваш, дъжд, да напоиш пръстта,
за да разцъфнат златни класовете,
но в твойте копия
свисти смъртта
и огнено безумието свети!

Безумствай, дъжд - живот и смърт, и вик!
Ти идваш с ласка, с удар и със обич.
Добър не може да е никой миг,
ако у него няма капка злоба.

Какво от туй, че подир тебе, дъжд,
ще има клони скършени и листи? -
Нали след теб ще има бяла ръж,
нали ще бъдат небесата чисти?

СЕЛО ЯВОРОВО

В Камчия и във Елешница,
брулнати от есента -
капят узрели лешници
и осенови листа.

Ах, село с име на явор,
мъничко като листо! -
Аз го оставях, забравях -
не ме забравяше то.
По градовете безсънни
чувствувах - чука отвън
да ме приспи, да изпълни
с хубаво моя сън…

Идвам да сверя сърцето си,
влизам като във храм
в селото между полето
и кремъчния балкан…
Същите - и не същите! -
Със обич като преди
хората, думите, къщите
бият по мойте гърди!

А в Камчия и Елешница,
брулнати от есента -
капят узрели лешници
и осенови листа.

КОЛИБАРКИ

Под синьото небе на планината,
по козята пътека край скалите
те спускат се надолу към селата,
под тежките чувалища превити.
Не зная млади ли са, или стари
и в равнината накъде ще идат -
дали ще спрат по селските пазари,
или в града - децата да навидят.
Но няма по-трогателна и тъжна
от таз картина,
остра
като рана:
жени с чували и обуща мъжки,
изрязани на фона на Балкана.

***

Ах, как умират селските жени!
От близки и роднини оградени,
дорде смъртта ги бавно ледени,
те замълчават в миг успокоени.

Със своите затихващи сърца
те някак си таинствено усещат,
че във кръвта на техните деца
кръвта им ще е все така гореща,

че жива ще е силната им плът
дори подир промяната голяма,
че те са вечни, че не ще умрат…
Мъжът
такава
вечна сила
няма.

С усмивка върху устните без цвят
разплаканите те успокояват,
въздъхнат,
потреперат,
замълчат
и само с поглед с всичко се прощават.

Полека скръстят восъчни ръце,
притворят клепки сякаш да придремят
и тихо своя дълъг път поемат
със просветлено от смъртта лице.

НОЩНА ЧАКАЛНЯ

Задушен мирис на ушанки,
на чам, на влага и тютюн,
торби с неимоверни шарки,
гъсоци с кехлибарен клюн…
Край печката жени със скути
напечени - гълчат във кръг
и светят твърдите им скули
от алена и гъста кръв.
Ах, тия силни, тия прави
очи със искрици лукави
под мекия домашен шал,
които те пронизват цял!

…Те по една, по две ще слизат,
по хълмовете ще възлизат,
ще се разтапят във нощта
сред тая бяла тъмнота -
през снеговете без пъртини,
където зад горите сини,
зад заледените лъки
ги чакат свои светлинки…
А през гори и през баири,
разискрен, все така ще свири
сред тоя светъл-светъл мрак
претъпканият нощен влак
и релси като в сън упоен
надве света ще разделят.

И все тъй чист, и тъй спокоен
над всичко ще вали снегът.

НА БРИГАДА В СТРОИТЕЛСТВОТО

В рубашка, с панталони тесни
вместо в костюм се премених,
нахлупих шапката от вестник
и сякаш в миг се промених.

Останах без фамилно име! -
Когато нещо да рече,
мъжът боботеше:
- Приятел!
Жената звънваше:
- Момче!

Момичетата преминаваха
като невиждащи край мен,
но те не ме и занимаваха:
аз бях в труда си вдълбочен.

Аз крачех с гумени цървули,
понесъл кофите със вар,
и върху твърдите ми скули
гореше летният загар.

И мислех: дявол да го вземе,
дали съм аз, или не съм? -
Защо тъй сладък хляб ядеме,
защо е сладък моя сън?
Защо са тухлите тъй леки,
тъй силни - моите очи
и мога
да ударя
всеки,
ако със мен се закачи?

СРЕЩУ НЕДЕЛЯ

Дъх резедав тъй целува хора и вещи,
че напъпват стълбове и сухо върше.
Обикновена пролет, съботна вечер.
Работната седмица
свърши.

Минават момичета, жени мият прозорци.
На мъжете очите са по-добри и горещи.
У всички ни още догаря умората
като в спрени,
но неизстинали пещи.

Не изтича изведнъж от ръце и жили,
а бавно, за да скъпим всяка усмивка,
за да ни бъдат домовете мили
и да има цена почивката.

Вечер пред празник - в къщи си идва
ослепителната ни дъщеричка.
Първо
за всичко ще ни разпитва,
после
ще ни разказва за всичко.

После при дядо и баба ще спреме -
мъничко да ги зарадваме в самотата им.
Едно клонче зелено ще им занесеме -
откъснато тайно от пазача в гората.

И в един странен миг ще я осъзная
с още една седмица пораснала.
А луната над червените кестени ще сияе
тази вечер видима и прекрасна…

——————————

МАЛКА АНТОЛОГИЯ

——————————

***

Тук няма пропуск, няма виза -
чак към средата на живота
мъжът узрява и навлиза
във възрастта на мъжеството.
Страст все по-често го привлича,
успехите са все по-леки,
е все по-мъчно се обича.
Но се обича пък - навеки.

***

Ние лежим точно под Млечния път.
Или малко по-наляво.
Няма значение.

Тихият плаж със прибрани чадъри,
като прилепи свили крила,
е съвсем фантастичен.
Само плиска морето пред краката ни
и по влажните камъни
фанатично и мълчаливо
се милват раците.

Хладен е пясъкът и пътеката лунна
се протяга от югозапад.
Късно е.

Ти си смутна и хубава, ти си хубава
като стих,
ненадейно написан с лъч от луната.
Ти мълчиш и се вглеждаш в пътеката лунна.
Не, не искам да тръгнем по нея.
Мен ми стигат плисъкът на морето,
влажните камъни, хладният пясък
и бедрото ти, обло и парещо,
под главата ми.

Искам с теб да старея,
както старее тоя вечен каменен бряг,
врязан в нежната плът на вълната.

***

Пак се спуска тиха вечер,
бистър вятър тича.
Ти не ме обичаш вече,
ти не ме обичаш.
Ти от мен не се отрече,
ти не се отричаш,
но не ме обичаш вече,
но не ме обичаш.
И какво, че иде вечер,
и че вятър тича -
ти не ме обичаш вече,
ти не ме обичаш…

СЛЕД ГОДИНИ

Аз зная, че веднъж при мене
замислена ще дойде тя -
оназ, с която възхитени
сме брали вишни и цветя,
обичаната, на която
аз пред вселената бях мъж,
в която вярвах и която
аз просто не разбрах веднъж…

Сърцето, вече укротено,
внезапно ще ме заболи!
И всичко, досега градено,
ще се смали,
смали,
смали…

За дните с нея и без нея
аз благодарност й дължа.
Аз никога не ще посмея
да я докосна със лъжа…

……………………………………

Във синевата пепелява
загледали се, ще лежим…
И оня разговор - тогава
прекъснат -
пак ще продължим.
Ще бъдем странно удивени,
че след години пустота
са все така непроменени
неизживените неща.

Денят голям, цветът откършен,
светът, опит от птичи звън,
ще бъдат странни като свършен
и после пак
започнат
сън…

КЪСНА СРЕЩА

Вечерни жълти клони в есен ранна -
ти цялата си златна от луната,
която тихо капе през листата.
И мога аз до тебе да застана.

Мълчим. Не е умряло нищо в мене.
Запазил съм тетрадката, в която
сравних речта ти с гълъбово ято.
И още вярвам в своето сравнение.

Изминах път, изпитах скръб и злоба
и идвам тук на закъсняла среща
да взема от ръката ти гореща
доверие за доброта и обич.

Ръката ти в ръката ми остана
и моята безмълвна, тайна мъка,
натрупана през дългата разлъка,
навярно й изглежда вече странна.

Но аз мълча и страстно слушам: пеят
далечни гласове дълбоко в мене
и силните си пръсти уморено
на нейното добро огнище грея.

В душата ти аз няма да надничам.
На есенния вятър ще оставя
и нека нощем той да ти разправя
какво си спомням и какво обичам.

ЗАКЛИНАНИЕ

Живея много, много и греша.
Но в кратките ми стихове остава
на мислите ми тежката жарава
и сянката на моята душа.

Когато вземеш мойта книга ти,
макар че вече няма да ме има,
край теб ще се изправя аз незримо
със вкаменени от смъртта черти.

Дорде четеш - нечуто ще крещя,
сърцето ми ще моли, ще се мята -
отново да ме върнеш на земята
сред хора, ластовици и цветя.

И ако ти над някой стих горчив
дори една сълза за мен пророниш,
небитието тихо ще прогониш
и аз пред теб ще се изправя жив.

ТРИМАТА

Отвеки все тъй под небето
в един безкраен кръговрат
мъжът, жената
и детето
вървят по слънчевия свят.

Той - силен, позасмян нехайно,
с широки, сигурни плещи.
Но на челото му
потайно
от мисъл жилчица тупти.

Тя - проницателна и нежна,
жертвоготовна в обичта,
загрижена за тях
с безбрежна,
наивна малко доброта.

А между тях - като щастливо
велико чудо,
като цвят -
то непрекъснато открива
забързалия шарен свят.

И те чрез него преповтарят
далечните си детски дни,
с цветя и листи
разговарят
и със вечерни светлини.

То се налива, разцъфтява,
то се измъква като стрък.
А те полека
посивяват…
Животът сключва своя кръг.

И всичко почва отначало.
И пак по някой земен път
жена и мъж
и чудо малко
през слънчевия свят вървят.

УСЕЩАНЕ ЗА ГЪРЦИЯ

Една ръка протегната надолу
по картата -
отдавна тъй те зная.
На палеца ти като пръстен Солун
със примамливи блясъци сияе.

Жените ти лукави и неверни
и боговете твои козеноги
познах по веселите ти таверни
и слънчевата твоя митология.

Олимп загадъчен се извисява,
но прашен вятър от морето шиба
със стипчив мирис на масла и лавър,
на вар, на зифт, на кожа и на риба.

И като бучки захарни, убоги
белеят параклисчета варосани,
но слепи са светиите ти строги
за твоя свят на блясъци и просяци.

И нощем по затихналите улици,
край кули, дето чухалите чухат,
копитата на куцащите мулета
като капчуци размразени чукат.

Оглеждам те - предишна и сегашна, -
с очи прозрачни те попивам светло
и стискам твоята десница прашна,
протегната в безкрая на морето.

КЛОНКА ОТ МАСЛИНА

Минавам,
по белите ти пътища
минавам.

Присядам,
с мъжете ти в таверните
присядам.

И пия -
златисто вино с хората ти
пия.

Обайват,
градчетата ти захарни
обайват.

Звездите
и тук са едри, както в Мизия
звездите.

Морето Бяло
е синьо, както синьо е
морето Черно.

Еднакви са,
как майките ни стари
са еднакви!

И кърпите,
еднакво черни са им
кърпите…

Ще си открадна,
зелена клонка от маслина
ще си открадна.

——————————

NEUROSA

——————————

ВЕЩИ

Странни са ми вещите, които
като тихи зверове край мен
неусетно, ала упорито,
мрачно се стълпяват всеки ден.

Те са много, те са най-различни -
от дърво, метал или стъкло,
но характери си имат лични
всеки шкаф, завеса и кресло,

тая маса, звънките сервизи
и екрана, дето лъч пълзи,
гдето развълнувани актриси
плачат
с парафинени сълзи.

Уморен се връщам в свойта стая
и за тях си мисля всеки ден.
Няма те да ме разкъсат, зная,
тия тихи зверове край мен.

Но усещам как полека-лека
те надвиват моя дух горещ,
как прелива тайно в мен,
човека,
свойта кръв студена всяка вещ.

И веднъж сред тая сган стълпена
в лапите на някое кресло
ще осъмна със душа втвърдена
от дърво, метал или стъкло.

БИТИЕ

Работният ти ден
е една осемчасова
почивка.

Едно тлъсто и безформено заседание,
един или два телефонни звънеца,
една бременна папка, чакаща от седмици
твоето акушерство,
за да роди серия машинописни недоносчета.

Звънец в пет.
Благоприлична граница
между двете почивки.

Вечеряш с разбиране - тежко и мазно.
Блажено отпаднал, останал без сила,
храносмилаш.

Тънки тирета стават очите ти.

Сякаш те болят едновременно
шейсет и четири зъба -
така е кръгло лицето ти.
Като кръгъл печат на доволството.

В ръцете ти -
безсилен лебед, уловен за крилете -
виси вечерният вестник.

Но преди още двете дръзки стрелки
да отрежат със своята ножица
главата на девятката -
дали от мъркащата печка,
или от застланата меко кушетка
ненадейно изсвирваш със нос.

Туй е нежният зов на съня.

Проверяваш дали е добре заключено.
Заключваш вратичката на сърцето си -
съвестта да не чука по нея.
Нахранваш богато печката -
цяла нощ да ти бъде верна.
Удушваш крушката, за да не ти се присмива,
когато захъркаш.

Девет часа в тъмния гроб на съня.

Битие!

***

За да не се опариш с кашата,
която сам си забърка,
ти опари мен:
накова ме пред един приятел.
Сладко е човек да бъде
чистоплътен за чужда сметка.

Аз съм чист пред себе си,
а това значи - пред всички.
Но ме боли.

За приятеля ме боли, макар той да излезе
лековерен като апостол Петър
и злопаметен като камила.
Сякаш половината ми сърце се откъсна
когато той си отиде.
Обичах го,
дявола.

А ти си спокоен - за тебе
нищо не се е случило.
Ти разбираш добре, че пътят
до собствената кариера
се постила със ей такива
половинки от чужди сърца.

Поочукани,
поогладени,
подредени
като павета.
И така постилаш своя.

Труди се.
Сърца много.
Ще ти стигнат.

РЪКА

Съкрушително единство
на петима.

Четирима винаги единни
и един -
опълчен срещу тях.

Четирима страшно силни!

И безсилни -
те не могат хвана нож,
нито дръжка на тесла
ако петият
не е против!

***

Сантиментален славею,
един поет
те обвини преди години във неискреност.

Сантиментален славею,
ти пееш,
ти пееш вдъхновено на разсъмване,
ти пееш със затворени очи
отдаден,
треперещ като лист от песента си.

Сантиментален славею,
тогава
разсърдени от намека за утро,
прибират се железноклюни бухали.

Тогава
в пепелявото развиделяване
съвсем са
невидими крилата им безшумни
и ноктите,
обвити в кървав пух…

А ти -
ти пееш със затворени очи,
отдаден,
треперещ като лист от песента си,
и твойта песен е пречистена -
без страх,
без озлобление. И тя е вечна.
Понякога, откъсната наполовина,
тя рязва
покоя тъй изменчив на гората
и върху някой лист остава капка кръв.

Но иначе
не се създава
песен.

ОТ ПРОЗОРЕЦА НА ВАГОНА

На Слав

О, вечери, по път, летящи вечери…
Една звезда се ражда в небесата,
самотна като мене сред тълпата,
сред свойте облачни лилави глетчери.
Зад цветовете - сивия и синия -
сияят хоризонти безконечни.
Железни релси, линии далечни,
къде ме носите, далечни линии?

Стоманен мост протътне оглушително!
Свистят обезумели колелата
и в джазов ритъм релсите се мятат!
Все по-стремително и по-стремително!
Лицата са безформени сияния
и светлините - линии размити.

В гърдите ни, за вихъра открити,
изчезват мисли, топлота, дихания!
Сърца, сърца сред бясното движение
докоснали се, в миг се разминават,
и като смътни сенки оттрептяват…
И се объркват всички измерения!

Орисница ли тъй ме е орисала? -
Кървят в такива нощи стари рани
и черни мисли като черни врани
кълват: Къде? Защо? Какъв е смисъла?
Сред цветовете - сивия и синия -
безумен хоризонтът се отмята!
Желязо ме отрязва от земята -
железни линии, гърмящи линии…

Къде отивате, далечни линии?

ПЕТЛИ ПО ГРАДСКИТЕ БАЛКОНИ

По улицата в късна нощ преминали
или осъмващи над стихове -
внезапно чуваме с души изстинали
оптимистичните ви гласове!

По градските балкони запокитени,
вий пеете в дълбока полунощ,
тъй както селските петли в душите ни,
които тука също чака нож.

ИВАЙЛО

Кривокраки, космати татари
палят ниви, деца горят.
Огнен вятър гори България -
пек на пещ,
смрад на леш,
вик на смърт.

А намръщен и много беден,
можещ всичко да понесе,
един страшен свинар,
един бесен,
дето цял живот свини пасе -
ти врачуваш над кръв и локва,
над кора от гърмяно дърво,
ти не спиш…
Ти си още Бърдоква,
ала зрей в тебе нещо…
Какво?

Една заран ти тръгваш тайно.
Взор отвъден и глас дълбок.
Не си вече свинар,
а Ивайло -
един дух, един вожд, един бог.
Сбрал тълпи, с безпощадие, кървав,
крачиш ти през татарски глави
уж против некадърния Търнов…
А пък всъщност -
към Търнов
вървиш.

Стой, Ивайло! Това е въдица.
Глуха гибел със златна стръв!
Ти от нашия полог измътен си -
наша плът,
наша кост,
наша кръв!

Не за злато, за власт и слава
срещу царя се вдигна ти -
за народа в ръката корава
обкованият меч звънти!

Стой, Ивайло! Че власт ли имаме,
ний си мятаме клупа от скръб
или падаме, пак безименни,
от стрела,
просвистяла
в гръб!
Срещу тайни и козни, и скиптър
ние нямаме броня!
Все пак:
да си равен - щом не си хитър, -
трябва само
да бъдеш
враг.

А ний честно и пием, и бием,
къртим зъби и кършим ребра,
но ни смила една Мария
между мраморни, алчни бедра.

Пеперуди във пламъка кървав
падат слепи…
Прокобата виж! -

Не срещу некадърния Търнов -
ти към златния
Търнов
вървиш…