Атанас Звездинов

Боян Ангелов е физиономичен поет. С неподражаеми философски обобщения, със свойствени лирически приливи и отливи, с характерна лексика, със специфичен, бях казал, спираловиден градеж на поетичния изказ, или казано обобщено - със свой стил.

Бих го познал между десетки други. А какво по-голямо признание за поета. Не е ли изграденият и следван стил и собственото му звучене най-голямото достояние. Разбира се, като прибавим и значимите художествени внушения.

Която и от книгите му да отворим, а те вече са доста, ще забележим характерния му и разпознаваем почерк.

За себе си, аз оприличавам структурирането на стиховете в творбите му на планински катерачи. Всеки от тях стъпва в сключените длани на другия, после на рамото му, и когато се е качил над него, го изтегля до себе си. И това се повтаря докато се стигне до върха на стихотворението. Това наричам възходяща спирала.

И мисля, че тя не е търсена нарочно, а естествено произхожда от творческата му нагласа. (Нека читателите ми простят нелитературното сравнение.)

Започвам с формата, за да я подчертая като отлика. Като съдържание, поезията му е поезия на утаените мъдрости, поднесени оригинално. Тя запленява със специфично неговото отношение към света - дълбоко проникновено, добронамерено, човешки отзивчиво, изповедно и самокритично.

Чел съм и точни, верни, но хладни оценки за него. Обаче мисля, че този поет не може да бъде разглеждан безпристрастно, защото самият той е дълбоко съпричастен със съдбата на ближния, спечелил доверието му, разкривайки до край себе си, собствената си душа.

Бих нарекъл Боян Ангелов нравствен живописец заради високо етичното му пресяване на човешката отговорност. Вглеждането му в минало и съвременност е органично.

Той не ги разделя, а ги осмисля в една бдяща приемственост на съвестта. Никъде не се страхува да изрази позиция./ Тръпнех за свободата/ а я намирах захвърлена/ някъде по средата/ между кибрита и въглена/.споделя той. Или: / Оставете подлеците/ в техните предателски ямки./ Нека подълстват, колкото си искат…/ И още: „ вините са присъщи на други, но те се разхождаха из висините с индулгенции менте.”

Образността му е взаимно проникване на конкретно и иносказателно в живописна палитра. И навсякъде пулсира човечност. Неговият дух е един неуморим бродник.

Често поантите му, на които е майстор, звучат като заклинания. При него дори отсъствието е привидно - то е скрито присъствие, защото е неотменно ангажиран с активната си оценка на битието.

У Боян Ангелов и националното самосъзнание е същност, която ни кара да изгребем най-доброто в себе си, за да го противопоставим на отстъпниците и затова събужда енергия. Казах най-доброто, и ще подчертая, че това е поезия на добротата. За нея той бе казал че е „мост между греха и светлината.”

Сякаш цялата му поезия е изкупление и самопречистване от името на всички ни. Бях писал някога, че неговата поезия е симбиоза между естетическото и етичното. И той непрекъснато го потвърждава.

И новата му книга „УНИВЕРСУМ” доказва посочените вече качества и особености на поетичната му същност. Единството на света, което се оглежда и в единството на художествените му възгледи, се внушава и тук по същия убедителен начин.

Но в тази му подборка, която в определен смисъл е равносметка на един зрял юбилей, сякаш преобладават, и това е естествено, носталгичните и минорни тонове. Прозира печал от сливането с Битието.

Не случайно поетът съзира в самото й начало Демиурга, който „завързва вярата с безкрая”. И тук именно светкавицата „бродира с овъглени пръсти / друга лирика на свободата./ Свободата е напрегната. Годините печално се изнизват с „нежни скорости”.

Лиричният герой е сам и уморен „като дърво преди да падне”. Той се опасява, че „от самота ще се взриви”. Недопустимо е пясъчната струя да отнася в отвъдното „видяното от обичта”.

Любовта е съпротивата на неизбежното. Но човекът, който не се предава, споделя, че „душата ми е болна. И” с носталгия меланхолна/ пак златее зеленият клон.”

Сякаш с Яворова печал обещава: „ но аз ще седна ням и ще те чакам,/ докато чернозема ме прегърне./ Поетът се носи като сал над водата, която го поглъща, но праща сигнали на мечтателите, за да осъзнаят призванието си.

Боян Ангелов всячески се опитва да докаже, че Универсумът не е само обективната Вселена, не е и само онази, отразена в нас, а Универсумът са и двете.

И всъщност - нашата вътрешна човешка вселена, която активно възприема и променя Света.

Универсумът не противопоставя „разкрепостен” на „самовглъбен”. Спиралата му е двупосочна.

„Стихът е мост, надвесен към небето”- това вече е зов за сливане на световете - вътрешния и външния. Безкрайно отваряне във времето, пространството и съзнанието.

Вече стана дума, че книгата е издържана в една минорна изповедност. Лиричният герой е подтиснат сякаш от глуха безизходност, в която все пак се надява.

Цялата книга е една осъзната тъга отвъд простимото, която я прави единна като внушение.

Образите и цветовете са предимно нерадостни, вгледани в дъното на битието. Лексиката е от неочаквани съчетания, които впрягат в действие и неочаквани асоциации. А въпросите са все повече без отговор.

Вселената сякаш има гравитация на познанието, която нежно се преплита с гравитацията на любовта и копнежа. А стихът на поета се разплита бавно, защото е многозначен.

Сякаш тъкмо за него се отнася поантата с великолепното си противоречие: „обви ни в свобода / и окова с любови…”

В тази книга през цялото време се люлее везната на недостижимото и постигнатото и поетът не знае кое блюдо предпочита - и в житейското осъществяване и в любовта. И неистово е верен и на двете.

Говорехме за спецификата на неговата изказност. Нямам възможност пространно да цитирам, но се вгледайте във великолепната спирала на „Нике от Самотраки”.

Всичко е казано, няма нищо излишно: „Прегръща я всемирът/ и заживява в нея”. Такъв е и във „Фата моргана”. Това е бялата магия, по която можеш да го разпознаеш. Великолепно по своята ефирност и завършеност е и : „Светлина в светлината”.

Универсумът е и драматично житейско състояние: „Само крачка ме дели от ада./ Педя само свързва ме с живота./ Той достига и до парадокса: „сред вулкан от страсти вцепенени / в ледопис от огнена стихия.”

Много пъти поетът търси спасение във взаимността. Универсумът е и взаимност на материята и духа. Прочетете „Материя”. То дава повод на фона на минорните интонации да проследим сеизмографа на любовните.

А той варира от спокойствие до земетресение в различна степен. Любовта е в най-различни превъплъщения. Тя е и изкупление, както подсказва сладкото извинение и оправдание в „Ириси”: „Любовниците са пепел от рози./ Всичко останало е любов…” Универсумът е и усещане, настроение, както е във „Възкресение”.

Универсумът е и странно единство на видения, които поетът-философ се стреми да избистри, както е в „Приемане на тъгата”.

Естествено е като философ да го занимава и проблемът с Духът. А Духът е и най-големият съюзник на поета. Мисля, че го разбирам - в миналото Духът е останал герб на достойните. Сега Духът не е минало, а съвремие и бъдеще. Той: „крачи през поле неразорано….със съзвездията разговаря, гали неродените души.”

Поетът знае, че важното е важно, но ни провокира, че „Важните неща / съвсем не са важни,/ ако е минало тяхното време”, за да подчертае актуалността на действията ни. . „Повярва ли ми, че духът / не казва сбогом?!”

Универсумът е не само прераждането на любовта, а и нейното постоянно възвисяване. Навсякъде, където тя прозира, е одухотворена и одухотворяваща.

В книгата има и няколко словесни автопортрета, които не бива да отминаваме. Защото те са ключ към всичко останало.

Въпреки че, естествено, всеки поет вгражда себе си в това, което пише, тук, в случая, Боян Ангелов, понеже е такъв по характер, се разкрива по-доверчиво в своите „автопортрети”. Автопортрет е „Възкресение”.

Бих нарекъл откровен автопортрет „Всичко”, въпреки че не само тук поетът говори в трето лице, а рисува себе си. В него наистина има всичко, което е той.

Автопортрети са и „Някъде”, „Непохватният”, „Богатство” и „Мишена”. В известен смисъл и: „Приемане на тъгата”.

Бегъл, само скициран автопортрет е и „С усмивка”. А ако подходим философски, такъв е и „Силуетът”, със своята нематериална същност.

Тук му е мястото да призная, че бих отделил специално внимание на „Краснопис”, което не случайно е последно, заключително в книгата.

Бих го цитирал цялото, защото е последният, пестелив и верен нравствен портрет на поета. Вижте го! А аз ще се задоволя с няколко акцента. В него той не случайно именно под обелиска пренарежда остатъците от живота си.

И признава: „Не ме е срам да препродавам / надеждици неослепени,/ а после да преодолявам / непредсказуеми промени.” И правейки своята историческа преоценка признава: „И страх ме е, че не умея / да пиша с кърваво мастило.” С което подсказва, че и съвестта му и перото му са чисти.

Универсумът не ни пита, а ни кара сами да си задаваме въпроса Какво следва:” щом свърши подарената свобода, щом свърши подарената милост, щом свърши подарената радост?” Къде сме ние! Къде сме ние, за да ги сътворяваме?…

Лиричният герой е подвластен на движението, но се блазни и от сигурността на покоя: „Море, прости ни /невинността, че бяхме недостойни / да оценим покоя колко струва!”

Боян Ангелов умее да чува и предава полутоновете, да борави с недоизказаното, да рисува с полусенките.

Затова в ефирното стихотворение „Силуетът” се докосва с изящна недоизказаност към преживяното, припомняйки, че силуетът на миналото не ни изоставя и ни тревожи с равносметката си: „Нищо още не съм превзел,/ а животът изчезва с плам./”

На няколко места поетът разсъждава за злото, което „в нас понякога влиза на пръсти”, но само за да утвърди светлото начало, да види и най-малкото припламване на светлината. „Светлина щом припламне сред мрака, / заобичай живота изцяло!”

Боян Ангелов е без колебание за светлите начала на живота. И никога не забравя великото „Било е, за да бъдем.” Което е и приемственост, и отговорност, и надежда. И заключава в стихотворението „Разплата”:

Било е.
За да сме.
И над пределите
бистреят на доброто заревата,
ала до там ще стигнат
само смелите,
които не потърсиха разплата…

Единството на универсума изисква от нас и ни учи на благородство, на опрощение, на единение „с бога на преобразените посоки…”, щом сме олтари жертвени за огъня”.

Да разбереш и да приемеш единството на света във всичките му измерения, изкушения и изпитания, може би това е закодираното послание на стихосбирката с мащабното заглавие „Универсум”.

И въпреки основната й минорна тоналност, обяснима за зрелостта, нейното художествено внушение е радостност (това е негова дума), и благодарност към живота - такъв, какъвто е.