Асен Белковски

Из „Поема на самотата”

Виж сянката на инвалида,
след ужаса на стихнал бой:
със дървен крак пристъпя той
и мъкне тежката обода
на най-несретния герой -
печални призраци безброй!

За мен и теб - за вси народи -
безумци, клюмнали за сън -
да ни пробожда саблен звън,
кога край нас минава, ходи
със тез доспехи, що красят
на свободата черний път…
Всред щикове, облени в кърви
от млади, пламенни гърди -
брат брата си да победи,
за да се смята той за първи,
че има право да живей,
когато чужд живот пилей,
кога се в мозъци опръска!
Във тоя хаос - тъмнина -
подпалва огън сатана -
змии от пламъци да съскат
и спазма гърлото души…
Запушваш, брате мой, уши,
изглеждаш като звяр, уплашен -
таз песен лошо ти звучи
и викаш ми: - О, замълчи!
И твоят рев е адски страшен,
защото виждаш отдалек
ти сянката на друг човек
запомнен и записан - Каин.
Да, спазма гърло ти души,
запушвашм брате мой, уши,
но глас във тебе шепне таен:
- След толкоз кърви и беди
какво от туй, че победи?
Смъртта си е - непобедима!
ти искаше да я свалиш -
ела на себе си, грешиш!
Зад нея друга смърт ще има
и други хора, с друг живот.
Ний с теб сме само капнал плод.

Виж сянката на инвалида,
след ужаса на стихнал бой:
със дървен крак пристъпя той
и мъкне тежката обода
на най-несретния герой -
печални призраци безброй!

——————————

в. „Литературен глас”, г. 5, бр. 178, 22.01.1933 г.