Панко Анчев

1.

Яворов е може би най-сложното и най-трудно за разбиране и тълкуване явление в българската поезия, но и в историята на българския национален дух. Той подобно Ботев сякаш излиза из небитието и гръмко заявява своето съществуване и неотменимо присъствие в българската поезия.

Неговото слово е толкова силно и звучно, че е трудно да определиш от къде идват тези думи, кой така от дъното на душата си и нечовешки страда, обича, тържествува и умира. Никой преди него не се е изразявал като Яворов. Защото никой не е бил като него.

Тази удивителна поетическа природа на Яворов е поставяла на изпитания както неговите съвременни литературни критици, така и изследователите на живота и творчеството му вече повече от цял век.

Не е лесно дори само да си ценител на творчеството на този велик писател. Какво остава да се опитваш да го анализираш, изучаваш, тълкуваш.

Поради това и интересът към живота и делото на Яворов не пресъхва - колкото и обществото да се отчуждава от литературата и националния дух. Но в Яворов се таи някаква магия; нещо, което привлича и не те отпуска, докато не го прочетеш.

Магията е в думите. Тях можеш дори да не разбереш, но те ще те носят върху удивителната музика, ще те стъписват и възбуждат и никога повече няма да те оставят безразличен. Толкова силна, неудържима и обсебваща е енергията им.

Едно е обаче да си в плен на Яворов, друго е да си негов изследовател и тълкувател. Второто без първото е трудно осъществимо, ала не е достатъчно. Необходимо е да обичаш поета, да му се прекланяш дори, за да имаш съзнанието кой е той, какъв е и внимателно с любов и уважение да подхождаш към него и словото му. И да го разгадаваш, без да го нараняваш.

А Яворов и приживе, и след смъртта си е бил нараняван и дори оскверняван в анализите, тълкуванията и оценките.

Когато не обичаш и цениш с ума, но и със сърцето си един творец, колкото и да го възхваляваш и се възторгваш от него, ти го унизяваш и нараняваш - щом не си го разбрал в цялата му същност, драма, величие.

Големите поети рядко и много трудно допускат до себе си дори и най-добрите си тълкуватели и изследователи. В него се влиза внимателно и предпазливо, със страх и любов, но и с подготвен ум и разум, със способност да се разсъждава и мисли рационално, добросъвестно и добронамерено. И да можеш да четеш търпеливо, задълбочено и вярно.

Тогава, в това четене, може и да откриеш ключа към творчеството. Литературоведът изследовател трябва да е вътре в него, а не да го гледа отгоре. На повърхността е възможно да се забележат доста неща, ала същността и смисълът са вътре, заключени дълбоко в думите.

Авторът сам ще те насочи къде е ключът към творчеството му, стига да го четеш много внимателно - дума по дума, без да пропускаш нищо, защото всичко в тези думи е важно и значимо. Някъде в техния смисъл е указанието къде да търсиш ключа и дори как да го използваш, за да отвориш непристъпните иначе двери.

Моят ключ във въведението в П. К. Яворов са два негови стиха от две стихотворения, писани в началото на ХХ век: „От други свят съм аз” („Не си виновна ти”, 1906) и „Аз не живея: аз горя” („Две души”, 1907). Но и още едно, споделено в писмо до Дора Габе от 1905 г.: „Всяко чувство, ако не и всяка мисъл, е преди всичко една мелодия”.

В тези признания се съдържа огромния свят на душевното страдание и неутешимата безнадеждност на българина от края на XIX и началото на ХХ век, когато се извършва огромна и радикална социално-икономическа и политическа трансформация в българския свят и неговата държава.

Такива признания са невъзможни в епохата на възраждането. Ако бяха възможни тогава, то как и кой щеше да извърши национално-освободителната революция и освобождението от робството?

Можем да си представим какъв неизмерим път е извървял българинът, за да достигне до тези огнени, но и изгарящи думи, произнесени от великия поет П. К. Яворов.

2.

Не идва ли Яворов твърде рано в българската литература? Не трябваше ли да дойде по-късно, за да измине тя своя естествен еволюционен път, преди да стане нужно да изразява Яворовите страсти и преживявания?

Защото те не са само негови; той ги огласява, намира им думите, с които да се изразят, но те са страсти, изпълнили вече българският свят.

Тогава какво се е случило?

Ето го въпросът, който постоянно трябва да задаваме, когато изучаваме и обясняваме същността на времето, в което твори писателят.

Обикновено след революции обществото изпада в емоционална криза. Много енергия се изхабява в динамиката на събитията и сякаш не остава нищо за съществуването след това. Още повече ако постигнатият резултат не съответства на намеренията и очакванията - каквито и да са те.

Тогава неизбежно възниква въпросът „за какво беше всичко?”. И няма отговор, защото на този въпрос, поставян след революции, никога не се дава ответ. Не защото е невъзможно, а защото е безполезно.

Едни хора участват в борбите, други после поемат властта, която първите са им извоювали. Властта е нещо различно от революцията; тя често забравя какво е обещавала, преди да бъде извоювана.

Революцията в своята наивност и припряност никога не поставя предварителни условия - тя сляпо вярва, че постигането на целта е достатъчно, за да се продължи нейния нравствен и морален дух.

В модерната епоха революциите са отдалечавали човека от християнската нравственост, а установяваната с тяхна помощ власт може да е по-префинена и с повече възпитание в обноските, но не е по-малко жестока и тиранична.

Защото държавата и обществото не се управляват, разчитайки на съзнанието на членовете им. Тази проста логика обаче причинява огромни конфликти и неразрешими проблеми. Да не говорим за несправедливости, безчувственост, тирания. Но нищо не е в състояние да я отмени и историята да започне да се движи по друг начин и да се подчинява други закономерности и нравствени правила.

Българският свят след Освобождението представлява един истински „врящ котел”, в който се преплавя целият български живот; създават се нови обществени отношения, целостта на обществения организъм се разпада от новите социални разслоения; рухват надежди, пламтят разочарования; бедните и слабите са в безизходица.

Големият проблем обаче не е бедността и мизерията, а в преобръщането на нравствените ценности и тяхното ново йерархическо подреждане.

Довчерашният морал днес е анахронизъм; онова, което днес е добродетел, вчера е будело отвращение и се е смятало позорно и безчестно.

Всичко това се стоварва върху личността. Изведнъж всички се оказват слаби и неподготвени за изпитанията - освен тези, които съумяват да се възползват от първоначална политическа и икономическа суматоха и да извлекат материални ползи и ново положение в обществото.

Натоварването е огромно и последиците от него са тема и проблем на българската литература. Това тя прави в творчеството на след Вазовото поколение поети и прозаици.

Тяхната задача на творци е изключително трудна, защото трябва и да намерят съответните изразни средства и подходи към новите теми, за да изобразят новия тип личност. Т. е. да направят себе си литературни персонажи.

А никак не е лесно. Необходимо е литературата да се освободи от някои традиции и подходи към живота, да скъса и дори отрече страни от миналото и да отхвърли първенствуващата роля и значение на предходното поколение, за да бъде свободно да изгражда нова естетика и нова литература.

3.

Така стигаме до „от други свят съм аз”.

Този поплак събира в себе си драмата на цяло едно поколение, което физически, душевно и рационално усеща непригодността си към времето и живота; мъчи да се приспособи, но не успява. И остава извън обществото.

Кой би могъл да живее в общество, което му е чуждо и което не иска да го приеме в себе си. Дори не желае да му даде най-елементарните условия за съществуване, камо ли да го разбере и утеши.

Тази драма е обществена, а не само лична и е типична за българската интелигенция от края на XIX и началото на ХХ век.

Тя е предизвикана от обективното развитие и състояние на обществения организъм и няма как да бъде преодоляна. Особено от хора, които са по природа по-малко твърди и устойчиви. Въпросът обаче не е и до твърдостта и устойчивостта на характера, а до разпада на обществото.

Яворов е роден от това общество и носи неговите родови белези. Нещо повече той е един от тези, които като писатели олицетворяват неговата съвест и неизменна нравственост.

От тук идва и сблъсъкът му с обществото. Този сблъсък не е политически или идеологически, а крайната степен на изпитанията, които са дадени на хора като Яворов и неговият поетически персонаж, докато се доведе до край разпада и не започне повторното консолидиране на обществото и възстановяването на неговата вътрешна хармония.

Сега вече ясно чуваме трагичния глас на предсмъртната болка: „аз не живея: аз горя”.

Но това не е само глас на болката, а и на последната надежда за избавление. Защото когато гориш, ти светиш и разцепваш тъмнината. Светлината може да е слаба, но все пак осветява.

Този глас говори и за огромното напрежение, на което е поставена личността. Тя поглъща огромна енергия, за да запази малкото, което все още има и което не й е отнето.

Трудно се живее, трудно се обича, трудно се работи. Трудно е човек да бъде човек и живее нормално. Това казва трагичният глас в поезията на Яворов.

Цялата поезия на този велик наш поет е изпълнена с нещастието, че нищо светло, голямо и почтено не може да бъде извършено. Защото е безполезно.

Не че някой конкретно някому пречи, а защото така е устроен светът и такива са законите, които го управляват, че личността да се чувства неуютно, несвободно и зависима, за да помни, че малко неща са й позволени.

Това ни внушават и ранните стихове на Яворов, а не само зрелите. Това свидетелства, че трагичните нотки в неговото творчество не са резултат от преминаването му към модернизма, а са знак за състоянието на обществото, за неговите проблеми.

Яворов, като всеки велик поет, не говори само за себе си и от свое име, а изразява всеобщи нагласи. Той споделя личните си чувства и сюжети, но те са събрали чувствата и сюжетите на новия тип личност в българския свят.

Не е случайно неговото лутане в търсене на стабилна идейна среда, в която да намери сигурност и ясна перспектива. Никоя идеология обаче не може да предложи идеи с универсално значение, достатъчно верни и изведени от реалния живот, че да покажат как да го променят и облагородят.

Животът става все по-груб и суров, безжалостен и безцветен и на личности като персонажа на Яворов ще им бъде все по-тежко и безнадеждно. Поетът усеща това и предупреждава за жестоката неотменност на всичко, което идва и което ще се стовари върху невинните и безпомощни хора.

Остава красотата на поезията и изкуството. Но тя не е в реалния живот, а  някъде надалеч. Толкова далеч, че не може да се прецени дали е в някъде в пространството или е по-скоро в миналото на времето.

Този далечен и нереален свят е само за посветени с тънка чувствителност и усет за красивото и прекрасното.

Той няма как да бъде изграден на земята, но поне нека се положат усилия и да се разкаже за него в целия му блясък и величие. За да знаят хората колко е жалко съществуването им и колко трагична е съдбата им.

4.

Важен, но много сложен е проблемът за идейното битие на Яворов. И точно поради това не бива да бъде пренебрегван или грубо и от чисто политически позиции обясняван и използван користно.

Поет от ранга на Яворов не може да бъде ограничен и сведен до политическата идеология, макар да споделя такава и се ръководи от нея.

В един момент той се отказва от участие в живота на нейния политически субект, ала остава все пак верен на основните й положения и принципи.

Само със силни пориви и пристрастия и извън идеологията трудно ще обясним житейското поведение на поета - особено участието му македонското движение.

Колкото и да обичаш Македония и дори да се чувстваш част от нея, няма да тръгнеш да работиш за една политическа кауза (а „Македонският въпрос” е политически въпрос - без съмнение), ако не те води някаква идеология, мотивираща и оправдаваща силните чувства и рискованите постъпки.

Но не само Македония е проявлението на неговите идеологически разбирания.

Поезията на П. К. Яворов е несъгласие с установените нови правила в живота на обществото; тя отрича като цяло този свят. Защото е безнравствен, груб и несправедлив. Несправедливостта му е една от причините той да бъде отричан.

В такъв свят човекът не може да бъде свободен, да се радва и да бъде щастлив. В него няма място за поезия и красота. В общи линии така говори и цялата тогавашна литература. Дори и у Вазов е изключително силен духът на отрицанието.

У Яворов реакцията е породена от болезненото му състрадание към слабия човек и усета му за красиво и прекрасно. Този усет е накърнен и обруган от реалния живот. А когато пред очите ти и в тебе самия разрушават красотата, ти пречат да обичаш.

Красотата и свободата са двете страни на истинския живот на чувствителния човек. Отнемат ли му едното, другото умира само, понеже не е способно да съществува без другото. Те обаче не могат да се извоюват и наложат с насилие, по революционен начин, с оръжие и проливане на кръв.

Но когато се наложи, понеже няма други средства, човек трябва да е готов да ги постигне и като жертва дори себе си.

Странно е все пак, че Яворов се отказва от организираното социалистическо движение, но напълно съзнателно и като изпълнение на върховен дълг се приобщава към движението за освобождението на Македония.

В свои писма, писани в Чирпан и Сливен, той е недоволен от лошата организация на социалистическите дружинки, от отсъствието на политически и организационен живот в тях.

Членовете им говорят за велики дела, а не могат да свършат и най-дребната работа, необходима за укрепването на партията.

Дразни го формалността и липсата на дисциплина.

Македонските революционери го привличат със силата на духа, добрата организация, решителността в действията им. Аз мисля, че Яворов просто заменя социалистите с македонстващите заради практическите действия, които вършат. Яворов е човек на действието; той е решителен и може да се организира.

В творчеството си Яворов по същество утвърждава идеята за социалната справедливост, изграждайки един красив и хармоничен свят.

В този свят злото и несправедливостта съществуват, но са подложени на строго осъждане, присмех, ирония и сатира. Яворовата революция е нравствена и естетическа: тя се извършва със силата и въздействието на словото.

В неговия идеал за света няма власт, социално разслоение, конфликти. Ако ги има все пак, хората бързо ги неутрализират и обезсилват. Защото красивото не може да съжителства мирно с грозното и пошлото.

Но радетелите за красотата и доброто са все хора „от други свят”; те не живеят, а горят.

И това ги прави в известен смисъл аутсайдери; превръща ги в неудачници или жертви, в мъченици на собствените им идеали.

От тук произлизат и конфликтите, които поетът, верен на своите социални и естетически идеи, се опитва да развие в творчеството си. Най-вече в драматургията.

5.

Преходът на Яворов към проза и драматургия е доказателство, че той е писател на идеи и идеология, а не е спонтанен поет, пресъздаващ и изразяващ личните си страдания и драми.

В тези жанрове той продължава да осмисля заложените в поезията проблеми и конфликти. Защото те и в обществото продължават да предизвикват реакции и съпротива.

Не само личността е поразена от разпада на обществото. Не по-малко уязвено е семейството, върху което традиционно се крепи българският свят. Семейството също се разлага и поставя личността в нова трагична безизходица.

Всеобщото обуржоазяване на българския свят промени ценностите, изкриви традиционните представи за бита и особено за семейството.

То вече не е крепостта, в която се формира личността, възпитава се и се подготвя за живота. То не е толкова важно и на него не се държи, както преди.

Разпадът се предшества от твърдения, че старото семейство било деспотично, не позволявало любовта; било еснафско и непълноценно, защото се основавало на неравенството и предразсъдъците. Рухва цяла една система, върху която векове се е изграждал българският свят и е устоявал на посегателствата отвън и отвътре на злото.

Българската литература улавя тези процеси и ги показва в истинския им вид, подчертавайки колко тежки са последиците от тях за морала и жизнената способност на обществото.

Сега виждаме, че и в българския свят се появил онзи тип семейство, който Достоевски наричаше „случайно”.

То е семейство на необвързаните и неподвластните на официалните правила, по които то вече се формира и функционира. Семейството все повече се превръща в среда и място на съвместен живот, който събира и разпределя собствеността и грижата за децата, но не е свято.

То добавя или отнема власт, среща и сблъсква, но и разделя живеещите заедно хора, но пренася все по-малко традиции, нравствени норми, родова памет.

На тази нова за българското общество и българската литература тема е посветена първата драма на Яворов „В полите на Витоша”.

Жаждата за пари и власт убива светостта на семейството и го превръща в средство за тяхното постигане. А това показва колко ниско са паднали нравите.

Но „случайното семейство” не е в състояние и тази цел да постигне, защото в него се усилват конфликтите, дрязгите, враждите. И превръща живота на членовете си в трагедии.

Тази тема е разработена и в „Когато гръм удари, как ехото заглъхва”. Драмата свидетелства как то се формира, след като връзките в семейството са съвсем разхлабени и не се държи на светостта на брака.

Все още се пази приличие, за да не се накърнява честолюбието на съпруга или съпругата и децата, но то е от лицемерие, а не нравствено задължение и уважение към другия.

Яворов поставя в драматургията си изключително важни проблеми. Те вече са достатъчно видими и наболели, за да се прикриват, но той е комай първият, който ги осветлява.

В писмо от 24 януари 1907 г. от Нанси, Франция, Яворов споделя с д-р Кръстев: „Опитах и „спомени” и „критика” - не върви; мъчително ме енервира всяка прозаическа работа”. Той вече е издал биографията на Гоце Делчев (1904) и почти е приключил другата прозаична своя творба „Хайдушки копнения”, която излиза от печат в края на 1908 г. (на корицата е отбелязано 1909).

Поетът кокетничи и се шегува със себе си. Талантът му на прозаик, проявен в тази две книги, е изявен по блестящ начин.

Прозата на Яворов има амбицията да покаже „отвътре” борбите за освобождението на Македония и трудните проблеми, които те трябва да преодоляват. Макар че е все пак човек, идващ „отвън”. Т. е. не е в ръководството и не познава отблизо неговата работа, споровете в него, позициите и решенията му.

Той е другар и приятел на Гоце Делчев и е под неговото силно влияние. Но като писател има поглед върху хората около Гоце Делчев, познава лично много преки участници по места. Това не е малко за един творец, заел се с толкова важна и трудна тема.

Тези проблеми са свързани с политиката на великите сили, но и на българското правителство. Европа очевидно няма намерение да позволява присъединяването на Македония към България, нито да я обособява като отделна автономна държава.

Тук е зоната на влияние на държавите от Западна Европа, но извън тази на Русия, въпреки че населението е предимно българско и православно-християнско.

Русия така и не си позволява да пристъпи установеното разпределение на зоните на влияние и не се намесва пряко, а и косвено в разрешаването на неразрешената част от т. нар. „Източен въпрос”.

За Европа очевидно проблемът е решен в нейна полза още със съединението на Източна Румелия с Княжество България и не възнамерява да го отваря отново.

Но българите в Македония не знаят това. Те още хранят надеждата, че съдбата им е в техните собствени ръце.

Може да се каже, че „Македонският въпрос” освен че е една от най-тежките трагедии в българската история, е голямата гавра на Европа с българите и техните жертви за свободно отечество.

Същата сила и изразителност има и вестникарската публицистика на великия ни поет. Тя пак е посветена на Македония и разказва за текущи събития и преживявания с четите.

6.

Няма ред, написан от Яворов, дума дори, чийто живот и художествена сила да не може да се изрази с „от други свят съм аз” и „аз не живея: аз горя”. Или да му липсва „музикалност” и „мелодичност”.

От тук произлиза и силата на неговото слово. Яворов е в истинския смисъл обновител на литературния стил. Той придава на думите нова енергия, нов смисъл и тоналност и те, без да излизат от обичайното си значение, се превръщат в музика, идеи, поезия.

Яворов доказва, че поет с такава енергия на чувствата и настроения, достигащи до крайни състояния, надхвърлящи възможностите на един човек да ги понесе, камо ли да излязат от него, винаги е велик майстор на словото, постигащ съвършенство на изказа и внушенията с думи.

Той и първият български поет, който съзнателно се стреми към музикалност и мелодичност на стиха.

В това отношение Яворов е предшественик на символизма в българската поезия. Девизът на френския поет символист Пол Верлен „De la musique avant toute chose” („Музика преди всичко останало!) се превърна благодарение на П. К. Яворов в ново правило за модерната българска поезия, а и проза.

И то не само на символистичната. За да следваш обаче този девиз, е необходимо виртуозно владеене на формата на стиха, много тънък усет за звука в думата, за подреждането на думите в стиха, за ритъм и рима.

Изобщо, високо майсторство е нужно, за да се домогнеш до музика чрез словото си. Но и езикът трябва да е достигнал до такова равнище, което да му позволява да излезе от своята еднозначност и да създаде думи и изрази не само за обозначаване на един смисъл, а да бъдат натоварени с музикални функции.

С Яворов българската поезия наистина излезе на ново равнище. Тя умело използва натрупаните богатства в българския език, но и произведе нови, за да стане той още по-звучен, изразителен и способен да изразява всякакви състояния и настроения.

С такъв език българската поезия напълно излезе от грубия и утилитарен реализъм, чрез който възпроизвеждаше и пресъздаваше живота, но не можеше да надмогне ограниченията и да изразява повече, отколкото беше приела да изразява.

Новата личност имаше нужда от тази възможност, защото враждебността на битовия й живот я караше да създава свой свят. А този „свой свят” не биваше да повтаря реалиите на първия, нито в него да се говори, както се говори в бита и ежедневието.

Пенчо П. Славейков настояваше, че литературата не е спонтанен израз на настроения, чувства и мисли, а трябва да бъде „направена”.

Тя не е литература на говоримия език, а нещо различно.

В общи линии Яворов споделя тази негова идея, но той успява, за разлика от Славейков, да вдъхне на новия език на „направената” поезия живот, сила, енергия, които идват от „природата”. А не са наложени и измислени.

Както стана дума по-горе, в писмо до Дора Габе от 30 юни 1905 г. П. К. Яворов ясно формулира своята идея за поезията:

„А едно от главните условия за истинска поезия е, да се постигне всяка краткост и естественост в изказването на чувството, - да се избегне всякаква баласт и много вода“.

А малко по-надолу:

„Всяко чувство, ако не и всяка мисъл, е преди всичко една мелодия. Стихотворението най-често се поражда в душата на поета като една песен без думи. И тогава неговата задача е - колко странно! - да търси конкретен факт за поетична експлоатация - да търси сюжет, в който би могъл да облече настроението си. Но ако музикалността в поезията се постига чрез разпоредбата на речта - и щом музиката предшествува всичко друго - то формата трябва да играе в поетичното творчество безспорно видна роля.” (подч. от автора - П. А.)

В „търсенето” на конкретния факт и сюжета, а заедно с това и на формата Яворов се доближава до Славейков в идеята за новия тип поезия. Но с изискването си за музикалност той прави много важна крачка напред. Тя е благодарение качествата на неговия талант.

Животът е все по-груб и жесток, а поетите настояват поезията им да бъде все по-изящна, възвишена, музикална.

Вярно е, че след Яворов и музиката е по-различна - по-експресивна, в друга тоналност, но отново е съзнателно търсена и постигана, за да придобие словото нови измерения и изящна изразителност.

Поети като Христо Смирненски, Гео Милев, Николай Лилиев, Никола Фурнаджиев, Елисавета Багряна, Никола Вапцаров, Валери Петров и др. ще вървят по пътя, който той отвори и ще открият нови възможности на българския поетически език и в неговата музикалност.

7.

П. К. Яворов промени българската поезия и драматургия. Също и публицистиката. Той наложи на цялата ни литература трагичното чувство, тегнещо върху българските дела.

Творчеството му говори за нещо лошо и страшно, което ще се случи и ще преобърне живота на всички. Духът на отрицанието е изпълнил всяка негова дума. Макар че едва ли е уместно да говорим за безнадеждност у Яворов.

Но във всички случаи се усеща една трагична обреченост и заплаха. Нищо в сюжетите на поезията и драматургията му не приключва щастливо, носещо радост и усилващо желанието за живот. Все нещо пречи, обърква, заплашва.

Такъв е животът на всички. Не само Яворовият. Но вместо борчески настроения, този живот предизвиква раздвоение и съзнание за унищожителна и непримирима борба в душата на човека между доброто и злото.

Тази борба е толкова остра и ожесточена, че съсипва този, в когото тя се води.

Нашата литература до Яворов не познава подобен по сила и напрежение душевен конфликт, който изобщо не може да се разреши и прекърши.

Какво тогава му остава на човека?

Нищо! Освен да страда. Изход просто няма. Безполезно е да се търси дори.

Но страданието също е начин на борба. Или поне възможност да бъде различено доброто от злото в душата. Поне да се запази, който може, от мръсотиите и злобата на обществото.

Такъв е животът във времето на Яворов. Поетът върху себе си изпита неговата злоба и отмъстителност.

И заплати със собствената си смърт.