КЛОПКА
Случи се тъй, че не мина и неделя време, откакто грамадният заек стана зян на Ръстопът, и една нощ мижу Осман го сънува наново…
Първият път му се присъни веднага след злополучния лов. Още като легна и затвори очи, и заекът изскочи отнякъде.
Възправи се на задните крака и захвана да удря лапи в бедрата си, подир което се закикоти с пискливия си глас: „Ха-ха-ха!”. Както и да се завърташе завалията в постелята, онзи до сутринта му се явяваше и го дразнеше.
Тоя път заекът пак се изправи в цял ръст, но не само че не му се присмя, ами… Но нека да карам наред. Нарамил московския си топ, мижу Осман крачеше нататък към Раздола. Кучето му - чудо невиждано - вече бе пролаяло! И тъй гонеше, че цяла Юзеница ехтеше…
Както си бързаше нагоре по дефилето, съгледа заека в единия край на Рахлюви ливади. Кротко-кротко хрупкаше трева и пет пари не даваше, че кучето му си дереше гърлото наблизо. По някое време вдигна глава и като видя авджията, мигом се изправи на задните крака и… Да, ама мижу Осман не чака да го вземе за посмешище, ами вдигна пушката. И тогава, не щеш ли, заекът проговори с човешки глас:
- Мижу Османе, в тая дупка има имане! - рече той и показа с дясната си лапа някакъв хендек в скалата.
Щом заекът си свърши приказката, мижу Осман се размърда на постелята и ококори очи. Ама да не мислиш, че веднага се емна да копае. Ами! Даже не си го и помисли в началото…
- Има си хас да му уйдисвам на акъла! - каза той, сетне като се почеса по главата, добави: - Барем да му бях пукнал!
- Какво бълнуваш бе, Османе? Цяла неделя лафиш с някакъв си заек! - обади се в туй време жена му.
- Добре, добре! - отвърна кротко мижу Осман, подир което се обърна гърбом и се опита да поспи.
Криво-ляво дремна, а когато се развидели мина през комшулука и отиде при бай Начо.
- Да поразкараме кучетата до Раздола, а? - предложи му той и му разправи съня.
Бай Начо слуша, слуша, а накрая рече:
- Абе, мижу Османе, ти да не си се побъркал? - сетне през смях притури: - До вчера заекът ти беше най-големия душманин, а нощеска станахте ортаци, а? Ха-ха-ха!
- Абе и аз тъй си рекох, ама викам си, чакай да кажа на бай Начо… - простодушно му отвърна друговерецът.
- Виж какво, аркадаш… - почна трезво българинът. - През Юзеница са минали всякакви комити, сигурно и имане са скрили тук-там, ама заек да ти каже в коя дупка е…
- Тъй е! - съгласи се мижу Осман.
- Ако пък ти се ходи и ходи на лов, ей къде е Р?здола, н?чеши си крастата! - подир което добави: - Аз не мога да дойда, с хаджи Смаила брашно ще мелим.
- Ако искаш да ти помогна?
- А, един товар е. По-добре вземи пушката и…
- Ами да я взема… - отвърна мижу Осман и си тръгна обратно.
- Хвани за всеки случай и кучето, може пък… Айде, наслука! - пожела му бай Начо, сетне сетил се нещо, викна подире му: - И утрепеш ли нещо, мушкай го бърже в торбата…
- Ха-ха-ха! - засмя се от двора си мижу Осман, подир което отиде за ловджийските нагоди.
След малко външната порта хлопна и той се запъти нататък към Раздола. Като стигна до Срамната вода, утоли жаждата си и пусна кучето…
Що тъй се казва ли? Ами извираше от една скална цепка, която бе досущ като на жена. Инак се намираше преди Рахлюви ливади, ама пресъхна. А от цепката няма и помен, щото жетварките, колчем пъти минеха оттам, удряха отгоре й със сърпове…
Когато мижу Осман пусна кучето, то взе да подтичва насам-натам и след малко се изгуби из храсталаците, ама си мълчеше както и преди… А Рахлюви ливади бяха по-пусти и от гробище през нощта. Нямаше ни заек, ни дявол!
„Заешка му работа!”, мина през главата на авджията, щом съгледа, че отгоре на всичко насреща в камънаците не се виждаше и никаква дупка…
Вече си мислеше, че денят му ще иде напусто, когато най-неочаквано кучето се обади. Отначало тихо и боязливо, но полека-лека куражът му се възвръщаше и след малко тъй загърмя, че душата на друговереца преля от доволство. „Ей за туй те кръстих навремето Гърмидол!”, мина през главата на мижу Осман, подир което се изпъчи като за снимка.
- Не е заек! - отсече той шепнешком, когато лаят на Гърмидол се измести от Говежда дупка нагоре към Ямите, а оттам като премина билото на Челевищницата, закънтя с все сила из Юзеница.
Вече се тъкмеше да отиде в Раздола на пусия, когато насреща в Рахлюви ливади излезе един заек. Без да си дава зор, намери едва-едва прокарала тревица и сладко захрупа…
Не, не беше мижу Османовият побратим! Че как да е, когато още преди една неделя се пресели в отвъдното?
Отначало друговерецът не повярва на очите си, сетне като ги разтърка, вдигна пушката и пукна. Трясъкът бе хем по-силен отпреди, хем и мижу Осман се обви в черен облак, щото подир оня лов пробваше някакъв нов анадолски барут.
Когато след малко пушилката се дигна, друговерецът видя, че заекът е тежко ранен и с последни сили се опитваше да изпълзи към камънаците, където в единия край се ширеха десетина листа на лопух /1/.
- Няма къде да ми мърдаш, влезе в бакъра! - заклати с глава мижу Осман, подир което нарами московския си топ и тръгна да вземе заека.
През това време раненото животно силом допълзя до листата, които помръднаха веднъж-дваж, сетне замряха.
„Аха! Искал е да ми каже, че ще имам слука”, проумя най-накрая снощния си сън щастливият друговерец, додето крачеше нататък, и лицето му се ухили още повече.
Когато обаче стигна до лопуха и го разгърна, заека го нямаше…
- Вдън земята ли потъна, бе? - ахна невярващ мижу Осман, подир което взе да се тюхка: - Къде си, бай Начо, да видиш к’во патих пак?
Да, ама друговерецът се тормозеше напразно, защото като поразчисти насам-натам, намери заека. Силите му бяха стигнали да се навре в една дупка, на четири-пет крачки от входа, сетне бе хвърлил топа. Чак тогава мижу Османовите дертове се укротиха.
- Ще разровим огнището довечера! - засия наново от радост авджията и възправи московския топ до входа, след което се наведе и захвана да лази по корем, че в дупката не можеше да се влезе иначе.
Мижу Осман се провря до заека, тури го в торбата, подир което запълзя обратно. Всичко вървеше добре, додето най-неочаквано полека-лека той се вклещи и не можеше да помръдне ни напред, ни назад. И тъй се мъчи завалията, и инак се мъчи, но колкото повече шаваше, толкова по-яко се заклещваше.
Когато осъзна, че сам не може да излезе от дупката, взе да вика с цяло гърло.
Да, ама нямаше кой да чуе…
Подир икиндия бай Начо, свършил и с меленето, и с още един куп друга къщна работа, намина през комшията си да види как е минал ловът.
- Върна ли се мижу Осман? - попита той кадъната му, която простираше някакво пране на чардака.
- Още го няма, бай Начо, ама нали знаеш, че черен гологан като него трудно се губи! - отвърна му през смях тя.
- Знам, знам… - засмя се и българинът, макар вече да беше притеснен, щото бе почнало да се здрачава. - Е, аз да вървя.
„Или е загазил, или голяма слука го е споходила!”, мина през ума на бай Начо, додето се прибираше у тях.
- Димитреее! - викна той, щом влезе в двора си.
След малко се подаде осемнадесетгодишният му син, нагиздил се рано-рано за първата си седянка.
- Събличай се! Отиваме да търсим комшията! - тихо му каза бай Начо и изведе мулето от обора.
Сетне като тръгнаха към Раздола, му разправи мижу Османовия сън, подир което рече:
- Ако се е подмамил, няма да вървим много! Ако пък е с голямо животно - може и на седянка да не идеш.
- Затуй ли взехме мулето?
- Е, може да ни дотрябва… - почна бай Начо, но след малко спря и нададе ухо, щото мижу Османовия Гърмидол се обади някъде наблизо. - Ама като му слушам кучето, май го водим напразно.
- Още гони… - заговорнически рече Димитър.
- Лае на място! - уточни баща му, сетне добави: - Ей тука, на Рахлюви ливади е.
- Сигурно мижу Осман дере… - предположи синът и си плю на петите.
- Кой знае какво дере? - рече подире му бай Начо и завъртя невярващо глава.
Когато стигна до ливадите, Гърмидол лаеше с всичка сила пред една скала, а наоколо не се виждаше нито мижу Осман, нито пък синът му. „Къде се дянаха тия люде?”, рече си бай Начо и се заоглежда насам-натам. Не щеш ли, в това време се чу пъшкане, подир което от една дупка се подадоха цървулите на Димитър…
- Какво става, бе? - рипна разтревожен баща му от мулето и се притече на помощ.
Още не бе стигнал до ямата, когато синът му излезе лежешком от нея, като влачеше нещо подире си. „Не личи да е животно, но какво ли е?”, взе да се пита бай Начо. Щом наближи и видя, че се подадоха мижу Османовите шалвари - целите в кръв и дупки, почувства, че му прилошава:
- Жив ли е? - едвам намери сили да попита той, сетне седна безмълвен на ливадата.
- Жив съм бе, аратлик! - обади се шепнешката мижу Осман с прегракнал от викане глас.
- Знаеш ли, че ми изкара акъла, бе? - посъвзе се бай Начо, подир което бавно се надигна и попита: - Че бива ли тъй, мижу Османе? Върза се на акъла на един заек…
- Подлъга ме бе, бай Начо. Клопка ми направи…
- Казах ли ти сабахлен, че съня ти е бошлаф /2/, а? - взе да се ядосва българинът.
- Чакай бе, бай Начо! Не ти говоря за снощния заек…
- А за какво ми говориш?
- Тъй и тъй - заниза патилата си мижу Осман, сетне като свърши, каза: - Е, затуй викам, че ми направи клопка! Прав ли съм, а? Ха, ха, ха!
- Чиста клопка е! Ха, ха, ха! - засмя се и бай Начо, подир което попита: - Де е клопкаджията?
- В торбата, къде да е?
- А така, мижу Османе, браво! Там му е мястото! А къде ти е торбата? - заоглежда се бай Начо.
- Вътре си остана…
- Иди да я вземеш! И гледай да си излезеш самичък, макар че мулето е с нас… - обърна се бащата към сина си
Пъргав като лисица, Димитър се шмугна вътре, а бай Начо попита:
- Бива ли го заека?
- Бива го, ама не е като оня от Ръстопът… - отвърна му мижу Осман и разпери докрай ръцете си.
В това време момъкът се върна с торбата и я подаде на друговереца.
- А, голям е, мижу Османе! - похвали го бай Начо, когато видя заека в ръката му.
- Голям е, ама не е за мене. На ти го, Димитре! - рече мижу Осман, сетне добави: - Задето ме спаси от илююм/3/.
И тоя път заекът избяга от бакъра на завалията, ама по-лошото беше, че му откраднаха… бакъра…
Как тъй му го откраднаха ли?
Ами вечерта момъкът свари да иде на седянката, но изглежда се попохвали за мижу Османовото премеждие…
И един хубав ловджийски ден, когато двамата ортаци се връщаха от Юзеница с пълни торби, Гърмидол взе да лае пред дупката, дето се бе заклещил сайбията му.
- Още му мирише, мижу Османе! - нарочно го заяде бай Начо.
- Ха, ха, ха! - захили се друговерецът от сърце, макар че в хендека беше куражлия, докато друг на негово място би го натъпкал догоре.
- Чакай да видя какво си направил вътре, че тогава беше тъмно - продължи с шегите си бай Начо и се запъти да погледне, подир което приседна до входа и се плесна по челото.
- Какво стана бе, аркадаш? - сащисано попита мижу Осман и на свой ред надзърна, сетне безмълвен подви крак до ортака си.
И как няма да го подвие, когато баш на мястото, дето се въргаляше цял ден, зееше дупка от бакър…
——————-
/1/ лопух - чобанка, репей,
/2/ бошлаф /тур.-пер./ - празна приказка
/3/ илююм /диал./ - смърт, гибел, край на живота
