Юлий Йорданов

Прегърнеш ли някоя кауза и тя ти легне на сърцето, няма начин да не се огледаш, да не потърсиш нейните темели, хората тръгнали по тоя път и оставили свои тухли в нейния градеж.

Щом се отвори дума за литературната критика днес, обръщам поглед към ветераните, сред които е и Благовеста Касабова. В наши дни тя е доайенът!

Разгърна ли някоя от нейните четиридесетина книги, имам усещането, че ме полазват тръпки, сякаш съм легнал върху мравуняк. Ама тези тръпки се трудолюбивите мравки, които безуморно работят ли работят. Една от тези трудолюбки е точно Касабова.

Иначе как да си обясним нейните многолетни градежи в литературната критика. Те са издигнати с много нерв, смела гражданска и творческа позиция, и верен поглед, вторачен в истината за дереджето на литературните процеси у нас. Че защо не и тези в обществото.

Ако се спрем на най-новите две книги „Споделено” и „В кадър”, ще видим как тази дама на родната ни литературна критика държи ръката си на нейния пулс.

И тя го усеща като учестен, защото има достатъчно дълъг опит в пресяването на зърното от плявата. Доказват го дълбокопроникновените й анализи, изразената позиция - неподвластна на ветото на цензурните граници - и в същото време силния привкус за изящество на анализите.

Неслучайно тя е категорична:

„Знае се отдавна какви качества трябва да притежава човек, който иска да работи на „бойното” критично поле - безкомпромисност, упоритост, голямо търпение, тъй като работата на критика е и изследователска, той не е кабинетен писател. Много е важно да има силен характер и да не се поддава на манипулации, каквото и да му струва. Знаеш сам какво ти струва днес да се занимаваш с литературна критика. Както казва народът - няма файда. Добавям - и келепир.”

Пък и всеизвестна тайна е, че литературните критици са най-необичаните, защото както веднъж пред мен в интервю бе казал акад. Пантелей Зарев „Литературният критик е медиум на времето.”

И е така, защото от него зависи една творба дали ще бъде достойна за уважение или ще потъне в забвение.

Точно затова воюва в книгите си Касабова, казвайки: „Мога да приема много неща, да се помъча да разбера човека, да простя обиди, но безпардонното бездарие не мога да понасям. Ще воювам с него, докато имам сили и дни занапред.”

Към тези думи ще ми е непростено, ако не акцентувам и на друго достойнство, което забелязах във „В кадър” - нравствените устои на твореца с перо в ръка. Неслучайно носи подзаглавие „Размисли за автори и книги, за празнодумство и словоблудството”.

Но това не е новост за Касабова, защото преди години тя написа книгата си „Другата страна на медала”, където изля натрупаната през времето жлъч по отношение порядките в живота на писателските среди.

Със същия устрем на своето перо в новата си книга тя се връща назад и отново поглежда, прочита и анализира творби, получили нявгашни ласкателства.

Ето тук виждам Касабова като войн. Въоръжена с арсенал безспорни литературни и исторически критерии, не се свени да бръкне с цяла ръка в раната и каже истината за писатели, утвърдили се като вездесъщи авторитети.

Впечатлен съм - силно съм впечатлен от публикацията на Благовеста Касабова, в която изразява становището си за ниската компетентност на телевизионни водещи на културни предавания, които нарича „лекокрили калинки - нечетящи и слабо грамотни”.

И още нещо - остро протестира срещу незаслуженото подценяване на талантливи български автори и медийното тиражиране на други, по-малко стойностни творци, по комерсиални причини.

С огорчение тя спира вниманието си и на чужди второстепенни автори, налагани на българския книжен пазар, за сметка на талантливи хора, които не получават нужното признание.

С много остър език авторката бичува и някои тенденции и политики. Дали е лош вкус или е сериозно обмислена и действаща политика: да изчезне българското, талантливото.

Приоритет се дава на третостепенни чужди писатели, вместо да се поощряват стойностни млади хора, които надграждат традициите, оставени от предишните поколения. Но те нямат пари, нямат лакти, нямат гръбнак и не могат да пробият. Много е печално!.

Ние българи ли сме, или сме изгубили националното си чувство? Защо се продаваме толкова евтино на хора, които ние превъзхождаме? В България има много по-талантливи автори от тези, които ни представят.

Например, напоследък има една много добра тенденция на все по-хубави български исторически романи - категорична със своята безпристрастност, обективност и истинност е Касабова.

С най-голямо желание ръкопляскам на маститата критичка за публицистичността, силната и точна метафоричност и саркастичния тон на изказаната позиция по отношение на графоманите:

„Живуркайки в собствените си гьолчета, въобразявайки си, че порят водите на океана, нямат никаква представа, какво се твори извън гьолчето”.

И тук се солидаризирам с нея като ги наричам перодръжковци, защото те освен да държат перодръжката и да смучат от нея друго нищо не умеят.

Точно поради това те се гаврят със словото с днешни булевардни епитети. Чудя се, ако белият лист имаше душа, как ли кански щеше да реве, понасяйки върху себе си техните писания.

Напълно подкрепям авторката на „В кадър” и за казаното за чистотата на езика, на който са написани творбите на бездарните автори. Заставам до нея защитавайки и отстоявайки всяка стойностна книга.

Въставам срещу нихилизма, нагаждачеството и чуждопоклонничеството, измествайки Българското. И точно тук виждам ролята на критика - литературния, историка и изкуствоведа. Напълно наясно съм, че за да си такъв не е никак лесно.

Оценката на една творба изисква солидна подготовка; къртовски труд да изследваш; да четеш планина от документи в архиви и библиотеки. А всъщност днес не се намира поле за изява.

Пък и къде може да видиш плода на твоя труд - публикувана задълбочена проблемна разработка; не се възнаграждава с полагащ се хонорар. Затова не са много творците, които пишат литературна критика и литературна история. Този проблем също не е убягнал от полезрението на Касабова в книгата.

Внимание заслужава и сборникът с интервюта „Споделено”. В нея Благовеста Касабова е събрала интервютата си с видни дейци на българската интелигенция.

Съвсем естествено е преобладават представителите на писателската гилдия. Впрочем, те са ми познати, защото вече съм ги чел на страниците на издавания преди няколко години вестник „Новият Пулс”, където Касабова беше заместник на главния редактор Евтим Евтимов.

Сполука или не е изявата на Касабова в сферата на интервюто? Според някои този
жанр в журналистиката е лек и удобен без труд да се изяви всеки. Аз обаче, на базата на моя 43-годишен журналистически стаж, не съм съгласен с такава позиция.

Да, възможно е да има и такива индивиди, закичили се с баджа на тази професия, защото от тях се иска да задават някакви въпроси и мотамо да записват думите на интервюирания.

Истината обаче е съвсем друга. Едно истинско интервю, което е с приносен характер, изисква солидна подготовка на интервюиращия преди да се срещне със субекта на интервюто: ако е писател - както е случаят с Благовеста Касабова - трябва да си изчел книгите на този автор, да си наясно с неговите възгледи и позиции в обществото, да си наясно с неговата кауза, да знаеш оценката на критиката за него.

Не е по-различно положението и с останалите дейци на изкуството и културата.

Неслучайно казвам тези неща, защото според моето смирено мнение „Споделено” е един задочен форум с участието на 27 водещи творци.

Няма да скрия, че това са хора носители на най-високия волтаж на имиджа - обичани, изявени, уважавани строители на съвременната българска култура.

Четейки интервютата, виждам двете страни на „медала”. От едната - отлично подготвената интервюираща, която с въпросите си цели максимално да бръкне в дълбочината на проблематиката, застъпена в творческото кредо на интервюирания.

Разбирам напълно Касабова, че не и е било лесно да селекционира личностите, на чиято порта е потропала за интервю, защото субектите съставляват първата фаланга на духовния съвременен наш живот.

Въпросите са така преосмислени, така формулирани, че позволяват събеседникът да бъде максимално откровен, да извади от дебрите на своята същност и да каже същественото, което по непринуден и в същото време чаровен наратив да грабнат своя читател.

Анализирайки интервютата в книгата, смея да кажа, че забелязвам как тези изисквания удобно са легнали до голяма степен и в основата на творческата работа на интервюиращата.

Ще си призная, че в един от нашите разговори с нея съвсем откровено си сложих ръката на сърцето, казвайки, че на нея мъничко благолодно завиждам, защото е имала възможността да се потопи в атмосферата, да диша въздуха, който са дишали Евтим Евтимов, Николай Петев, Здравко Чолаков, Дончо Цончев, Божидар Божилов, Никола Радев, Боян Ангелов и други писатели, композиторът Тончо Русев, художникът Евгений Босяцки или издателят Йордан Антов, имащи огромен принос в генезиса на отечествената култура и изкуство.

Мисля си, че тези две най-нови книги издигат Благовеста Касабова като достоен боец, вдигнала нов надежден щит срещу празнодумството, безпардонното бездарие и словоблудството.

В това се състои и нейното послание към читателите.
_____

Благовеста Касабова, „Споделено”, Издателство „Българска книжица”, 2019
Благовеста Касабова,„В кадър”, издателство „Захарий Стоянов”, 2019