ОТ ВАГОНА
ОТ ВАГОНА
Ето: там далеч остана София
в тъмен грохот, адски шум и блясък
и като растяща катастрофа
иде ден тревожен и прекрасен.
С остър вой минаваме клисурите,
Искър гледа с поглед тъп и мътен
и Лакатник ми напомня бурята.
що ни стигна в ясен ден на пътя.
Ето равнините и селата
в зной и страшна тишина потъват,
а над тях едно разбито ято
с остър писък свойта скръб разгъва.
Виждам аз: умирате в нерадост вий,
бедни шатри, хижи и колиби…
Над гори, над къщи и ливади
вее в мрака неотменна гибел.
Нещо лошо още ви люлее,
вас, села, поля, ранени птици
и дълбоко в тишината зрее
страшен бунт в зелените зеници.
Аз съм буден в мрака, цял във бездната
на скръбта ви тъмна и позната,
за да се родя със неизбежната
буря, притаена в тишината.
——————————
СВЕТЪТ НЕ СВЪРШВА…
Светът не свършва там, където виждаш
на Мара-Гидик грейналото рамо,
разголила над снежните лавини
щита на своя белоснежен мрамор.
Далече някъде и тук - наоколо
шуми един незнаен свят за тебе
и с динамичен трясък и жестокост
убива диво, тъпче и погребва.
О, аз познавам тая зла машина,
като чудовище увлякла всички
в потока на бунтовните години,
в реката на живота непривичен.
За нещо ново, нещо много близко
ругахме с дива ярост ний живота
и искахме, ужасно много искахме
да падне този свят във наште нокти.
Но поигра си с нас жестоко дявола -
посрещнаха ни бури и вихрушки
и гръмна над главите ни запалени
желязна, незапомнена градушка.
Изпепели пожарът с дива ярост
желанията, жаждите безумни,
за да разцъфнат днес във дивни багри
пред прага на живота разбунтуван.
—————–
в. „Литературен час”, г. 2, бр. 10, 20.11.1935 г.
