Светозар Казанджиев

Когато почина баща му Анастас Стайков, според мен най-заслужилия художник на Родопите, Петър беше в Монголия, не можаха да се сбогуват. Като сценограф на Родопския драматичен театър, той бе в състава на делегация, заедно с директора Райчо Гьорджев.

Споменавам това, защото пролича отсъствието му в Пловдив. На гроба, някой от възрастните колеги, с които дойдохме да сведем глава пред маестрото, прошепна: „Така е по-добре и за двамата.”

Щом ме призоваха да „изплача” жалейката, наблегнах върху оправдателните слова за сина, изпратен в пустинята Гоби, написани по-сокоро да освободя малката групичка изпращачи от излишни въпроси.

След това хвърлихме по шепа пръст върху ковчега на артиста, чиято душа бе озарена от лъчите на съвършенството и поехме обратно към Смолян.

Две години по-късно, на 13 август 1990-а, почина Петър. Преди погребението научих от съпругата му Христина, елегичната връзка между баща и син.

Петър Стайков беше име в Смолян. Не можеше да мине художническа или театрална изява, без неговото мнение и авторитетно участие. Подобно на Рубенс, той искаше да се опълчи на подозрителността, бездарието, злобата, разделила живота ни.

Имаше невероятно чувство за хумор. Шегуваше се със себе си, но не прощаваше и на другите. Измисляше прякори на колегите с които работеше или пиеше кафе. Острецът на войнствената му сатира не отмина и мен.

Преименува ме на „Овчарчето Калитко” - герой от романа на Иван Хаджимарчев. Смисълът бе, кой е пък този гол и бос принц, никому неизвестен, дошъл да продава краставици на краставичари?

Познавах книгата и прякорът не ме обиди. Вътрешно смятах дори, че ми отива. На 35 години, оформена номенклатура, „знаеща и разбираща” от всичко, отгоре на това убедена, че светът се върти около партията „звезда”, как се оставя такъв политически „кърлеж” без прякор!

По-късно започна да ме изнервя, защото културтрегерите не бяха чели романа и свързваха прякора ми единствено с овчарлъка. А бях им някакъв „шеф”.

След една премиера на театъра, тогава той беше във възход, както впрочем целият окръг изживяваше ренесанс, седнали в Клуба на актьора да се почерпим с Тони и Никола Пашови, Димитър Димитров, Иван Русев, Елена Камбурова и Петър Радевски, той мина край нашата маса и ме попита, сутрин кога пия кафе? Отговорих му.

Предложи да го пием заедно. „Има един роман на български писател за Съпротивата. Ако не бъркам, името му е Иван Хаджимарчев - започна без уговорки, над чашата с димящо кафе. Романът се казва „Овчарчето Калитко”. При това положителен! „Чел съм го!”, отвърнах самоуверено. „Тогава защо се обиждаш? Водиш се по акъла на дъртите хулигани, които освен себе си, не четат никого друг. Откъде да знаят, че Калитко е дете-герой и прочее? Мислех, че след време, ти може да кажеш по две думи за колегите на изпроводяк, но явно съм бъркал. Вместо да робуваш на нашите плоски шеги, усмихни се като по-млад, като пич, така ще си по-артистичен, не „пърле пред майка си”. Разбира се, ако не искаш след десет години да си една „непоносима провинциална знаменитост”. Думите са на Антон Павлович Чехов, не мои!”.

Така се разкръстихме. Аз престанах да го отбягвам, той спря да ме нарича „Овчарчето Калитко”. Връщам лентата назад да се посмея. Пък и вие да видите, колко е бил акълът ми. Младост и леснина, би казал за всичката тая дреб, друг „дърт” хулиган, Никола Дамянов - приятел, тогава директор на Историческия музей в града… Давам си сметка, че говоря за ярък талант, всеотдаен общественик и сериозен човек, затова толкова с отколешните незначителни спомени.

Петър Стайков е роден на 6 януари 1933 г. в Пловдив. Когато е на единайсет (1944), умира неговата най-добра и най-красива майка на света. Туберкулоза отнася Невенка, дъщеря на Антон Арнаудов, опълченец от Македоно-одринското революционно движение, учител в Одринската гимназия, заточеник в Диарбекир.

Тази е причината детството на Петър да минава в Смолян, при баба Мария, майка на Анастас Стайков.

Тук, под сянката на Торлука („Невястата”), още в най-ранна възръст, той открива природата, очертана от меките гънки на планината, усеща тайнствената й сила, вдъхновява се от величествената й красота.

Искрено и всеотдайно обиква Родопите, както обича своята майка. Тази безусловна любов ще му помогне по-късно да открие, че изкуството се ражда, живее и безсмъртява именно чрез нея.

Петър Стайков завършва гимназия в Пловдив. Наследил рисувачеството от талантливия си баща, нито той, нито близките му имат съмнение, че трябва да продължи в Художествената академия.

През 1950 г. кандидатства и е приет в класа на проф. Панайот Панайотов. Учи живопис. Там се сближава и другарува със своя съгражданин Христо Стефанов и софиянчето Симеон Венов.

Освен от баща си, Петър се учи и от големите майстори на Двайсти век. Среща, най-напред в Пловдив, а по-късно и в Академията, легендарните Владимир Димитров-Майстора, Илия Бешков, Дечко Узунов, Борис Митов, Николай Райнов, Ненко Балкански, Васил Бараков… Тяхната философия и професионализъм повлияват върху израстването му като художник.

Завършил Художествената академия през 1956-а, Петър се връща в Пловдив с намерение да се присъедини към Групата на южнобългарските художници, в която членуват най-ярките извънстолични творци. Но баща му го изпраща в Смолян.

„Мястото ти е там, в планината, където са нашите корени! Където са гласовете и спомените за нашите дядовци. Тамошната среда е много по-чиста от пловдивската, а творческа - сам ще си я направиш!”

Година по-късно (1957) Петър Стайков е назначен за главен художник в Родопския драматичен театър, който е едва на шест години, създаден през 1951-а. Посреща го директорът Райчо Гавраилов с дълбока въздишка на облекчение.

Щастлив, че има професионален художник, при това син на Анастас Стайков, учителят-театрал му делигира широки права и още по-широки задължения.

Петър остава в Смолян до края на дните си. Тридесет и три години е сценограф и костюмограф в Родопския драматичен театър.

През тоя дълъг период работи с 11 директори на драмата, проектира, а често сам изпълнява, над 200 постановки в Смолян, Пловдив, Хасково и Ямбол (93 са в Смолян).

Петър Стайков прави художественото оформление на редица спектакли на Държавния ансамбъл за народни песни и танци „Родопа”, на концерти на Детско-юношеския фолклорен ансамбъл „Орфей” и постановки на Самодейната оперета в читалище „Христо Ботев”.

Той е първият уредник на Художествената галерия в Смолян (1964) - за кратко, но поставя началото. Наследява го талантливият му колега, художникът Вълко Гайдаров.

За отрицателно време ателието му в театъра се превръща в притегателен център за художници и музейни работници, за поети и журналисти, режисьори, артисти, гостуващи творци от София и страната.

Светлият му характер, високият професионализъм, съчетан с таланта му да се труди и общува с хората, го прави негласен лидер на художествено-творческата интелигенция в малкото амбициозно градче.

След 1970 г. държавата отваря широк друм пред Смолянски окръг, за да преодолее своята изостаналост и настигане регионите от вътрешността на страната.

Петър Стайков е част от възхода на Родопския драматичен театър, известен в страната като „Тетър на колела”. Макар още да триумфират на сцената рисуваните интериори, а артистите да носят свинска мас за разгримирване, осъзнава, че той е носител на новото, академичното, онова, което е в София и Пловдив, и което ще помогне на местни и гастролиращи, да заменят газената лампа с електрическа, каруцата с автобус, самодейната атмосфера с професионална. Театърът да стане театър. И от „театър на колела”, в чието название има много романтика и патриотизъм, да извоюва място на най-добрия провинциален театър. Не за един, не за два, а за много сезони!

И поема дългият път на магията. Петър работи с драматурзи от величината на Михаил Величков и Владимир Полянов, на Иван Русев и Рада Александрова, на Николай Хайтов…

С режисьори-светила - Леон Даниел, Крикор Азарян, Любен Гройс, Христо Кръчмаров, Вили Цанков, Никола Петков, Владимир Монахов, Рангел Вълчанов, Борис Бабучкин, Асен Шопов, Бина Харалампиева, Юлия Огнянова, Йори, Стефан Стайчев, Елена Баева…

С артистите Таня Масалитинова, Маргарита Дупаринова,, Виолета Бахчеванова, Илка Зафирова, Златина Тодева, Иванка Джеджева, Андрей Чапразов, Любомир Кабакчиев, Димитър Панов, Кирил Варийски, Тодор Колев и разбира се, със смолянските актьори. Имена, имена! Как да не му завиди човек…

Мнозина гостуващи се изумяват, как може такъв далечен театър да излъчва толкова силна енергия, да преодолява комплексите на провинциализма, да посреща с такава любов чуждите артисти, недолюбвани в столицата, да им дарява криле и да ги връща към голямятя сцена с разцъфтял и плодоносен талант!

Чувстват се помазани, защото виждат завистта, коронясаната царица в театъра, как скимти на двора като несретница, изпъдена от гримьорните. Усещат искрената любов на зрителя, който се гордее със своя театър.

Затова Александър Жеков, преди да хване автобуса за София, от средата на сцената, коленичил и просълзен, признава на своята публика:

„Най-хубавото нещо в най-хубавия град на най-хубавата българска планина е театъра. По-хубави от него са само хората, които го правят!” Знам, а сигурен съм, той по-добре от мен знае, колко рисковано е да се обяснява голямото, но в случая, Жеков не е могъл да изрази своята благодарност с малкото.

Първото възкачване на Родопския драматичен театър на столична сцена е през 1967 г. с драмата на Микола Кулиш „Маклена Граса”, постановка на младия режисьор Ганчо Керечев и сценография на Петър Стайков.

Спектакълът е посрещнат с продължителни аплодисменти. Играе се в препълнен салон. Критика и публика са единодушни - прецедент. За премиерата му пристига проф. Марк Поляков от театралния институт „Луначарски” в Москва.

Освен руския театрал, за работата на Ганчо пишат в пресата Стефан Танев, Ана Иванова, проф. Надежда Сейкова… Всички я аплодират възторжено. Повече от половин век, след респектиращото представяне, за смолянския театър, пътят към София е широко отворен.

Подобно на старите майстори, Петър Стайков непрекъснато попълва своите знания, учи се през целия си живот. Освен българската класика, той чете Зола и Флобер, Хайне и Ман, Чехов и Горки, Шекспир и Есхил…

Гледа много театрални постановки. Искрена дружба го свързва с Любен Гройс, млад и талантлив режисьор, реализирал себе си в Родопския драматичен театър.

От тази дружба се ражда съавторството в тяхната работа. Петър е сценограф на всичките му пиеси. Между които е и „Учени жени” от Молиер, станала спектакъл на 1980-а.

Опознавайки неговата поетична душа и особения му поглед като сценограф, режисьорите, драматурзите, артистите, сценичния персонал в театъра, с удоволствие влизат в творческата му лаборатория.

Ето как го вижда Бина Харалампиева:

„Той беше великолепен сценограф, но аз искам да кажа две думи за човека Петър Стайков. Той умее да спори с часове и знам, че съм му симпатична, защото от време на време мило отстъпва в спора, за да нямам чувството, че някой бляскаво налага своето его над моето, т. е. „отглежда” моето режисьорско его. Петър е сред най-сериозните лекари на моя хлапашки снобизъм. Целият град го познава. Думата му е закон. Около него все има свита от хора, много от които се занимават с култура - журналисти, кореспонденти на софийски вестници, местни поети, художници…”

А за неговото нескончаемо бродене между театъра и поезията, Вели Чаушев пише:

„Наследник на бащина дарба, Петър Стайков я превърна в своя съдба. Имал е възможност да тръгне където си поиска, но той не го е сторил от любов към света, в който се е родил. А този свят бяха хората, които пеят въпреки мъка, хората на неповторимата наша планина, на крехкия и истински Родопски драматичен театър. Петър Стайков остави всичките си сили, за да живее и съществува театъра - един прозорец към света, върху чието стъкло той рисуваше привлекателни неща за зрителя.
Петър Стайков имаше въображение, достойно за големи сцени, той беше надарен за това, но „театърът на колела” имаше свои закони и цялото театрално изящество, на което той беше способен, трябваше да бъде в един сандък. Той беше крал, принуден да носи своето кралство в дисаги, завършва емоционално-образното си откровение, големият актьор от Сатирата, златоградчанинът Вели Чаушев”.

В същите „дисаги” Петър носи и своите знания за Родопа - разкази за дюлгери и овчари, познания за археологията и произхода на местните имена, за народните занаяти, за далечната и близка история, легендите и преданията, които се приемат с наслада и възторг от неговите слушатели.

Интересно, добило същност на градска легенда, е приятелството му с Расул Гамзатов и Анатолий Приставкин, с Николай Хайтов и Светлин Русев. За качеството му да отглежда и възпитава приятелства, художничката Надежда Кутева пише: „Петър Стайков беше човек с много таланти - хуморист, разказвач, шегаджия (този типично Стайковски талант, наследен от баща му, известния художник Анастас Стайков). Ролята на „общественик” му беше вродена, дар от Бога; той я играеше естествено, непринудено, без усилия, без да жали нито време, нито здраве. Такъв беше той - лишен от егоизъм, далеч от тщеславие.

Но той беше преди всичко художник - живописец, график, сценограф и поет. Особено извисен беше неговия огромен човешки талант, вроденият му талант да работи и общува с хората. За съжаление това призвание не оставя веществени следи във времето, но оставя нещо далечно и трайно - искрата на сърцето, която се предава от поколение на поколение, от човек на човек и която е вечният пламък на живота, създаващ легендите и митовете”.

Петър Стайков е сред учредителите на Групата на художниците през 1965 г. и до 1985-а, е нейн творчески секретар. Като такъв, той я гради и укрепва, организира десетки изложби в Смолян, в побратимените му градове, в страната.

Пак по това време, много деца и младежи, които подготвя в своя кръжок, завършват Художествената академия и днес са най-добрите художници в региона. Мечтата му градът да има свое Художествено училище, което да развива, осъвременява и популяризира богатите народни традиции и художествените занаяти, се сбъдва на 1 септември 1976 г.

Това е днешната Професионална гимназия за приложни изкуства. На една конференция през 1982 г. той заяви: „Смолян е град на художници. Вече си има от всичко по малко, но чисто - писатели, журналисти, музиканти, артисти, етнографи, археолози, архитекти - интелигенция, каквато има всеки български град”.

Голямо завоевание за културата в града е Общата художествена изложба „Родопа”. Освен вдъхновители и организатори, Петър Стайков и Светлин Русев са редовните й „душеприказчици”.

Единият като член на журито, а другият - като председател. Изложбата е главна проява в Единния календар за културната дейност на Смолян. В нея участват най-добрите български художници.

Тя става една от големите изложби в България, чакана, желана, авторитетна. За „багреницата” в Родопите пишат централните вестници и списания, говори радиото, предава телевизията. Вече е открит новият център на града и неусетно, но съвсем оправдано, Смолян се превръща в град мечта за много българи.

Освен всичко друго, Общата художествена изложба „Родопа”, се превръща в своеобразен „аукцион”, от който Художествената галерия попълва фонда си.

Тя притежава творби на художници от различни поколения - Рафаел Михайлов, Константин Щъркелов, Владимир Димитров-Майстора, Васил Бараков, Златю Бояджиев, Давид Перец, Данаил Дечев, Бенчо Обрешков, Ненко Балкански, Дечко Узунов, Владимир Рилски, Илия Петров, Найден Петков, Вера Недкова, Александър Петров, Светлин Русев, Емил Стойчев, Магда Абазова, Георги Баев, Генко Генков, Анета Дръгушану, Георги Божилов… Авторитетно са представени и смолянските художници - Димитър Серезлиев, Михаил Карапаунов, Анастас и Петър Стайкови, Вълко Гайдаров, Здравка Палазов, Симеон Николов, Румен Найденов, Димитър Главчев, Елка Василева-Пашалиева…

Голяма част от картините са вдъхновени от родопската природа, от историята, поезията и тукашните традиции. Специално място сред тях заемат картините за Родопеецът Орфей. Те са на Валентин Старчев, Маргарита Пуева, Димитър Рашков, Добри Добрев, Атанас Пацев, Виолета Гривишка, Петър Чуклев, Здравко Захариев, Зафир Йончев, Атанас Нейков…

Самоотвержено трудолюбив и безкрайно предан човек на изкуството, Петър е генератор на нестандартни идеи. През 1967 г., подкрепя баща си Анастас Стайков, в организацията на етнографската изложба „Очи гльодали, сорце ткало”.

Старият майстор цели с нея да се измъкне от продължителната депресия, в която го тикат партийните ортодоксали, оплюли най-мащабната му творба „Родопска сватба”.

Няма друг пример, когато 40 хиляди души си купуват билет, стичат се в Пловдив, за да видят картината. Въпреки това авторът е низвергнат, отречен, наказан.

„Очи глодали, сорце ткало” предизвиква фурор - най-напред в Смолян, а след това в София и Пловдив. Тя кара Анастас Стайков да викне: „Гледайте, това чудо може се роди от едно голямо сърце и още по-голяма любов! От родопчанката. От моята родопска земя!”…

Понеже времето му позволява да изяви буйната си фантазия и причастност към процесите, които протичат в страната - многолюдните манифестации, концерти и събори, посветени на БКП, мащабните плакати, увиснали по стените на най-високите сгради, лозунгите, портретите на Политбюро, поръчковите платна - Петър Стайков ги приема и като част от своята работа.

Тя дава възможност на рисувачите да допълват мизерните си доходи с „партийни” пари. Но не всички. За едни, кесията е широко отворена, за други - не. Петър става разпределител. Знаейки, че това е временен благост, гледа повече негови колеги да се възползват.

Във връзка с това не спират хапливите му шеги: „Получихме дискова херния от вдигане на чукове и сърпове, петолъчки и портрети на Тодор Живков. За сметка на това обаче си купихме апартаменти, леки коли, водихме децата си на море…”

Няколко мандата Петър Стайков е председател на Клуба на дейците на културата в Смолян. Неговите организаторски качества, професионално отношение към изкуството и вникване в егото на всеки творец, успява да изведе клуба до водещ в страната.

Превръща го в трибуна за художници, писатели, музиканти, архитекти, журналисти.

Поетичните вечери, концертите, дискусиите по трудните проблеми на деня, утвърждават институцията като център на многостранна дейност, като убежище за млади и не толкова млади дарования, намерили след това своето място в литературата, изкуството, културата.

Залите на КДК още помнят мъдрите слова на Расул Гамзатов, Антон Дончев, Николай Хайтов, Станислав Сивриев, Любомир Левчев, Матей Шопкин… Така Петър става институция в духовния живот на града.

Отец Константин Канев ще промълви след време: „Неговото огнено слово често сме слушали тук (има предвид КДК), кураж е давал на малки и големи творци, на художници, на писатели, на поети. Той беше душата на клуба и вие прекрасно сте избрали тази зала (изложбения салон) да посветите на Петър Стайков. Той не е покойник! Той е между нас - вижте картините му, вижте сърцето му, вижте неговата философия, неговата душа, отразени в творбите му. Той беше човек с добра душа, широк, скромен, засмят…”

Би било грешно да мислим за творчеството му, без да го свързваме с неговите познания върху традициите и поклонното му отношение към родопския бит. Освен, че работи за опазването им, Петър влага целия си талант за тяхното интегриране в съвремеността.

Аргументите са в самите традиции - народните песни, етнографското разнообразие, старата архитектура, обредността, природата и не на последно място, примерът на баща му.

„Неговата чувствителност, според Сивриев, е подчертано родопска; сетивността му не е успоредена с ловък професионализъм… Затова тя се движи свободно в границите, от детската рисунка до съновиденията на много прозрелите. Той е синовно предан на багрените разточителства, с които са напоени листаци и скали, изгреви и залези, долове и била, тъкани и носии, отражения във вирове и стъкло, дори в незабележимия въздух”.

Подобно на своя баща, Петър Стайков не престава да буди гласа на предците - дюлгери, резбари, тъкачи, овчари, даскали, за да го свърже с триизмерното време, да го пренесе върху платното, помирявайки предметността на околния свят със символите на Родопа.

Влязъл в огъня, в който са изгаряли те, цял живот пресъздава виденията им, оцветява ги с палитрата на собствената си душа. Картините, вълнуващи и развълнувани, отразяват действителността. Суровата и нежна родопска действителност.

Освен че са озарени от топлота и сърдечност, те са в крак и с традицията. Очаквано, в някои от тях доминира фолклора: „Чанове”, „Песен”, „Сватба”, „Халища”, „Черешка е цвят цветила”, „Легенда за Невястата”… Но колкото и дълбоко да е потопена четката му в родопската битност, тя не може да го вгради в локалните граници на етнографския свят.

Маестро Светлин Русев казва: „Не е възможно да се отдели художникът Петър Стайков от онова, което го свързва и привлече в Родопите, така както не може да се откъсне цялата му съзнателна дейност в този красив и труден край от вълнението, което той превръща в картини. Днес Петър Стайков е повече от всякога художник, повече от всякога художник на Родопите, на суровата и красива природа, на шарените черги и халища, на една реалност, която е едновременно и природа, и духовна материя”.

Макар и подчертано родопски, Петър е не по-малко български художник. Неговото творчество си има свое заслужено място в националната ни съкровищница.

Петър Стайков е художник, поет, театрал, критик. Удивителната смесица от талант, занаятчийство, публичност, го прави потребен и въпреки смазващата диканя на времето, тази смесица ще продължи да налага името му в безкрайюното море на живота.

А ние ще го търсим и следваме, защото дарбата му е надмогнала суетата, защото той родопчанинът, който не получи нищо друго от Господа, освен трудолюбие и доброта и с тях озарява душата ни, независимо от коя стана сме на Роженската седловина.

По своя натюрел, Петър Стайков е живописец. Пейзажите му - епични или камерни, отразяват стихията на Родопа планина. Но в последните години той се еманципира в голяма степен от познатата му предметност, от впечатленията на рисуването на откри и разработва нови сюжети, освободени от зависимостта на видимото.

Тези различни прояви на изображението откриваме най-лесно в картините му: „Торлука” рисуван през всички сезони, „Пролет”, „Синята къща”, „Червени скали”, „Пейзаж в зелено”, „Белоградчишки скали”…

Освен да проектира, крои и рисува, Петър Стайков знае да гаси вар, да лее бетон, да гради град… Затова една от емблематичните му картини, събрала ентусиазма на родопчани, в себе си, запечатала духа на онова време, „когато се наливаха основите”, е „Град се гради”, посветена на новия центъра на Смолян.

Портретите на неговите модели са нееднозначни. Той портретува умни, уверени, красиви и силни характери. Хора, които са обърнати с лице навътре в себе си и търсят жизнена опора преди всичко в своето вътрешно аз.

И въпреки, че изразяват различни чувства - безпокойство, умствена напрегнатост, тъга, те са съпроводение с доброта и притворна тъга, позната ни от образа на художника, от детството му, от живота му след това.

За да разкрие по-цялостно вътрешния им свят, той се опира на психологически изследвания, проучва и анализира сложните им и противоречиви характери.

Особено показателен в това отношение е образът на аварския поет Расул Гамзатов, почетен гражданин на Смолян, на пловдивския писател Емил Калъчев, портретите на Христина, неговата съпруга, почти митологично-приказно звучащия портрет на булката и, разбира се, няколкото автопортрета, излъчващи вътрешен драматизъм и обреченост, присъщи на хората със съдбовни дела.

Той е попил в себе си толкова много живот, че само един вид изкуство не може да изрази чувствата и мислите в душата му…

През 2000-та година, Фондация „Петър Стайков”, чиято задача е да популяризира творчеството на фамилия Стайкови, издаде поетичните му видения в отделна книга със заглавие: „Стихове и илюстрации: Петър Стайков”. И в тях, както и в картините, той спори с живота, съревновава се с природата, стреми се да е огледало, в което се отразяват предметите, а той ги превръща в цвят. Неговото верую е: „Ако поезията е философия на морала, то живопистта е философия на природата”.

Ето едно произволно избрано от мен стихотворение, намерило място в поетичната книга на Петър:

Ако се родя отново

Тази нощ
луната е бяла,
и планината е бяла,
бяло е мълчанието…
Махалата ни стара лети в Кайнадина
с белия вятър -
като детско хвърчило.
Между звездите
сам-самичък бродя аз.
И плача.
Животът ми премина
в чакалнята на Рая.
Ех, ако се родя отново!

Петър Стайков членува в Съюза на българските художници и Съюза на артистите в България. Той участва в много национални изложби, провеждани в София, Пловдив, Бургас, Благоевград, Велико Търново, Видин…

Негови картини са излагани на международен показ в Прага, Москва, Нова хута и Кошалин (Полша), Зул и Лауша (Германия), Хайдубесерман (Унгария)…

Самостоятелно се е представял с дванайсет изложби - живопис, графика, сценография в Смолян, Пловдив, Хасково, София.

Носител е на орден „Кирил и Методий” I и II степен, а от 2011-а е почетен гражданин на Смолян (посмъртно).

Март 2020 г.

——————————

ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА:

50 ГОДИНИ Родопски драматичен театър, юбилеен албум, Харпел, Пз., 2001
КЛИМЕНТИЕВ, Б. Здрава връзка с корена, Родопски устрем, № 70, См. 1980
КЛИМЕНТИЕВ, Б. Собствен път в съвременните търсения, сп. Изкуство, бр. 10, 1985
КАЗАНДЖИЕВ, Св.,Раздяла с художника Петър Стайков, Родопски устрем, № 8, См., 1990
РОДОПА в изкуството на българските художници, в. Родопски устрем, No 2, 9, См. 1963.
СИВРИЕВ, Ст.,Топлина на изконна земя, в. Родопски устрем, № 53, См., 1980
СИВРИЕВ, Ст. Нещичко от предзачатието, сп. Родопи,№ 6, С., 1980
СТАЙКОВ, Ант., 33 години в театъра, в. Гайда, См., 2011
СТЕФАНОВА, М., Юлски театрални дни в Смолян, Театър, № 10, С., 1972
ХУДОЖНИКЪТ Петър Стайков, албум, Изд. Фондация П. Стайков, См., 2016