Светозар Казанджиев

Има предание, според което Орфей Родопеецът бил роден в Гела. Дали е истина това или някакъв клеп, както казват гелци, нямам представа. Тук са се раждали всякакви хора, защо да не се е родил и Орфей! Почти съм склонен да стана каил (да се съглася), но понеже тоя „лаф” тръгна от края на ХХ век, трудно ми е да го приема.

И все пак, ако преданието ме разчифтосва, нямам никакво съмнение, че в Гела са родени трима велики мъже-свирелджии - Михаил Калфов (бай Халю), Дафо Трендафилов (бай Дафо) и Анастас Иванов (бай Тасо). Гайдарджии от класа! Когато ги слушаш, освен мелодията, през свирнята чуваш и песента.

Ако си вънкашен, няма нужда да ти превеждат, какво означава „бално” и „драго”. Сърцето само го разбира. Празник или събор без гайда, е като „незабелена” манджа. Дали сиренът (съборът) е в центъра на селото или на връх планината, свиренето е всякога от сърце. Омагьосани и вдъхновени, стаили дъх, хората шепнат: „Думай, гайдо, думай джанъм!”

Има и още един знаменит мъж, покрай тримата, роден в село Гела. Това е учителят Манол Радичев. Няма значение дали сме били в неговия клас или в неговото училище, ние сме длъжни да станем, да свалим шапка и да се поклоним.

Не само заради даскалъкът му, а най-вече заради човещината надарена с талант, която прелива от блиографията му и се превръща в биография на цялото село. Заради десетилетията, през които е учил децата ни.

Заради нас самите, че ни учи, чрез науката и фолклора да познаваме своя народ. И ни напътства, когато се възторгваме от песните, танците, свирните, да го правим без свян и от цяло сърце, защото сме част от този народ.

Сега се връщам отново към преданието за Родопееца. Дали е роден в с. Гела, в Мугла или на Рожен, безсмислено е да споря с когото и да било. Отваряйки приказка за мъжете по-горе (ами жените, тук е родена Радка Кушлева!?), пък и въобще за родопчани, отварям съкровеното наше ДНК-а, което тече през кръвта ни към сърцето на безброй поколения, раждали се, пели и плакали за тази благословена земя.

Преди много години, в моята младост, споделих тези „фантасмагории” с един от тримата велики гайдари и още тогава разбрах, че те вълнуват единствено мен.

„Деке, тава дето ми го гальчиш, галиба си е истински клеп, затуй йе жа наперя ручилосо”, извърна се бай Дафо, погледна ме снизходително с крайчеца на окото и наду гайдата.

Гела е впечатляващо село. По много причини - географски, исторически, културни, ако щете езикови. Най-важната обаче са хората, има ги от всякакъв тип. Те го превеждат през снежните преспи на зимата и пак те го възнасят над Малък и Голям Перелик, над връх Орфей и Шилеста чука със своето можене.

Две неща трепкат като младоженческа китка на ревера му - Илинденският събор и ансамбъл „Манол Радичев”.

Знаете, най-малкото сте чували за тях, затова ще мина без повторение. Моята цел е да ви разкажа за учителя, който отдавна не е между нас, но името му продължава да е изписано с бял тебешир върху черната дъска на нашата памет. Манол Радичев.

***
За мнозина числото 13 е шегаджийско, за него - фатално. Поне в началото на тукашния му път. Роден е на 13 март 1928 г. в семейството на Мария и Михо Радичеви от с. Гела. Когато е на годинка и три месеца, умира баща му, едва заоблил двайсет и пет.

Единственият син на Караманол, отнася в гроба надеждата и радостта на семейството. Черният креп се превръща в родово „знаме” задълго. Суровият мургавел - овчар-кехая е съсипан. Трудно приема загубата на „дясната си ръка”.

Скоро, преди синът да се възнесе в небето, умира и една от дъщерите му - Руса. Мъка притиска Гела и Карлъшкия картъл, където плачат неговите чанове. Въпреки, че сърцето му е къс кремък, то не само всеква, а се налага и да гаси буйни огньове. Караманол взема снахата с детето в своята къща и дели комата на две. По-голямото парче хляб е за младите. Не иска внукът, повторил и трите му имена, да изпитва участта на сирак.

Детството на Манол не е приказка. То е наситено с труд и печал. Колкото да е силна любовта на обветреният му дядо, тя не може да замени бащиното рамо, нито да „раззелени” стъжнения поглед на майка му. Вместо смях и игри на хармана, той обикаля мандрите и кошарите, качен върху багажа или в скута на дядо си, яхнал червеното муле. От малък се потапя в овчарските грижи, в доенето на мляко и правенето на сирене и масло, в стриженето и агненето на овцете, в предоите.

Манол старши полага завидни усилия да слее внука си с овчарлъка, та да го обикне и превърне в своя професия. Нерядко обаче малкият е огорчен от грубия живот на къра, вмирисан на вълна и тор. „Детството ми беше пълно с припеви и плачове” - признава по-късно Манол. Жал и золчестина давят сърцето му. Но в планината е тъй. Трудностите раждат силните хора.

Работата му с овцете не спира и когато влиза в училище. Освен прозорец към големия свят, школото е и кътче за отдих след усилните дни, вонящи на конски такъм и пресник. Първоначално учи в Гела, а прогимназия - в с. Широка лъка. Манол е отличник в класа.

Учителката Ана Кисьова е във възторг от стремежа му да е пръв, но той не натрапва своите знания на другите. Минава за непретенциозен, тих, смирен… Единствената мисъл, която избива понякога върху замургавялото му лице, е за учението в бъдеще. Защото разбира, че само то може да го избави от елементарния селски живот.

Родата е единодушна: - „Баща му, беше свещеник, синът трябва да наследи сана му!” Точно по това време в Гела пристига свещеник Губеров от Бачково, съученик на поп Михо. В разговор с Караманол и Мария, той ги уверява, че най-добре е момчето да постъпи в Духовната семинария в Пловдив.

Всичко е на държавна издръжка, а като син на починал свещеник, ще получава и стипендия. И най-важното - дисциплината и контрола са на ниво. „Декесо ни е малко, отец - простенва жално Караманол, готов да се съгласи със свещеника. - Мен ку ма питаш, же му изплача кахорите, ам нека майка му да каже”. Мария се суети известно време, бори се с майчиния инстинкт, но в края на краищата се съгласява.

- А моите чувства и мисли бяха объркани. Една буца беше заседнала в гърлото и пълнеше очите ми с мъка - споделя Манол. - Как ще оставя мама-вдовица, която заради мен не се омъжи повторно и не ме остави? Как ще оставя този грохващ старец (дядо ми), преживял толкова мъка? Как ще оставя добитъка и природата?…

Когато черноризецът си тръгва, Мария притиска сина си в миндила и тихо, едва доловимо проплаква: „Дано мога да те дочакам, сине!” - въздиша състарилата се жена, останала рано без мъж, притеснена да не остане и без син. „Недей мамо, не се пишмани, аз ще си идвам! Няма да те оставя” - успокоява я Манол с чувството на голям.

***
В деня на първия изпит Манол и майка му са в двора на семинарията. Кандидатите са 400, а местата 48. Около тях е гъмжило. Другите деца са облечени в градски дрехи, отракани, самоуверени. Манол е в домашно-шаячна руба - панталони малко под коляното, вълнени чорапи и гуменици, простовата платнена рубашка.

И двамата с майка му са угнетени от обстановката. Изпитите са по български език и математика, пеене и вероучение, черковнославянско четене и обща култура на кандидата. На четвъртия ден излизат резултатите. Манол е пети в списъка на приетите и с право на половин стипендия.

В Пловдив, освен големия град, Манол Радичев среща и големия свят. Запознава се с връстници от различни краища на България, обладани от една мисъл, да се изучат, та да възвисят училището и себе си. Открива, че той не е по-различен от тях. Затова гребе с шепи от плодовете на знанието и културата на града. Учителите, които го учат, са изтъкнати просветители, говорят по няколко чужди езици, авторитети - пример за подражание. Впечатлява го свободния дух на първия му учител, Маньо Стоянов - богослов, специалист по църковна и литературна история, познавач на Възраждането, следвал в Берн и Фрайбург.

Учението в Пловдив преобразява вътрешния му свят. Притаеността в характера и нажаленият поглед отстъпват място на младостта и амбицията за самоизява. Манол пее в семинаристкия хор, учи музика, катери Бунарджика, за да се любува на Пловдив, заглежда се в платната на художниците, излезли да рисуват на открито, чете… Неговото трудолюбие, самоотдаденост и доброта, впечатляват не само приятелите му. На връщане от едно посещение в Бачковската света обител, Маньо Стоянов, най-обичания преподавател, се изравнява с него и заговаря:

- Маноле, наблюдавах те с каква жад приемаш Божието благословение в храма, с какво вълнение стоиш пред иконите на светците, искреността, с която се молиш… Гледах те и виждах себе си на шеснайсет. В теб има много вяра. И знам, след време ще станеш достоен за славата на нашата църква… Мислил ли си да продължиш нататък? В Духовната академия, например?

- Не, учителю - отвръща Манол. - Нямам баща, а семейството ми е бедно.

- Тогава служи, мойто момче. Ако нямаш храм, стани учител, тъй пак ще служиш на Бога - насърчава го любимият преподавател.

- Да. Баща ми е бил първият местен свещеник в Гела. Като добър син, ще продължа неговия път.

На осемнайсет години, когато завършва Духовната семинария, Манол Радичев е вече истински мъж. Връща се в Гела, но не става свещеник. Още в Пловдив се разколебава.

Наясно е, че знанията му по Богословие, няма да спасят от запущение храмовете в селата. Пък и хората, обладани от някакъв нов устрем, трудно биха приели проповедите от амвона. Ушите му непрекъснато чуват, дошло е времето на пролетариата, на бедните, на подтисканите и сега всички имат нужда от азбуки, не от кандило.

Лятос, докато му се радват вкъщи и в селото, научава, че в Мугла има свободно място за нередовен учител. Без да се бави, стяга торбата и през кестермето пристига в съседното село. Посрещат го жадни за знания детски очи и още двама-трима по-стари учители.

Заради „зеленикавата” му младост и факта, че иде от големия град, добродушният Ночко (от Манол), става любимец и на децата, и на колегите си. Новата работа и уважението на мугленци, му дава кураж. Отприщва безостатъчната му щедрост и вярата, че служейки на училището, служи на Бога.

Две учебни години сърцето му префърква през планината. Мугла е разположено на 1354 м.н.в., под връх Голям Перелик. Лишен от всякакъв педагогически опит, Радичев черпи от примера на своите преподаватели в семинарията. Създава училищен хор, драмсъстав и в тях въвлича всички деца.

За Деня на славянската писменост и българската култура подготвя рецитал, а за Нова година - пиеса. Неуморим, пълен с живот, засмят, не рядко с акъла на своите питомци, той ги води сред природата, изкачват връх Перелик, учи ги да разпознават горските билки, разказва им предания за Родопа…

Звънецът на третата му учебна година (1948-1949) звъни в махала Заевите. Училището е малко - 14 деца в слети класове. Изпробвал ролята на изкуството за израстването на малките, залага и тук на художествената самодейност. Освен да четат и пишат, да смятат и разказват, той ги учи да пеят и рецитират, и най-важното, да показват без срам своето можене на другите хора.

С репетиции, загриженост и любов успява да подготви пиеска с децата и да зарадва техните родители. Но за пиесата, която му готви съдбата и в която той е главен герой, неподозира. Тя го връхлита като пневмония.

Влюбва се. Момата е Велика Караданова, няколко години по-голяма от него. За истинския мъж това не е кахър. Чувствата му са толкова пламенни, че го изгарят по няколко пъти на ден.

Ликината каматнина го пленява завинаги. Нали си е романтик, пред очите му непрекъснато се извива кръшната й снага, висока като осика, накипрена в тъмносиня рокля, превързана с червен колан. Така пременена, язди кон до брат си, а на църква отива с бяла рокля и пъстро елече.

При всяка среща Манол полудява. Пред погледа му припламва красивото й лице, светват гальовните й очи - „сури звяздици”…. „Виждах я, когато жъне, сбира сяно или излиза с коня си на Карлък. Беше работлива и гиздава. Господи - шепне влюбеният Ромео - от хубост по-хубост! Жена като слонце. Билай по-голема от мен! Слонце нема возрасть!”

Ночко не се оставя за дълго на „синия пламен”. Знае, спре ли да го подклажда, ще се превърне в дим. Въпреки крамолите в дома на Велика и съвета на по-големите й сестри да тръшне вратата пред тоя „възврел декешник”, селската Жулиета е непреклонна: „Не сущи (боклук), сушка нема да форля на потьен през дено ворви севгьона!”

На 10 август 1947-а 22 сватове-певци отиват да вземат булката и чеиза. Два бели коня вървят най-отпред за двамата влюбени, които са решили да пренесат огъня в семейното си гнездо, за да ги грее със своя син, червен и всякакъв пламък докато смъртта ги раздели.

През май 1948 г. се ражда дъщеря им Мария. Но в живота не всичко е песен. До радостта винаги има малко тъга. Манол получава повиквателна, трябва да иде войник.

Скерцото от семейно-симфоничната музика рязко преминава в минор. На 5 април 1949-а, рано сутринта, Величка и ненавършилата още годинка Мария, изпращат своя любим в казармата. Като глава на семейство и баща на дете, службата на Манол е не 700, а много по-малко дни.

***
Върнал се в семейството и при своите ученици, вече в Гела, той е наясно, че ще е пълноценен учител, само ако е професионално квалифициран. Най-напред завършва курс за начални учители във Велинград, след това курсове по руски език в Пловдив и София.

Така нередовният даскал става редовен. Но това не го задоволява. Записва се за студент в Пловдивския полувисш институт за учители, специалност български език и литература, и музика. През 1959-а се дипломира като прогимназиален учител. От вихрите на младостта знаем, че препускащият винаги има оседлан кон. Така е и с моя герой.

Минават няколко години в „спокойствие” и понеже дяволът си няма работа, започва да го подкача, че е без диплома за висше. „Ще имам!”, зарича се Манол и отпрашва за София. На изпит в СУ „Св. Климент Охридски”.

Два семестъра е студент, но в олисията е пропуснал една малка житейска подробност - младите кончета. Подковани за пръв път, те литват пред него. Децата му (Мария и Михаил) са завършили вече гимназия и нему, ненаситният, не подхожда да търка студентската банка, когато има по-напористи за нея.

През 1961 г. е назначен за директор на основно училище „Никола Йонков Вапцаров” в с. Широка лъка. (Вапцаров става патрон на училището през 1949-а, преди е било „Свети Панталеймон”).

Двадесет и седем години (до 1988) Манол Радичев е негов директор. То се превръща в „голгота” (връх), на целия му живот. Откъдето да го погледна това дело, както и да го преценявам, то си е подвиг.

Освен да изпълнява своя директорски дълг и основния - да учи децата, през тези години той върши редица неща, част от които са съдбовни за утвърждаване на училището. След откриване на Дома за деца и юноши в селото, вече е не само просветно, а и семейно гнездо за част от децата.

Обстоятелствата налагат да разшири базата. През 1964 г. той и кметът на селото, правят първа копка на четириетажна пристройка към основната сграда, а три години по-късно (1967), прерязват лентата. Средствата, 80 000 лева, са осигурени от депутата Стефан Стефанов, генерален директор на „Горубсо” Мадан. Придобивката позволява на училището да се включи в кабинетната система, въведена в Смолянски окръг.

Второто разширение - спортна зала и учебна работилница, извършва двайсет години по-късно (1987). Прекарва парно отопление и успоредно с обновяване на базата, извежда училището до национален първенец. Във връзка със 140-годишнината от създаването му, Министерството на просветата го награждава с орден „Кирил и Методий” I степен.

Верен на своя характер и тук Манол Радичев непрекъснато се раздава. Опитвам да си представя за това време, колко детски сърца от Широка лъка и района са го прегърнали като мил спомен и колко „гряхотки” от Дома за сираци го имат като „баща”, закрилник, опора. Незная техния брой, но знам, че името му още стои изписано с бял тебешир върху черната дъска на тяхната памет.

Преди време ме развълнува съдбата на точно такова дете. Знаейки се с Радичев, един ден почуках на вратата на директорския кабинет. Още помня пламъкът в очите му, когато разказваше тъжната повест на всяко дете. Знаеше трите им имена, но се обръщаше към тях само с първото, смяташе другите за недостойни.

„Да лишиш един живот от устрем към щастие, е все едно да отгледаш човек на двайсет години и да му извадиш очите, ама преди това си го упоил, за да не види, че ти си неговия „роднина”.

Слушах го с удоволствие. Беше много официален и в същото време с характерния си гелски и широколъшки диалект, ми звучеше съвсем обикновен, достъпен, добронамерен.

Удивлявах се от умението му да „пришива” диалектни форми към установени книжовни и литературни понятия, от мелодията, която излъчваха те. Емоционалността, дори и в най-напрегнатия момент, не го възпламеняваше, беше равна, тиха, а когато трябва - разтърсваща. Драматизмът изригваше от смисъла на отделната дума…

Когато идваше в Смолян, беше винаги спретнат, с костюм и вратовръзка, с шлифер или балтон, взависимост от сезона и все носеше под мишница една кожена папка с документи или голяма ученическа чанта в лявата си ръка, за да е свободна дясната, с която ръкостискаше многобройните си познати. Благородството и вътрешната уравновесеност бяха отпечатани на лицето му, усмихваше се благо, а мустаците, без които не би бил пълен образът, допълваха значението на старейшинската му мъдрост, получена сякаш директно от Бога.

Казвам Бога, защото въпреки светската дейност, която извършваше, в мислите, в неговите дела прозираше онази смиреност, присъща на божиите служители. Наистина, служейки на всички нас, той служеше на своя Бог.

На един от Роженските събори го срещнах с бяла риза и тъмен панталон, обръснат до синьо и с отраснало самочувствие. Покани ме да гледам изявата на неговия ансамбъл, да видя как се играе - „чукано”, „сукано” и „сворнато” хоро - любопитство, проявено от мен на Илинденския събор в Гела.

След концерта ми каза нещо, което тогава не оцених, но днес смятам за принцип: „Нашият фолклор е синтез от думи, метафори, сравнения, възклицания, мъдрост и истина. Ще ми се той да си остане фолклор, защото така родопчанинът ще си остане родопчанин, което значи българин. - След като трепна мустакът му от едната страна и примига с двете очи, я подкара отново: - Фолклорът е моят Бог, моята религия. Нали съм учил в семинария! За четиридесет години така съм се слял с него, че той е станал част от мен. Така си мисля”.

Не можете си представи, с какъв заряд и с каква благост извираше това откровение - искрено, сърдечно, лапидарно, идещо от дъното на душата му. Откровение на човекът, чийто живот акомпанираше на родопската песен. Човек, от онези, на които казваме „Големи чиляци” и без които Родопа нямаше да е тъй вдъхновена. Затова неговият братовчед Георги Радичев пише в телеграма по повод 60-годишнината му (1988):

„Драги Маноле, ако аз съм уполномощен да раздавам ордени в Република България, веднага бих ти окичил най-високия орден!”

Ето защо никой не се изненада, когато го награждаваха два пъти с орден „Кирил и Методий” - най-скъпият за културната общност у нас, нито когато Българската телевизия дойде в Широка лъка да снима филм „Обич”, посветен на Манол Радичев.

***
Голямото изригване на неговия талант се случва на 19 януари 1953-а, когато със своите колеги в училището: Иван Балабанов, Георги Георгиев и Мария Пищалова, решават да създадат самодейна фолклорна формация към читалището в селото. Към групата се присъединява и Никола Гьочев, училищен инспектор от Широка лъка.

Колко е инспектирал тяхната работа е неизвестно, но че е прогонил колебанията им около смисъла на идеята, е известно. Пътят, по който стига поканата до всеки човек в махалите, минава през децата. Те са „пощенските гълъби”, пренесли „благата” вест.

На първата сбирка на 19 януари 1953 г. идват 120 човека на възраст от 20 до 80 години, болшинството семейства. Само гайдарите са 12. Разбира се, за мнозина „хобито” на художественият ръководител Манол Радичев се оказва възбърце (нанагорнище).

Когато полуразчифтосани и зачервени горските работници, овчари, говедари, кантонери, и косаджии, капнали от умора и репетиционен шенлик го питат: „Какво още ищеш, Маноле?”, той им отвръща: „Да изгорите в огъня, в който горя аз!” Казва им го обикновено и просто, както ги посреща с „Добре сте дошли” и изпраща с „Идете си със здраве”. С времето, мнозина млади се женят и напускат Гела - съвсем естествен процес. С Радичев остават малко над половината - 60-80 души, способни да възпламеняват хората в салона на читалището и на Илинденските поляни. Те са гръбнака на ансамбъла.

Както в даскалъка, така и тук, в художествената самодейност, Манол Радичев се раздава докрай. Всеки път, когато трябва да обясни тази пуста своя любов към фолклора, казва: „това е моето хоби”, гелци знаят и нямат съмнение, че това е голямото му призвание.

Неведнъж, по време на репетиция се е случвало, някой възрастен самодеец да се нарука: „Маноле, опени гема на тая супо!”, по адрес на нечие фалшиво пеене или „куцо” тропане на сцената. За да „изключи” котлона на възврелия чайник, играещият ръководител отвръща: „Ако махнем всички камъни от дъното на реката, тя ще престане да пее”.

След дълги репетиции, целта е постигната - ансамбълът е готов да представи богатата фолклорна традиция не само в Гела, Широка лъка и Рожен, а по цяла България и извън нея. Радичев отключва големият път на сътворението, такова, каквото иде от древността, преплувало бурния океан на историята и стигнало до нас.

До сърцата на тези, които в своята достолепна възраст, преди всяко излизане на сцената, се вълнуват като деца, готови да подарят всичката хубост на своя дух, на близки и далечни, пожелали да се развълнуват или вдъхновят.

Ето как вижда своя баща Мария Радичева-Каврошилова, дълги години стояла до него не само като дъщеря, а и като самодейка:

- Татко носеше богата душа, висока ерудиция, беше широко скроен човек, краевед, общественик, съпруг, баща. За мен и брат ми правеше всичко онова, което той не бе получил в своето детство. (Аз станах учителка, брат ми Михаил - стоматолог.) Името му се свързва със самодейния фолклорен състав на с. Гела, на който бе ръководител 45 години - от 19 януари 1953 до 25 декември 1998 г. Носеше романтична и емоционална душа. Приемаше с възхищение веселбите, съборите, хор?та, свирнята на гайдите, душата на планината. Тази прелест от звуци на чанове, песни, гайди, гайтани, сърма и миндили го омайваха.
Това, което усещаше баща ми, го пресъздаваше в музикално-танцовите постановки на колектива и няма съмнение, че той успя. Фолклорният ансамбъл има 7 златни медала от седем републикански прегледи на художествената самодейност, а през 1985 г. Получи най-високата награда „Златна брадва” от международния фестивал в полския град Закопане. Самодейният състав от Гела е първият среднородопски състав, получил официална покана за задгранично турне във Франция.След време идват поканите от Чехия, Унгария, Швейцария, Румъния, Германия, Гърция…
След като угасна и последното пламъче в душата му на 25 декември 1998 г., самодейците приеха единогласно неговото име за патрон на ансамбъла. От тогава той е ФА „Манол Радичев”, а негов ръководител стана д-р Димитър Герджиков - лекар в Широка лъка, наследен след 12 години от брат му Стефан Герджиков. Въпреки трудното време за културата и за всички нас като хора, ансамбълът продължава да разнася славата на родопската песен, музика и танци в най-автентичния им вид, да прославя Гела, Родопите и България”.

Манол Радичев изповядваше, че без фолклора, цели епохи от историята на планината биха изчезнали, патосът би помръкнал, ритмите мъртви, духът - паднал. „Погледайте, когато засвирят гайдите, а танцьорите „закрътят” и залюлеят земята, когато зазвучат древните напеви, прегърнати от нежния отсвир, пълен с драматизъм и светлина, тогава ще ви погълне магията и ще усетите как възкръсва Родопа”.

Ета защо споровете, къде е роден Родопеецът, на гелци им звучи като клеп. Той е във всеки от тях. Във всеки от нас. На един от входовете на Колизеума в Рим пише: „Не умирай! Живей за нещо, което ще те надживее…” Манол Радичев направи точно това.

Април 2020 г.

ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА:

АЛМАНАХ , Из архивите на Пловдивска духовна семинария, Пд., 1943
СПОМЕНИ, Мария Радичева-Каврошилова, дъщеря на Манол Радичев
МАРИНСКИ, Ф., Светлинки от догоряващи свещи, Колор Принт, Вн, 2007
МАРИНСКИ, Ф., Всеотдайност, сп. Родопи, бр. 6, С., 1986
ОПИСАНИЕ НА КОМПОЗИЦИИТЕ,
КОИТО ПРЕДСТАВЯ ФА „МАНОЛ РАДИЧЕВ”

НАДИГРАВАНЕ това е една от първите музикално танцови постановки на Самодейния фолклорен ансамбъл „Гела”. Авторът й Манол Радичев я създава след дълга проучвателна дейност и множество разговори с по-възрастни хора от селото като: Василка Джиджова, Димитър Балабанов, баба Мария Седянкова, Мария Ташкова, Рада Пищалова, Иванка Трендафилова, Манол Трендафилов, гайдарите Михаил Калфов и Дафо Трендафилов, все хора „хоробии” (обичащи гайдата, хорото и песента).
Постановката „Надиграване” показва на публиката, че родопската фолклорна област не е (чак) толкова бедна на танци, както се внушава години наред от отделни фолклористи. Тук всяка поява на женската и мъжката редица започва с нов вид хоро и песен (хоро на песен), някои от които типични само за Гела: „Мен са й не ело, не пилу”, Кради я, сино води я”, „Гимюшово хоро”, аднош „чукано” хоро и др.
Тази композиция играем и днес, казва дъщеря му Мария Каврошилова. Играхме я и в Лангулен (Великобритания). Където и да е, всеки път изпълнението й ни носи най-високи отличия.
В първите години тази програма се изпълнява от три групи, всяка взависимост от възрастта си, изпълнява и съответните хора. Водач на младежката група беше известният журналист Емануил Консулов, познат на мнозина като „Човекът вестник”.
Постановката „Надиграване” получи много висока оценка още през м. май 1953-а, само пет месеца след създаването на танцовия състав от жури в състав: Людмил Стоянов, Маргарита Дикова, Филип Кутев, Илия Бешков. Тогава Филип Кутев възкликна: „Да, това вече мирише на древност!” Специалистите я приемат за уникат.

ИЛИНДЕН показва величието на най-жадувания летен празник в ресиона, за който всеки се подготвя много старателно, изважда най-най хубавата си премяна. И до сега, когато някой се облече „по-така” (хубаво), в Гела му викат: „Бре, чъ ти са съ пръмънил като за Илинден, бре!” Освен това, за този празник си идва всеки, независимо къде е. „Ходъ, къде ходъш, за гулемиян Илинден да съ дойдъш!”
Това което показваме е само фрагмент от голямата композиция „Илинден”, показваща борбата за поводника на хорото, стигаща до бахтаница. Любопитни моменти има и в следващите фрагменти, които още не сме играли. На Илинден всеки род си има дърво, под което се разполага и никой не нарушава това неписано правило. На илинденската поляна, под сянката на дървото ще се събере родата, за да се видят и разтъжат, да се повеселят, може и да поплачат за отминала младост и копнежи…

Пък га ми дойде Илинден
и ни щъм на сборан да идъм,
под шеряна сенкя жа сьоднъм
с нашана рода голема.
Нашана рода’ й гулема
гулема, още шънлива,
нах три щат гайдъ да свирят
и Стуен жа хмъ утпева.

РУЖКИНОТО е връх в музикално-танцовите композиции, визитката на ансамбъл „Манол Радичев”. Песните, стъпките, захвата са типични за селото, и ние го играем с особен хъс и тръпка.
През 2008 г. на фестивала в гр. Страконице (Чехия), водещият на фестивала, един достолепен пастор се замисли и възкликна: „Народът сътворел тези песни и хора е истински гений”, а ние (гелци) ликувахме от радост.

ГЕРГЬОВДЕН е празник, почитан в цялата страна, празник на водата, цветята и тревата. В Гела този празник започва в двора на храм „Св. Троица”, по известен като Манастира, където след тържествената литургия, най-напред се играе гергьовско хоро, „развива се” гергьовското хоро само от жени, без музика, само с песен.
По-нататък празникът продължавана Локата - място извън селото, сгушено в гората, с пищна зеленина и малка рекичка. Там отиваме всички, за да си наточим „лева вода”, която не се намира лесно. Легендата говори, че тази вода има целебни свойства, помага за всичко, даже и за мерак. Този ритуал е празник свързан с песни, гайди, хора, смях и много висок градус веселие.

ЕХСВАНЕ , тази композиция има много висока емоционална стойност за нас членовете на ансамбъла, защото на този „ехсарски празник”, през 1953 г. е основан Гелския колектив, прераснал по-късно във Фолклорен ансамбъл „Маонол Радичев”.
Ехсването става само на църковния празник Йордановден или Водици. Този ритуал е типичен за селото ни и е действащ до далечната 1953-а. Да те ехсват означава да те зачетат, да те уважат, да те забележат, да се пошегуват с теб, всичко това взето заедно. Ехсването става след като Кръстът Господен е изваден от водата и на хорището, най-често в училищния двор, стане хорото. Ехсват се само мъже. Ритуалът е свързан с много шеги, закачки, гайди, хора, песни и гърмежи.
И понеже в Гела си нямаме река Кръстът се хвърля в специално завирено място Въртоля, близо до църквата „Св. Троица”. Въртолят прилича на гигантска купа и в мразовит Йордановден ледът се разсича с брадва, за да могат мъжете да се хвърлят във водата и стигнат до кръста. Мъжът уловил кръста е на особена почит и е главния ехсар.

Мария Радичева-Каврошилова