Светозар Казанджиев

Всеки път, когато вляза в Държавен архив - Смолян и тръгна по вътрешните стъпала към третия етаж, срещам няколко скъпи за мен, а навярно и за вас, личности от пантеона на Родопското възраждане.

Христо Попконстантинов, Стою Шишков, Васил Дечев, Николай Вранчев, Христо Караманджуков, Анастас Саламбашев - ярки имена, чиито дела и живот ме вдъхновява и подтиква към дълбоката вода на документалната памет на Родопския край.

Освен гордост и нещо разочароващо остава в мен, което трудно приемам - че животът, в който те са живели, е наистина потънал в забрава.

На портретите в академичен формат, изпълнени в масло, моите вдъхновители изглеждат съвсем живи, някак празнично нагласени в официални костюми, характерни за онова време, както е официален и целият им живот.

Портретистът на тези заслужили хора е проф. Михаил Карапаунов от с. Момчиловци, Смолянско. Освен художник, професорът беше достолепен човек - скромен, тих, среден на ръст, висок на талант, с който бе удоволствие да се срещнеш и помълчиш умно заедно с него.

Много му се отдаваше. А заради неговия авторитет, това качество прминаваше и у съпровождащите го. Спомням си, беше юнски приди обед, пихме кафе на терасата на смолянски хотел, обърната към Кайнадина, и за близо час и половина време, освен няколкото обичайни приказки за работите в Смолян, нищо друго не си казахме, но за сметка на това той непрекъснато „разговаряше” с природата, която всеотдайно ни обгръщаше, позволявайки да я галим с очи.

- Изумителна планина, земляк! Не бива да я забравяме, нали? - каза преди да станем и извървим от единия до другия край главната улица на града, мълчейки. „Мълчейки” за бърборковците, обичащи да дрънкат пет за четири, за мислещите - нормално творческо състояние. Той не идваше често в Смолян. Особено напоследък, когато го притиснаха годините, а те не бяха малко - 89. Но беше ли тук или в Момчиловци, Карапаунов се сливаше безостатъчно с планината, както го прави и в картините.

Веднъж, бях командирован в София, ме покани да слушам негова лекция в Националната художествена академия. Колебаех се преди да го последвам, не знаех колко е редно, но той настоя. Искаше да го чуя. Влязахме в една зала-ателие с два високи прозореца, зад които тракаха трамвайните релси. Беше полутъмно, но миризмата на терпентин, множеството недовършени работи по стените и на стативите, правеха обстановката необичайна и любопитна.

Тогава запомних думите, които той каза на своите студенти: „От край време човек се стреми да живее в света на прекрасното. Може би от времето на първата „картина”, сътворена от ръка - една единствена линия, която окръжавала силуета на човек, допълнена със стилизирано слънце на стената. Когато не го открива в живота, той стига до изкуството, възникнало като необичайна и непозната до този момент човешка дейност. Изкуството винаги е помагало на хората в техния устрем към по-високи цели от постигнатите, към социална справедливост, към по-добър и светъл живот. Освен това, изкуството има и още една роля - много важна - да възпитава. Ако поезията е философия на морала, то живопистта е философия на природата. И ако първата предава дейността на съзнанието, то втората разглежда проявата на съзнанието в движение. Това изисква умът на живописеца да е огледало, което превръща в цвят предметите и отразява качеството на обектите”.

Мишо е роден на 13 февруари 1928 г. в едно от най-големите села в Смолянско с 1200 жители и 500 къщи. Семейството му е на отрудени селяни, способни да дадат всичко на бъдещия творец. И бедност, и богатство, и сила, но най-вече да го закърмят с типичните добродетели на рода - честност, трудолюбие, скромност. Научават го да се прекланя пред имането на планината - земя, гора, дух.

Първите уроци за живота и изкуството той получава от своя баща Георги Карапаунов, природноинтелигентен, мъдър и христолюбив момчиловец, майстор каменоделец. И понеже трудът е агрегатното състояние на родопчани, песните и музиката са в изобилие. Те облекчават не само умората, а събуждат мечтите, вдъхновението, стремежите към нещо по-голямо, към което да се стреми крачещият юноша към градините и пасищата.

Острата наблюдателност и дълбока чувствителност, придружена с бликаща доброта позволяват на младия мъж да види още в Момчиловци част от истините за живота, да усети божествения характер на труда и родопската песен, омайните гледки, развълнували хоризонта, творческото начало, откъдето започва сътворението.

От него съм чул притчата за „Сълзата на Бога”, която му открила пътя към съвършенството и себеотдаването. Един сулинаджия от Момчиловци, завърнал се от Порто Лагос (Северна Гърция), му я разказва:

„Перлената мида, която живее в морето и се храни с планктон, понякога неволно поглъща и песъчинка. Това е фатално и в същото време велико. Песъчинката й причинява силна болка - „камък” в малкото и телце. За да се избави от нея, започва да отделя перлен секрет, с който обвива ръбовете на „камъка” и впоследствие се втвърдява. В страдание и болки минават дни, месеци, години, докато се загладят неравностите и песъчинката се превърне в бисер. Пораснала и заоблена във вид на перла, тя отваря защитната черупка на мидата, която умира, а бисерът остава на хората. Сходен е пътят и при твореца. От идеята, веднъж попаднала в съзнанието му и вдъхновила го, той „полудява”, започва усилено да работи, да страда от онова, което постига или не съумява, да мечтае, докато се роди художественото произведение - „бисерът”, способен да ни опияни или разплаче”.

Михаил Карапаунов е отличник на Райковската гимназия. През 1948 г. кандидатства и е приет за студент в Националната художествена академия в класа на проф. Илия Петров.

В средата на 1954-а се дипломира като гордост на випуска в специалността живопис при проф. Дечко Узунов и доцент Боян Петров. Като студент Мишо е любимец и на тримата свои преподаватели. Опитвам да си представя, каква воля е била необходима на момчето от Родопите да се наеме през онези гладни следвоенни година да тръгне към София, да кандидатства в Художествената академия и да я завърши с пълно отличие!

Вярно, докоснат е от Божията ръка, но само талантът, колкото и могъщ да е той, не е достатъчен на един юноша да възкликне както Гай Юлий Цезар: „Дойдох, видях, победих!” Помогнали са му още трудолюбието, силата, моралните ценности, наследени по родова линия, увереността, че човек е свободен да се издигне толкова високо, колкото може или колкото иска.

От своите преподаватели той усвоява професионализма и тайните на изкуството, за да се представи с великолепна дипломна работа „Малките геолози” в ателието на проф. Дечко Узунов. Забелязана веднага от художествената критика, картината е включена същата година в обща художествена изложба.

Зареждат се и други негови дебютни творби, които показват, че в семейството на големите майстори се е родил още един. В резултат на тези успехи, Михаил Карапаунов остава твърдо в столицата да търси професионална и творческа реализация.

През януари 1955 г. група творци, апологети на военната тема, създават Студио на военните художници с ръководител полк. Димитър Вълканов.

В Художествения съвет на студиото влизат майстори от ранга на Илия Петров, Дечко Узунов, Ненко Балкански, Александър Поплилов, Владимир Димитров Майстора, Петър Михайлов, Евгени Поптошев, Сергей Ивайлов, скулптурката Лиляна Маринова…

Сред тях е и 27-годишният живописец Михаил Карапаунов от Родопите. Пет години (1955-1961) той трупа опит и усвоява военнатна тема.

В Студиото са още голям брой талантливи художници и скулптури като: Христо Нейков, Васил Вълев, Злати Чалъков, Кирил Сивилов, Петър Цинцарски, Сава Цоновски…

От този му творчески период са останали множество скици, рисунки, платна. Сред тях се открояват картините: „В помощ на Първа българска армия” - унгарски селяни помагат на български войници, „Свиждане”, огряна от радостта на селските хора, дошли да срещнат сина, положил клетва за вярност пред отечеството, „Преминаване на Капаоник планина”, „Изпращане на новобранец” и др.

Особено силно и в същото време изпълнено с романтизъм е въздействието на платното „Родна шир”, където художникът е предал пестеливо и в същото време с голям размах чувството на българския войник, нагазил в дебрите на родната земя.

От 1961 г. Михаил Карапаунов е преподавател в Художествената академия. През 1973-а е хабилитиран доцент, а от 1985 г. - професор по живопис и рисуване. Два мандата е избиран за зам.-декан и декан на Факултета за изящни изкуства.

Заедно с педагогическото си израстване, той участва активно в живота на Съюза на българските художници. Включва се в общи изложби в Москва, Букуреш, Будапеща, Прага, Берлин, София… Пътува до различни страни в Европа и Африка, носи вълнуващи идеи и произведения.

Като преподавател в академията Мишо има силно присъствие и творчески изяви в почти всички жанрове на живописта: портрета, фигуралната композиция, натюрморта, пейзажа. Става признат майстор на портрета и композицията.

Резултат на това му умение е галерията ярки образи: „Дядо ми”, „Майка ми”, „Баща ми”, „Съпругата ми”, „Синът”, одухотворени и вълнуващи, нарисувани от вещ психолог, проникновен и талантлив наблюдател, уловил типичното в характера на всеки модел.

Със същия професионализъм и изобразително майсторство извежда портрета на Иван Деянов - колекционер на българско изкуство, скромен и в същото време щедър човек, с деликатно присъствие в живота на столицата. Одухотвореност, прилика и композиционност изпълват портрета и на Петя Василева, изграден със звучна живописна мазка. В подобна гама, но в по-сдържана тоналност, е нарисуван портретът на Тодор Живков, генерален секретар на ЦК на БКП и председател на Държавния съвет на Народна република България.

Връх в портретуването на художника, според мен, е образът на Освободителя на Родопите (1912) полк. Владимир Серафимов. Макар, че не е рисуван от натура, а по снимков материал, авторът е успял да осмисли образа му така, че да го превърне в ярка живописна творба с вярна индивидуалност и демонстративен психологизъм.

Портретът излъчва смелост, решителност, вяра в делото, осмислило живота и саможертвата на българския воин. Застанали пред него, ние не се нуждаем от допълнителен коментар, за да повярваме на офицерската категоричност, с която изрича крилатите думи в навечерието на битнката за Освобождението на Смолян и Смолянско: „Аз няма да отстъпя на противника селата, в които вчера бях посрещнат като освободител!”

Постижението на автора е забележително. Карапаунов е открил точната медиана между вътрешното настроение и външното изражение на героя. Монолитността, съчетала в себе си форма, цвят и атмосфера, е толкова убедителна, че изобразителното се препокрива с психологическото.

Портретът на Серафимов е въздействащ, убедителен, разпознаваем. Няма съмнение, че в случая съществена роля изиграва и петгодишното му пребиваване в Студиото на военните художници.

Днес този мъж на честта и пагона насища с атмосфера и родолюбиви чувства една от залите на Регионалния исторически музей „Стою Шишков” в Смолян.

В галерията от семейни портрети, особено внимание заслужава неговият автопортрет. Той излъчва увереност, младост и самочувствие на човек, който знае, какви цели преследва и как да ги постигне.

Дълбочината на образа, персонификацията, цветовата гама, отвеждат зрителя при индивидуалната характеристика и психологическото състояние на персонажа.

„Трогателно и запомнящо е въздействието от торсовия портрет на бащата на художника, композиран с две ръце, изграден виртуозно, на един дъх със звучен колорит, както и в портрета на майка му, излъчващ благородство, доброта, скромност - пише проф. Димо Заимов в своя очерк за Карапаунов, посветен на неговата 80-годишнина. - Тук художникът постига дълбочина на израза, многопластовост на характера и първичната сила на отрудените родители”.

Със същата отговорност към историчността художникът пристъпва и при портретуването на родопските възрожденци: Христо Попконстантинов, Стою Шишков, Васил Дечев, Николай Вранчев, Христо Караманджуков и Анастас Саламбашев.

Вникнал дълбоко в тяхното дело, изучил най-ярките страни от личния им и обществен живот, Карапаунов е съумял да предаде многопластово индивидуалните особености на характера им, сложността на времето, в което те са пребъдвали и оставили велик спомен за него.

В техния изразителен поглед се чете богато духовно и културно минало на Родопите. Благодарение на майсторското съчетаване на портретната живопис с историческата значимост на героите, ние имаме шанс да видим как са изглеждали образите на водачите на Родопското възраждане, да се убедим, че не обстоятелствата и времето, а личностите определят центъра и периферията на едно общество.

Те са потвърждение на разбирането, че Родопите, от Освобождението до днес, са били по-близо до метрополията, отколкото до далечната крайнина. Това важи с особена сила за областта на духа.

Личността на Михаил Карапаунов се формира през 50-те, 60-те и 70-те години на ХХ век. През най-усилното и плодовито време за Нова България.

Ентусиазъмът, завладял мало и голямо, младо и старо, без оглед на религиозна, етническа, икономическа и социална характеристика, тласка хората да тръгнат от нулата и да стигнат докъдето искат.

Това е време за мечти и за бране на плодовете от тях. То формира идейно-пластическия възглед и тематично-сюжетните предпочитания на талантливия художник, станал любим преподавател на своите студенти, уважаван и авторитетен колега сред своите братя по четка.

Закърмен с традициите на народната култура, завързан за „сърцето” на земята, верен на мъдростта на родната планина, Карапаунов приема непреходната жизненост на реалистичното мислене за свое верою.

Човек - природа - творец, това е разковничето на мотивите и разбирането му за красиво и прекрасно, за естетично и грозно в неговото изкуство.

За Мишо природата е била винаги извор на вдъхновение, учителка и съдница на всички опити да бъде заобиколена, пренебрегната или коригирана. Той остава верен на локалните стойности на цвета на предметите, без да се влияе от модни течения и временни фойерверки в изобразителното изкуство, на екстравагантното отношение към предметността или реда.

Карапаунов не се впечатлява от апологетите на модернизма и експресията, остава чужд на високомерната наподобителност и интерпретация. Изхождайки от преживения опит и установената традиция, той осмисля по свой начин цветовата гама, обогатява я с ново чувство и емоционално въздействие. В колорита си Мишо е неподражаем и не подражава, учи се най-вече от уроците на природата.

Плод на неговия традиционализъм и преживян опит са не само семейните портрети, а и фигуралните композиции „Изпит”, „Гайдари”, „Гайдарчета”, „Родопско момиче”, „На гости”, „На пейката”, „В кафенето”, пейзажите „Пролет”, „Зима”, „Агушевите конаци”, „Копривщица”, „Трявна”…

Специално внимание заслужават картините, посветени на родопската тема. Част от тях са станали емблематични, превърнали са се в класика - „Гайдарче”, „Момиче”, „Момче”, „Гайдари”, „На гости”…

Спокойствието на изражението, достолепието на образите, цветовото разнообразие, наситената гама, преливаща се от студени към топли и от топли към студени цветове, са отражение и на неговия безметежен живот, подчинен на спокойствието, чужд на героични напъни и неестествени пози.

Лишен от призиви за борба и протест, от тревога за бъдното, от нищо, което може да „зацапа” акварелите на живота. В творчеството си, Мишо съедини таланта на художника с дълбочината на човечността. Той стана олицетворение за съжителство на гения с добротата. И може би заради това, той получи от Господ само любов и творческо благополучие.

Карапаунов се трогва до сълзи или го изпълват с удоволствие малките неща и най-обикновените хора. Общуването му с тях е приоритет при напускане на ателието и студентската аудитория. Те заемат централно място и в неговите платна.

„На пейката”, „В кафенето”, „Миньори”, „Работници”, „В Трявна”, „Широка лъка”… Със същия вкус подхожда и при илюстрирането на книгата „Потомци” на Гавраил Узунов…

В тях живее приказния свят на Родопа, наситен с топлота, многобагреност, спокойствие, романтичност. Свят, пасторален и незабравим, обсебил душата му, засукан с млякото и въздуха на Момчиловци.

„Като човек Михаил Карапаунов е деликатен, искрен и скромен, пословично директен, с невероятно чувство за хумор, споделя проф. Димо Заимов. Неговата аудитория е толкова голяма и разнородна като възрастова граница, че трудно подлежи на измерване, в нея всеки се чувства приятел и комфортно.

Може би тук трябва да търсим родството в характера му с първичната сила на родопчанина, родена и закърмена с неповторимото тайнство на обичая, останал от векове.

Хората на село Момчиловци всяка вечер палят хиляди свещички и кандилца на гробовете на близките си, разположени амфитеатрално на хълм, потънал в атмосфера на една неповторима, неземна сакралност като акт на пречистване и освобождаване, на опознаване на себе си и укрепване на добротата и човешкото у човека”.

Заслужава внимание и неговият Африканския цикъл. Серията платна и рисунки, които той ни представя показват, че е успял да почувства и предаде върху платното пулсиращия живот на „черния” континент.

Когато застанеш пред пейзажите, фигуралните композиции и скиците, плод на африканската му комундировка, оставаш с впечатление, че той е бил цял живот сред тези хора, живял е живота им, за да надникне толкова дълбоко в специфичната им характерология и да я предаде със средствата на изображението.

Толкова е убедителен, че без никакво усилие на мисълта, ние се пренасяме в един свят, който освен че е непознат, е и безкрайно любопитен.

И тук усещаме онази характерна за него безметежност в характера, равната кардиограма на чувствата, защото времето в неговата Африка е спряло в екзотиката на саванния пейзаж, в плавния ритъм на живота на местните, в трептящия силует на миражите…

Сред платната се открояват „Африкански деца”, „Африканка”, „Кафе в Кайро”, други женски фигури и портрети на случайни непознати, пейзажи, скици, малки зарисовки. В тях художникът демонстрира артистизъм и безпогрешен усет към характерните движения и точни пропорции за въпросните географски ширини.

Художникът стига до онова обобщение, което поставя нещата на собственото им място и „изчерпва” темата.

Михаил Карапаунов има шест самостоятелни изложби. Две от тях са в Смолян - през 1998 и 2007 г. Втората бе посветена на 80-годишнината му. На откриването й, проф. Димитър Серезлиев, негов академичен колега, отбеляза:

„Проф. Карапаунов работи нашироко със сочна и наситена с цвят живописна мазка. Освен във фигуралните си композиции, той е рядък майстор на портретната живопис. Достатъчно е да се вгледаме в портрета му на полк. Владимир Серафимов, за да почувстваме неговата сила като портретист, където влага много психологизъм и артистичен замах”.

Мишо е създател на художествената галерия в Момчиловци. В колекцията й се съхраняват освен негови картини и на художници от величината на Анастас и Петър Стайкови, Вълко Гайдаров и Златю Бояджиев, Давид Перец и Васил Бараков…

Всички са дарение на читалището или на музея. На метри от музея са бюстовете на трима знаменити будители - Радич кехая, дал средства за построяване на храм „Св. Константин и Елена”, Йеромонах Григорий, първия духовен водач на селото и хаджи Неделчо Ганев, каменоделец, построил камбанарията на църквата.

Михаил Карапаунов е дете на природата, на типичната родопска природа и неговото изкуство е огласено изцяло от звуците на тази природа. Тя го освобождава от всякакви норми и академични окови, освобождава го от стилове и течения, дава му право сам да ги създава.

Затова, когато ни представя класическа живопис, тя изобразява гайдари, овчари, будители, ритуали и празници от Родопите и родното му Момчиловци.

За да разберем по-добре величината на Мишо сред художниците от неговото поколение и къде стои името му, ще изброя само част от състудентите му, възпитаници на Дечко Узунов: Светлин Русев, Атанас Пацев, Димо Заимов, Александър Поплилов, Дора Бонева, Христина Петрова, Калина Тасева, Елица Тодорова…

Творби от Михаил Карапаунов се съхраняват в Художествената галерия, Държавния архив и Регионалния исторически музей в Смолян, в Националната художествена галерия, в много общински и частни колекции у нас и в чужбина.

Карапаунов е носител на орден „Кирил и Методий” І степен, а от 2005-а - почетен гражданин на Смолян. Той почина на 89-годишна възраст - на 8 август 2017 г. в София.

В градския музей „Карнавале” за историята на Париж, построен през 1560 г. има гипсова отливка на Шопеновата ръка.

Когато се изправиш пред нея, особено ако имаш вкус към изкуството, ще откриеш напрегнатия творчески и болезнено чувствителен живот на Шопен.

Ще видиш толкова много, колкото би ти разказал сам великия композитор, а може би и повече.

Ние имаме картините на Михаил Карапаунов, които ни разказват всичко, много повече, от колкото той би ни разказал.

Да застанем пред тях и да си спомним за ръката на твореца, превърнала се в оръдие на духа.

Юни 2020 г.

——————————

ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА:

ЗАИМОВ, Д. Михаил Карапаунов, очерк, Отзвук прес, См. 2008
КАРАПАУНОВ, М. Сборник, издание на Съюза на офицерите и сержантите от запаса, Отзвук прес, См. 2008
ПЕЛТЕКОВ, Анг. Портретната живопис на М. Карапаунов, Родопски хроники, См. 2017