Светозар Казанджиев

Би било грешка, да сведа образа на този именит родопчанин до клишето, че е „баща” и „майка” на легендарния оркестър „100 каба гайди”. Казвам клише, не защото е невярно, а защото е непълно. Апостол Кисьов е много плътна, обемна, разностранна, изумителна личност.

Неговият принос за развитие на музикалната култура в Среднородопието, е толкова съществен, колкото приносът на всички музикални формации, създадени, проходили и възмъжали благодарение на неговия труд и талант. Той живее с музиката, а музиката пребъдва чрез него. Кисьов е човек на своето време и като всяка емблематична личност, носи възхода и падението на това време.

И понеже мнозина, дръзнали да стъпят в неговите обувки или в дирята на професионалния му път, започват с клишето „той е създателят на…” Нека повторя, чрез създаването на този феномен, наречен оркестър „Сто каба гайди”, Апостол Кисьов постига непостижимото.

Успява да синхронизира звученето не на една, две, пет или десет гайди, усилие неприемливо за консервативната фолклорна традиция, той успява да „спее” цяла стотица. Гайдите зазвучават като една на Първия събор-надпяване „Рожен’ 61″, но не това е главната цел на живота му.

Най-странното е, че той не свири на гайда. Бай Апостол владее други инструменти. Благодарение на организаторските си качества, на своята музикална култура и знания, успява да обедини гайдарите от целия окръг и да създаде един инструмент със сто гърла, който да звучи с един глас.

През 1961-а обикаля тютюневите села и миньорските градчета, издирва под „дърво и камък” съществуващите свирачи, разсвирва ги, посвещава ги в идеята, която е не само негова и на 13 август, след само една-единствена обща репетиция в Смолян, ги извежда на Роженските поляни. Извежда ги, за да промени завинаги представата ни за гайдата като любим инструмент на родопчани.

Апостол Кисьов е певец. Дядо му (първи фолклорист в Стойките), чието име повтаря, насърчава неговото желание да се занимава с музика. „Ти сине, обичаш да пееш. Харизвам ти моята песнопойка, дето съм я събирал цял живот. Тя е най-голямото ми богатство!” Бай Апостол пее по един автентичен, по един старинен начин извлича звука от душата си, а в ушите му все едно има вграден камертон… Казвам това, за да внуша на читателя нещо твърде съществено - Кисьов не е случайно попаднал в „оркестъра”. Като познавач на фолклора и добър музикант, той е наясно, че подобно „спяване” на множество гайди, противоречи на „канона”. Но каноните са канони, за да се пренебрегват.

В случая става дума и за още едно обстоятелство, задачата е поставена от най-високо място (партийно), където хората са обладани от мечтата на току-що създадения Смолянски окръг, изхлузил се като кон от ярема на робството и примитивизма, и препуснал през първите петилетки на социалистическото строителство.

Тези хора, приели да улицетворяват новото, без да зачитат старото, вярват че щом партията е взела решение, трябва да се изпълни. Читателите, чиято памет е пощадена от старческата деменция, разбират за какво става дума. Младите, родени след времето на Апостол Кисьов, нека слушат гласа на гайдата. Тя има какво да им каже. Нали един поет беше възкликнал: „Думай, гайдо, думай!”

Бай Апостол, позволявам си това обръщение, понеже работихме година и половина заедно в Окръжния съвет за изкуство и култура в Смолян, и винаги съм гледал на него като на „Бай”. Първо, защото бях 28 години по-малък и второ, защото делата му винаги заслужаваха уважение и поклон. Та бай Апостол се стреми да стигне до „фабриката за мечти”, да почука на вратата й с надежда да му отворят, а защо не, и да го поканят да влезе.

Уви, вместо това, през 1951 г. го изключват от редовете на Българската комунистическа партия (БКП). Тъй сочи преписката, запазена в Държавен архив - Смолян, под № 1271, опис 1, а.е.17, л. 1, 3. Причината - учил в Пловдивската духовна семинария „Св. св. Кирил и Методий”. Не само е учил, а я и завършва с отличие. Изпратили го роднини в града под тепетата, защото е кръгал сирак и няма възможност да се издържа в друго училище. Семинарията предлага стипендия на своите ученици.

Десет години след тази партийна разправа (1961), той подава молба за възстановяване на членството си в партията. В молбата, събрала цялата му надежда и нащърбена вяра в доброто, Апостол Кисьов описва трудната си съдба и невъзможността, от финансова гледна точка, дори да помисли за друго учебно заведение.

Разказва подробно и откровено за дейността си като безпартиен, която изцяло е в обществена полза и не противоречи на партийния устав. В отговор на молбата, получава писмо, също толкова прямо и откровено:

„Др. Кисьов,
Съобщаваме Ви, че Контролната комисия на Окръжния комитет на БКП - Смолян в заседанието си от 12 март т.г. (1963), разгледа молбата Ви, относно партийното Ви положение и реши, че засега не може да вдигне наказанието Ви „изключване” от партията, тъй като преди 9.IХ.1944 г. сте членували в организация „Легиона”.
Ние не се съмняваме в убедеността Ви, че на Партията се служи не само, когато сте в нейните редове, но и когато сте вън от нея, затова нашето пожелание е, както досега, така и в бъдеще да се включвате все така активно на работа в масовите организации, където има широко поле за обществено-политическа дейност.
Окръжен комитет на БКП - Смолян
Председател: КК (п)
Ст. Аврамов”

Кратко и ясно. На онези, които днес приемат това като най-обикновен факт, нека напомня, че през 50-те и 60-те години на ХХ век, такива факти са съдбовни. Целият живот на хората е подчинена на БКП и ако не си с нея, значи си против нея. А това води към непредвидими трудности, насочва те по „обиколния”, а не по „прекия” път към живота. Няма светло бъдеще, няма смели мечти, няма нормална реализация на личността… Нароченият остава белязана птица.

Какво прави Апостол Кисьов, за да се измъкне от безнадеждния лабиринт? Избира най-мъдрото решение в случая - с още по-голям ентусиазъм препуска през полята на обществено-политическата и културната дейност. Разбира се, като разчита единствено на своята дарба и общественото призвание.

И той, като всички нас знае, че надеждата умира последна. Пък и в писмото се казва „за сега (партията) не може да внигне наказанието”, а утре, ами в други ден, все някога трябва да падне това проклятие над младия културен деец! После, другарите нямат съмнение, че той не е спирал да служи на партията и обществото, защо да не се надява?

***
Апостол Кисьов е роден на 18 ноември 1924 г. в с. Стойките, община Смолян. След като завършва селското основно училище, постъпва като стипендиант (1938) в Духовната семинария „Св. св. Кирил и Методий” - Пловдив. За да се впише в средата, която е съвсем нова за него, той влиза в семинарния хор и воден от желанието си всичко да знае, става „дясна ръка” на диригента.

Тук за първи път Апостол Кисьов усеща ролята на изкуството. Погалва го магическия му пламък. След завършване на семинарията, вместо расо облича мундир в Школата за запасни офицери в София (1944). Добил определен опит, той поема с радост ръководството на войнишкия хор и обучението на музикантите в духовия оркестър.

След три години военна служба като брегови артилерист в Бургас, Кисьов се връща в Стойките (1947) и става учител. „Но сърце мъжко не трае”. Спечелен веднъж за музиката, той, иска да я направи достояние на всички. Още през първата учебна година създава училищен хор, който оглася не само школото, а и селото.

Младият даскал, станал известен със своите музикални умения, е избран в настоятелството на читалище „Пробуда” и като такъв поема да организира ансамбъл, който да весели селските празници и да участва в прегледите на художествената самодейност.

За неоспоримия авторитет на 27-годишният учител говорят дребните, на пръв поглед и не много съществени факти. В ансамбъла се включват близо 400 човека. От всяка къща има по един, двама, а не рядко и повече представители. Най-подходящите сто формират ансамбъл „Борика” към читалището в Стойките. Той е сред първите в Среднородопието, а голямото му „кръщение” става на Първия преглед на народното творчество. Печели няколко първи места.

Както казва народът, „апетита идва с яденето”. Стремежът на Апостол Кисьов към мащабните форми го води към нови предизвикателства. През 1950 г. създава районен ансамбъл, в който включва самодейци от Стойките, Гращица, Широка лъка, Солища и Гела. Поводът за този импозантен проект е Националния празник на песните и танците.

Първият и единствен концерт на мегаансамбъла е на купището (площада) в Широка лъка. Заедно с огромния хор, в концерта се изявяват танцьори, гайдари и кавалджии. Въздействието е зашеметяващо. Широколъчани са във възторг, а за концерта разказват години наред. На 10 август 1951-а Апостол Кисьов получава свидетелство за завършен с отличие курс за ръководители на музикална самодейност към Окръжен народен съвет - Пловдив. Това определя окончателно посоката на бъдещия му път.

Неуморният учител, организатор и художествен ръководител оставя впечатление в обществото, че нищо не му се опъва. С каквото се захване, довежда го докрай. Става известен, гласът му звучи по радио „София”, има статии и интервюта във различни вестници, знаят го в околийските центрове Девин и Смолян… 1951 г. е белязана от две важни събития в живота на Апостол Кисьов. Първото е „гръм” от ясно небе, изключват го от БКП. Причината - учил е в семинария. Къде другаде да учи, когато е без майка, без баща и без пукната пара в джоба, а иска да има образование, да се реализира, да е полезен?

Тъмен облак обгръща душата му. Огорчение, несправедливост, измама, преднамереност вижда Кисьов в партийния акт. Той, който дава най-доброто от себе си за възраждането на родния край, учителят, който не спи, за да бъде неотклонно на поста си и да учи децата в училище, а родителите им в читалището, е низвергнат. Наказан от някакви хора, които нито е виждал, нито те него са виждали. „Защо бе джанъм?” Пита се в дългите нощи на самота, самобичуване, съмнения. Отговорът е само един - животът трябва да продължи!

Второто събитие няма нищо общо с първото. Като секретар на читалището му възлагат да организира и ръководи изграждането на новата сграда на народния дом на културата. Колкото и да е несвойствена тази задача, Кисьов я решава успешно. През 1954-а вдига снага новата четириетажна читалищна сграда, със сцена, голям киносалон, библиотека и зали за репетиция. При откриването й, стойченци правят курбан и общ празник. Мнозина играят хоро под акомпанимента на гайдата на Стефан Ангелов и акордеона на Апостол Кисьов. Лицата на хората греят от щастие. Доволен е и Кисьов, въпреки че душата му е нахапана като захвърлена кора хляб.

Днес, повече от половин век след първата копка, а вероятно и след век и половина, читалището пак ще буди народната памет и ще напомня за онова „руйно” време, когато се наливат основите на новия живот. Срещу него, от другата страна на пътя, по който минава керванът на годините, е паметникът на Апостол Кисьов, с надпис върху гранита: „Песента и човека се раждат заедно.”

***
Показал безспорни качества на организатор, наложил се като отличен художествен ръководител, през 1954 г. Апостол Кисьов получава покана за работа в Девин. Назначен е завеждащ отдел „Художествена самодейност” в Околийския народен съвет, но много скоро преминава „на терен”, както сам казва, в читалище „Родопска просвета”, където е музиката, песните и самодейците.

От 1955-а оглавява читалищния фолклорен ансамбъл „Катя Ванчева”. Под негово ръководство ансамбълът участва в редица прояви от местен, околийски и национален мащаб.

На Първия републикански фестивал на художествената самодейност (1959) стига до национално ниво и оставя незабравим спомен за родопската песен. На Международния фолклорен фестивал в Охрид, ансамбъл „Катя Ванчева” печели голямата награда, а на първия събор-надпяване „Рожен`61″ се представя с „Родопска сватба”. Той е гнездо на много певци и инструменталисти, част от които по-късно преминават в ансамбъл „Родопа пее” - Смолян.

В Девин, бай Апостол създава музикален театър, а първата самодейна оперета, която поставя на сцена е „Нашите герои”, по текст на Василка Герзилова и собствена музика. Освен това сформира гайдарски състав, впоследствие станал основа на легендарния оркестър „Сто каба гайди”.

Безспорен връх в дейността му в „Родопска просвета” е Детската музикална школа за народни инструменти - гайда, тамбура и кавал, първата в страната. Животът на школата е кратък - три години, защото ръководителят й е привлечен на работа в Смолян.

През 1960 г., заедно с Никола Кенов и Атанас Капитанов основават ансамбъл „Родопа пее” (това е началното име на ансамбъл „Родопа”). До 1969-а Апостол Кисьов е диригент на оркестъра.

Успоредно с диригентството, от 1961 г. той завежда отдел „Култура” на Окръжния народен съвет. Главното, което искат от него в переспектива, е да възроди гайдарството в Родопите и да превърне гайдата в емблема на планината. В по-близък план - създаване на оркестър от сто каба гайди за предстоящия събор-надпяване на роженските поляни. Директивата е дадена, сроковете - определени, подкрепата - гарантирана.

И бай Апостол поема със своя мотор „Балкан” от село на село, от град на град да издирва живите гайдарджии, да ги привлича на своя страна и вика на репетиция в Смолян. Когато се изяснява картината, той съставя поименен списък на хората, сформира оркестър „Сто каба гайди” и застава начело като негов ръководител за повече от 25 години.

Първата изява на оркестъра е на Роженския събор през 1961-а. Мнозина са чакали „чудото”, но малцина са предполагали, че то ще предизвика такъв мощен ефект. След като бликва магнетичния глас на стоте гайди и изпълва с възторг съборяните, дошли да се срещнат със себе си, той се възнася над седловината и наелектризирва притихналото небе.

В този миг Родопа съзнава, че е много по-различна от онова, което е мислила за себе си до вчера. Хората - и те. Почувствали се богати и обновени. Академик Петко Стайнов, професорите Филип Кутев, Кирил Стефанов, Асен Диамандиев, Димитър Динев, поканени да журират надпяването, определят случващото се с две думи „Чудото на Рожен”.

Примерът е заразяващ. По подобие на Стоте гайди, в Карлово сформират оркестър от „Сто кавали”, по-късно и оркестър „Сто гъдулки”. Но въздействието на първите остава неповторимо. Защото освен механичния сбор на стотина индивидуалисти, признати за „гении” в родните им места, има нещо друго, много по-силно от простата аритметика, а именно харизмата и всеотдайния труд на Апостол Кисьов.

Невероятен човек! Сякаш Провидението е подшушнало на неговите родители да го кръстят Апостол. Той изживява целия си живот с мисия, да прави музиката достъпна за хората, без да я принизява до салатата и ракията, а чрез силата й да утвърждава гордостта на родопчани.

През 1966 г. бай Апостол споделя: „За да се възроди гайдарството, във всяко село разкривам кръжоци. Събирам най-добрите гайдари и около тях прикрепвам по десетина деца, а в селищата, където старите са измрели, а няма обучени нови, изпращам практици от Смолян и Девин, от Чепеларе и Златоград”.

И това съвсем не е само приказка. До 1969-а в окръга има 20 кръжока по гайда със 180 деца. Освен тях, в градовете работят детски музикални школи, създадени от Кисьов, без аналог в страната. В тях се изучава народно пеене и народни инструменти (гайда, кавал, тамбура), по подобие на Девинската.

Един факт обаче заслужава много силни аплодисменти - в села и градове, населени предимно с българи мохамедани, заставени от поробителя да гледат на гайдата като на „дяволска свирка” (Баните, Златоград, Неделино, Рудозем, Лъки, Доспат…), Кисьов създава детски кръжоци, изпраща в тях най-добрите свирачи, възпитава достойни наследници на гайдарството, станали популярни не само в планината, но и далече от нея (Росен Ишпеков, Румен Шехов, Серафим Кафеджиев, Тодор Кайков, Румен Белев, Йордан Топалов…). Днес няма празник в Родопите, без значение в кое селище, който да не е озвучен от родопската гайда.

Споделям мнението на специалистите, които твърдят, че най-важната заслуга на Апостол Кисьов е развитието на гайдарското движение в окръга. То оказава огромно влияние върху днешното състояние на българския фолклор в Родопите.

Кисьов не само даде нов живот на гайдарството, не само го запази като традиция, но го разви в съответствие с времето, направи го част от музикалния образ на родопчани. Без тези „училища” по места, днес нямаше да има нито сто, нито двеста, нито триста, нито триста и тридесет и три гайди.

Нямаше да го има това велико звучене, което придава нов смисъл на родопската песен. Чрез десетките школи, кръжоци и групи, бай Апостол внушава на децата, че гайдата е традиция, идваща от древността, захранва ги със сладкия хляб на фолклора, внушава им, че той е тяхно наследство и докато го носят в сърцето си, никой няма да ги пречупи…

Учи ги когато свирят, да се вслушват един в друг, но всеки да има свой терк (стил) на свирене, който да пасва на песните на родния край. Често им дава за пример стакатото свирене на бай Стефан Захманов, „джафкането” на гайдата на бай Пейо Лалов, напевното свирене на бай Анастас (Тасо) Иванов, експресивното звучене на бай Лазар Каневски, разказвателното на бай Михал Киряков, разворнатото на бай Дафо Трендафилов, кипрото свирене на Костадин Илчев… И повтаря: всяка мелодия или ситнеж, трябва да има магия, да носи неповторима енергия!

През 1968 г. Кисьов е специалист по музикален фолклор в Окръжния народен съвет, а през 1969-а председател на Окръжния център за художествена самодейност в Смолян.

В резултат на неговата упорита работа и непрекъснато настояване, гайдарството в окръга се превръща в политика.

През 1980 г. Окръжния комитет на БКП приема Програма за фолклора и развитие на младите таланти, за запазване и разширяване на гайдарското движение. Окръжния народен съвет създава фонд „Гайдарско изкуство”, от който се финансират детските школи по гайда, ангажирани са общини, читалища, пионерски домове, училища, осигурени са опитни гайдари практици…

***
Мнозина недоумяват как Апостол Кисьов дирижира този уникален и в същото време удивително труден оркестър „Сто каба гайди”. Доцент Стоян Дечев, бивш гайдар си спомня: „Кисьов нямаше палка, а нейната употреба би улеснила и него, и изпълнителите.

Той обаче отлично бе преценил, че това щеше да профанизира в голяма степен идеята на оркестъра и народното изкуство въобще, и по-важно - той беше разбрал, че това щеше да е в разрез с морала на една общност от хора с изконни ценности, които щяха да възприемат палката като недоверие и посегателство върху тяхната чест и достойнство.

Кисьов не дирижираше и като хоров диригент. Той беше създал уникална, самобитна и оригинална система за дирижиране с жестове на ръцете, пръстите, главата и с мимика на очите и устата. Заедно с това той свободно говореше по време на изпълнение. Никой нищо не чуваше, но всички разбираха какво трябва да правят. Преди да прозвучат първите тонове, той изчакваше дълго време, за да се убеди, че притежава вниманието на стоте човека, а към края подготвяше завършващата фраза старателно и краят бе дълъг толкова - колкото началото”.

Освен това, Кисьов разполага най-опитните гайдари на различни места в оркестъра, като водачи на групи и чрез тях контролира части от цялото. Той им дава тон със своята „свирчица”, гайдарите наричат така камертона, настройват се няколко гайди, след това другите по тях, докато се получи определена, не бих казал „идеалната” интонационна среда. „Гайдата е по-капризна и от най-разсълмената (разглезена) жена - чифтелия, всякога може да ти погоди номер. Дори и когато няма причина”, признава бай Дафо Трендафилов.

В едно свое интервю във в. „Родопски устрем” Кисьов казва: „Никога не съм делил гайдарите на добри и лоши свирци. За мен всеки гайдар носи своя интерпретация на изпълнението, свой начин на свирене, показва спецификата на района, на селото. Например като засвири бай Лазар Каневски от Момчиловци, познавачите ще кажат: „Свири бай Лазар!” или като чуят гайдата на Дафо Трендафилов, ще скочат: „Това е бай Дафо от Гела!”, примери, колкото щете. Но за Димитър Петковски не беше така (съпроводил „Делювата” песен в Космоса). Той днес ще свири мелодии и гайдарски ситнежи - мелодични, изпълнени със съвършенна гайдарска техника. Утре, ще свири пак със светкавична бързина и с прекрасна украса бързите хороводни свирни и ситнежи, но няма да е това, което вчера е свирил. Днес то е друго. Утре ще бъде още по-хубаво, но не същото. Петковски беше гайдар творец, гайдар композитор”.

В чантата, която Кисьов непрекъснато носи със себе си, е камертона му и множество нотни листа (гагулья), заредени с музика. „Проводли са ми некви тука „гагулья”, които трябва да свирим”. И бай Тасо (Анастас Иванов), концертмайстор на „Сто каба гайди” изсвирва „гагулья” и чак след това започва наизустяване на мелодията. След дълги репетиции, най-напред по места, а подир и в Смолян (в Профсъюзния дом на културата, ДНА или другаде), докато родопските мелодии зазвучат така, както той иска.

През 1970 г. Апостол Кисьов организира масово обучение на гайдари, които постепенно да заемат местата на старите майстори. Кръжоците са 56, а децата и младежите в тях - 460. Това му дава кураж да създаде детски оркестър „Сто каба гайди”.

Повод да го представи на обществото, е Националният празник на детската книга и изкуство за деца, честван в Смолян. На празничния концерт, свирят по ноти не сто, а сто и осемдесет гайди.

Пак по това време (1970) е сформиран Детско-юношески фолклорен ансамбъл (ДЮФА), в който са привлечени деца от целия окръг. За тях се грижат най-добрите музикални специалисти. Концертите на ансамбъла в страната и чужбина са десетки, стотици. ДЮФА е домакин на Националните детски фолклорни Орфееви празници, които се провеждат всяка година. В темелите и на тоя институт на културата стои инициативата на Апостол Кисьов.

През 1971 и 1972 г. двата състава на оркестър „Сто каба гайди”- детски и възрастни имат редица изяви - Рожен, Копривщица, стадион „В. Левски” в София, Асамблеята „Знаме на мира”… На „Рожен`72″, под ръководството на Апостол Кисьов, запява сборен хор от 3560 самодейци, съпровождан от 300 гайдари. Публиката е изумена, а емоциите й стигат до сълзи. Това може да й причини единствено дарбата на Кисьов. Подобно е изживяването и през 1981-а, когато Роженският събор е посветен на 1300-годишнината от създаването на българската държава.

На честване през 1987 г., по повод на 1 март - Ден на самодееца, бяхме в Алибеевия конак в кв. Райково. Като новобранец в колектива, реших да изпълня задължението си още в самото начало на тържеството и да се отдам на слушане. Колегите от Центъра за художествена самодейност говориха за своите радости и проблеми.

Почти на финала на вечерта, думата взе и Апостол Кисьов. Заговори тихо, на онзи мек и красив стойченски диалект, като постепенно вдигаше тона: „Това е Ден на българския народ и на неговия талант. На 1 март той напуска за малко нивите, канцелариите и камионите, за да се срещне с песента и със себе си. Няма истина, няма болка, която родопчанинът да не я е огласил в песен. Песен могъща като планината и велика като родината. Преди да ви честитя празника, искам да поясня на по-младите ни колеги, че ние се веселим с всякаква музика, но накрая запяваме нашите народни песни, за да изразим благодарността и преклонението си към тях”. И запя своята любима песен: „Очи, очи, пусти чорни очи…” Тогава разбрах, че не само песните и певците живеят без възраст.

Беше специалист-методист в ОСИК, когато навърши 63 и се пенсионира. Помня го като скромен, сговорчив, внимателен, добронамерен човек, гледащ великодушно на нашите безсмислени крамоли. Тези качества той бе наследил по рождение, други беше възпитал в духовната семинария при общуването си със съкровеното, нетленното, вечното.

Апостол Кисьов беше морален човек, усещаше красивото, имаше тънък художествен вкус. Когато му се налагаше да прави равносметка на извървяното, тихо и съвсем искрено казваше: „Аз съм се посветил на фолклора и народното творчество!” И никой не подлагаше на съмнение това. Кисьов не даваше да падне прашинка върху честта му.

Отруден и чист като апостол, той си тръгна от нас на 27 февруари 2007 г., оставяйки ни спомена за невероятния организатор, музикант и педагог.

Прекрасно е, че неговите наследници са отдадени на фолклора и не оставят делата му да потънат в прах и забрава.

В с. Стойките се организира Национален гайдарски събор „Апостол Кисьов”, който приканва инструменталисти не само от Смолянска област, а и от цяла България.

Между сградата на Народно читалище „Пробуда 1903″ и паметника на Апостол Кисьов всяка година свирят гайди, звучат родопски песни, вият се кръшни хора в прослава на този велик син на Родопа.

——————————

ИЗПОЛЗВАНА ЛИТЕРАТУРА:

АСМАН, Я. Културната памет, С. 2001, с. 37
БЕБЕЛЕКОВА, М., Апостол Кисьов, жизнен и творчески път. Оркестър Сто каба гайди, См., 2019
ГЛАВЧЕВА, Р., Родопското гайдарство - уникална проява на народното музикално изкуство, доклади, съобщения, УНК „Родопа”, кн. 1, См. С 81
ГРИВНЕВ, Г. Да превърнеш планината в песен: (Спомен за Апостол Кисьов), Отзвук, № 76 16-18 окт. 2017, с. 5
ДЕЧЕВ, Д. Един закъснял подарък за 90-годишнината на Апостол Кисьов, Отзвук, № 76, 16-18 окт 2014, с. 3
ДАМЯНОВ, Н. Думай, думай, гайдо… „Бай” е най-високата гайдарска степен в Родопите, своеобразна народна хабилитация, Дума, № 68, 22 март 2003, с. 16, с. 25
МАЛАШИНОВ, Д. Потомък на Орфей, Читалище, 1985, № 7, 30-31