Андрей Германов

Из „Острови” (1972)

СЕНКИТЕ НА ЗАГИНАЛИТЕ

Те ще дойдат на празника с нас.
И незрими, по светли площади
те във нас ще се взират без глас
все тъй скулести, буйни и млади.
Ний ще носим на рамо деца,
ще вървим, ще се смеем, ще пеем -
те ще чукат по наште сърца,
за да видят с какво живеем.

Непременно ще видят дали
са душите ни остарели,
дали още така ни боли
зарад песните, дето сме пели,
дали още ги помним, дали
знаем техните братски могили,
дали още сме верни, или
тихомълком сме им изменили.

И когато ветрец с вечерта
по сияйните градски площади
погне флагчета, мъртви цветя
под краката на днешните млади -
ще се върнат във мрамора пак,
в светли здания с тяхното име.
И до късно в среднощния мрак
писмена ще сияят незрими…

ЗАД УСМИВКАТА

…А ти си искал да те помним весел
и затова пред фотоапарата
заставал си не тежки вежди свесил,
а гологлав, с каскетче във ръката.
И тия остри бръчки край очите
не са усмивка, те са болка свята,
те са от взиране във дълбината
на вещите, на дните, на тълпите.

И няма вече кой да ни покаже
онез отвесни мълнии, които
са рязали челото ти открито,
щом трябвало е враг да се премаже,
щом трябвало е фронт да се отбие
и бедният народ да се изхрани,
и на оназ, бездънната Русия,
да се превържат кървавите рани.

И няма кой да каже колко пъти
не със усмивката добра на гения,
а като шашка е звънтял гласът ти
във дните на съдбовни потресения.
Как всичко днес е просто и прекрасно,
как всяка дума уж е обяснена.
А аз не знам усмивката ти ясна
със колко неусмивки е платена.

БОЖЕНЦИ

На Матей Шопкин

От дъбови греди и камък,
от черна пръст и жълта слама,
от сини плочи и вода
издигал българинът тесни,
изпълнени със дим, отвесни,
на камък кацнали гнезда.
И хора-птици в тях живели!
И от чардачетата бели
при изгрев с тупкащи сърца
изпращали на път бащите
със ластовичи говор ситен
рой ластовичета-деца.
Как скърцали колите бавни!
И по пътеки стародавни
по чужди краища, далеч
разнасяли под прости гуни
ножове, паралии, куни
и ек от българската реч.
От дъбови греди, от камък,
от жълта пръст и бяла слама,
от сини плочи и трева,
от бяла вар, от мъх, от клони,
от вятър, бързащ да догони
хълма; от ясна синева -
живее селото, живее…
Над него тихо се люлее
светът на миналите дни
и нощем в тишина бездънна
в миг чуеш сепнат: нещо звънна!
Кой ходи там? Какво звъни?
Разнищва червеят гредата,
тревата камъка намята,
дъжд в плочата забива зъб.
Но още дълго ний ще бъдем.
И все тъй българи ще бъдем
по каменния вечен ръб.

ДЪРВОЯДИ

Ще се завърна в простата си къща,
когато по дола се спусне мрака.
Ще гледам весел пламък как прегръща
главните. И ще слушам, и ще чакам,
и ще си мисля: песента къде е? -
Че във това мълчание стаено
щурчето може и да не запее,
но червеят ще скърца непременно.

Навън ще лъхне есенният вятър
и по дола нагоре ще възлезе.
И алената шума по земята
ще потече. Луна ще се оплези.
И от ветреца, който хладно вее,
ще тупат късни ябълки студено.
Щурчето може и да не запее,
но червеят ще скърца непременно.

Къде си, сине? Искам да се сгушиш
край огъня. И топлинката твоя,
дорде печем картофките сред пушека,
да ме облъхва тихо. Че в пороя
от тежки мисли, който смутно зрее
в сърцето ми, от милост осветено,
щурчето може и да не запее,
но червеят ще скърца напременно.

Ще легнем след това. И ще отплувам
полекичка в съня, в небитието,
и през съня си цяла нощ ще чувам
диханието топло на детето.
Но по неотмореното си тяло,
но по съня прояден несъмнено
ще знам: в нощта щурчето не е пяло,
а червеят е скърцал. Непременно.

Боженци

МЕЖДУ КОВАЧИЦА И ЧЕРКВА

Между ковачница и черква -
така живея. В моя дом
звъни стомана бързешком
и кръст черковен го зачерква.
Прощален бронз и жив челик!
Как се преплитат двата звъна!
Чукът е бодър, ален вик,
камбаната - тъга безсънна.

Там някого опяват днес
и слушам аз вглъбен, унесен
как расне като странен лес
преплетен плач с листа от песен.
Звъни, о, бронзова, звъни
във свечерената далечност
за нашите броени дни,
за нашата недълговечност.

Че утре екот наковален
ще звънне! Ще отпява чук!
Гората на плача прощален
ще е изчезнала оттук
и пак ще сеем, ще орем,
живота си със труд ще славим
и може във труда съвсем
че сме преходни да забравим!

Боженци

УНГАРСКА РАПСОДИЯ

На П. Юхас, който ми разказа
историята на своя баща.

Самозабравяш се, изполичарю!
Земята чужда е. И сечивата.
И всичко ти е дадено до време.
Ори земята, семена засявай,
дай господарското на господаря,
ала не се готви да прекословиш:
ако си сметнал някак си, че ти
принадлежиш на себе си, се лъжеш.
Голяма е земята. Господарят
един е. Всички вие сте слуги.
Мълчи.
И тъпо работи.
И слушай.
Внимавай нещо да не изтървеш.
Той, господарят, не търпи ирония,
той, господарят, е лишен от чувство
за хумор. Ти ще излетиш веднага.
Ще изядете първо в къщи кравите.
Ще изядете след това конете.
И вещите след туй ще изядете.
Ще дойде най на края ред за къщата.

Тогава, седнал край случаен огън,
далеч от стряха, между три деца,
залъгани с коричка черен хляб,
ти ще протегнеш във нощта ръка -
главата си със пепел ще посипеш.

Бъди внимателен, изполичарю.

***
Градовете обсадени оживяват,
ако свято вярват в себе си. Горят
улици. И грозни ветрове развяват
знамена от ален пламък над градът.

Болести унищожени пак се раждат,
бавен полъх, шета подир тях смъртта.
Градовете бавно се самоизяждат
в мигове на най-голяма самота,

но надмогват смърт и мъки, и бесила,
и жестоки съдбоносни боеве,
ако вярват в себе си и в свойта сила
обсадените могъщи градове.

Минск, 1969

***
Те, бъдните, ще бъдат умни
и, вярвам, ще ни разберат,
макар че разприте ни шумни
навярно няма да простят.
За тях ще бъде неизвестен
страхът от глад или война -
една военна наша песен
ще им се вижда старина.
И оня, който е купувал
оръжия или барут,
докато други е гладувал,
за тях ще бъде просто луд.
Но длъжни са все пак тогава
да помнят те, дори през смях
че нашият позор и слава
били са всъщност зарад тях.
Че ние сме били щастливи
във някой свой победен час
не от това, че ний сме живи -
че те ще дойдат подир нас.

АПРИЛСКИ СЛЕДОБЕД

Докато аз съм спал, стъмнило се навън,
повял внезапен хлад, изтръпнали листата
и облак странно бял преминал като сън,
излял нехаен дъжд, изкъпал синевата
и се стопил натам из чистия простор -
сега следа дори от него няма вече…
Асфалтът съхне чист, врабците пеят в хор
и сякаш с телескоп се вижда надалече.

Открехвам леко аз балконската врата -
от мокрия цимент внезапен хлад ме лъхва
и ме облива в миг такава яснота!
И кестенът пред мен подава връхче, мъхав,
като че иска с мен да се ръкува с лист,
и след дъжда, за час пораснал с цяла педя,
на третия етаж в прозореца ми чист
съвсем като дете със любопитство гледа.

Мълча и мисля тих: докато аз съм спал,
била е все така природата прекрасна,
наоколо все тъй животът е кипял
и плискал е дъждът, и кестенът е раснал…
И в миг сподавям аз един внезапен вик! -
че няма вече кой да върне тъй напусто
изгубения час, изгубения миг,
изгубения стон, изгубеното чувство.

ПРЕОЦЕНЕНИТЕ НЕЩА

По щандовете, по витрините
със откровена голота
лежат забравени, отминати
преоценените неща,
лежат под прахове дебели,
че нещо със замах жесток
годините са им отнели
и минал е невидим срок.

Превратностите са безсменни,
но те си имат същина:
нещата са преоценени,
защото са били с цена…
Тъй към четирисет години
ний преразглеждаме света,
преоценяваме любими,
доскоро скъпи нам неща.

Жени, приятелства, разлъки
и клетви, станали на дим…
(И само майчините мъки
не можем да преоценим,
и само нашата родина
с една безсменна светлина
сияе в нас неоценима! -
Тя не е имала цена…)

И вглеждаме се като слепи
с прекъснал до средата смях
как се изпразват наште шепи,
как чезне дребното от тях,
как там, по щандовете тихи
на спомена, на паметта,
забляскват, станали антики,
ония, вечните неща.

УМОРАТА

От много премълчавани обиди,
от блъскане в зида на глупостта,
от липса на доверие, от ситост,
от леност, от духовна слепота
тя идва! Тя не може да се види.
И затова е тъй опасна тя.

Почитат те за вярната ти служба,
за туй, което вече е било,
а ти съвсем си сляп за гняв и дружба,
не различаваш ти
добро от зло.

Все повече говориш ти за вещи,
все по-малко за труд и за мечти,
не можеш вече нищо да дадеш ти,
затуй да вземаш вече бързаш ти.

Умира мъжеството в дребни жалби,
доволството заменя дързостта.
Мълчиш си там, де по-преди крещял би
и би се бил за свойта правота…

И всичко става тъй неочебийно,
с такава делничност и простота,
че трябва сблъскване необичайно
със чистотата и със младостта
да хласне със светкавица-догадка
коравото ти каменно чело,
за да усетиш за секунда кратка
кое добро е
и кое
е зло.

***
Отмествам глинената ваза
и в зейналата пустота
навеждам се навън в нощта,
облакътен върху перваза.
От ветрове космични нищено,
обгърнато в мъглявина,
пред мене се изправя Нищото
в естествена големина.

Величие. Безкрай без разум.
Движение. Текат слънца.
Какво са нашите омрази,
от болка белите лица?
Във тоя миг така завиждам
на камъни, треви, листа -
те не усещат, те не виждат,
не знаят за преходността.

…А в тоя миг на милиарди
светлинни векове от нас,
сред тихи метеоропади,
сред син космически екстаз,
замислен, във нощта наведен
върху един студен перваз,
брат по материя ме гледа
в съзвездието Волопас.

САМОТНИ ОСТРОВИ

Самотни острови, далече
в тъмнеещата синева,
изгубени сред тая вечер
зелени кичури трева,
далеч един от друг, с водите
в отчаян постоянен спор,
вий гледате се и мълчите
под падащия кръгозор.

Понякога съвсем не помним,
че всъщност вий сте върхове
на континентите огромни
в подводни, други светове
и че сродени с дълбините,
не можете един към друг
да тръгнете, да полетите
на сините води напук,
че помежду ви няма мостове
и, бели помисли, на път
от острови до други острови
еднички чайките летят.

Дали ще стигнат там, където
ги носят силните крила,
или ще свършат във морето
помежду сините била
на вечните вълни? И после
в прииждащия бавно мрак
самотните зелени острови
един във друг ще гледат пак?

РИСУНКА ВЪРХУ ПЕРВАЗА НА ПРОЗОРЕЦА

Във тежко нощно бдение ги нарисувах аз -
лисичката и слончето на белия перваз.

Хитруша тънка, весела - понесено листо.
И глупаво, и тромаво след нея бърза то.

Но тя е мисъл огнена, не се обръща тя -
непостижима, мамеща минава през света.

Във дълги нощни бдения ги гледах дълго аз -
лисичката и слончето на белия перваз.

И слушах как през нощите в студените тъми
ги стърга бясно вятъра и как дъждът ги ми.

Как се съпротивяваха на мрака и смъртта!
Как мъчно се предаваха - черта подир черта!

Как можех невъзможното да сторя аз за тях? -
Нали на края времето превръща всичко в прах.

И тъй остана спомена за оня странен час
с лисичката и слончето на белия перваз.

ЗИМНА УЛИЦА

Какво кощунство - сняг и сол!
Вл. Голев

Бил море, сетне пара снегът.
И крилата мъгла в своя път.
И се лутал, замислен облак,
над земята неистинска, обла,
с красота натежавал озарян
и света в една зъзнеща заран
запокривал със бели кристали.
Хрускал, хрускал той, без да престане…

И тогава
го стигнала
тя!

…Изпарявана в солници тесни
и безсилна в квадратите техни,
във чували, по бурета мръсни,
мляна, мачкана, трупана, пръскана,
олюлявана по вагоните,
не преставала да го гони тя,
тя го търсила дълго, додето
той се реел свободен в небето…

Сол в снега, сняг в солта - всичко свети
и поемат надолу, слети
и вода, и вълни пак - текат,
търсят те пак заветния кът,
гдето всичко на края се връща
в кръговрати едни и същи,
гдето краят на всичко е. Гдето
е началото вечно - морето.

***
Ах, ако знам, че съм ти нужен -
ни твой приятел, нито брат,
ще мина като вятър южен
под светещия необят -
дори последните мостове
зад себе си да изгоря -
ще те намеря!
С дух и слово
утеха ще ти подаря.

Ах, ако зная, че ти трябвам,
ще изоставя всичко аз -
и тежката борба за хляба,
и обещан за обич час, -
в скиталчествата по земята
дори докрай да изгоря,
ще те намеря!
С искра свята
надежда ще ти подаря.

И все тъй ничий, без обида
през наваляващия мрак
отново аз ще си отида
на път към някой други бряг.
Недей ме спира ти тогава -
аз сила няма да ти дам.
Че силата не се дарява.
Ти сила ще намериш сам.

НЯМА ДА ПРОСТЕНА

Сред недоспиване и задух,
в спор с беднотия и лъжа
аз сам живота си създадох.
Дължа,
но много не дължа.

Задачата не беше лека,
но аз вървях и знаех аз:
добри са трудната пътека
и извоюваният час.

И аз воювах… Любопитен,
в човечността
неизтощим,
пред свойта съвест беззащитен,
макар и външно защитим.

И ако нявга пряко сили
пред някого съм съгрешил
и след това са ми простили -
съвсем не съм си аз простил.

Материя незащитена -
не съм покорен пред смъртта.
И ако някога простена,
не ще си никога простя.