Петър Андасаров

И аз като Боян Ангелов в рецензията му за книгата „Звездност” на Атанас Звездинов се хванах за това нейно заглавие. Да, съгласен съм, че „от астрономическа гледна точка звездността е съвкупността от звезди в необозримото пространство, наречено Вселена”.

Но не можах да отпъдя въпроса вътре у мене - защо все пак поетът е озаглавил книгата си с тая сияеща многоспектрова дума, от която извира толкова много светлина и загадъчна красота?

Явно не е търсил асонансна рима на псевдонимното си име Звездинов, а по-скоро тази звездна дума съдържа състоянието на живота и поезията, в които са загадките и откритията на човека и на Твореца.

В този смисъл тя е Вселена от реални и закодирани светове, а човекът и творецът трябва да пропътуват по всичките им посоки, за да осъзнаят величието им и да се докоснат до живото- и словотворната им безсмъртна енергия.

Но, за да възприемеш или да откриеш точните образи на тия светове трябва да имаш рецептори и най-вече дарбата да прозреш в същността им и да стигнеш по свой път до смисъла на тяхното съществуване и предназначение.

Ето го впрочем ключът за подхода към изграждането и хармоничното звучене на тази наистина звездна книга на Атанас Звездинов - оригиналността.

Преди всичко на заглавието. Защото - ако звездност е съвкупност от звезди във вселената, то звездни състояния има и в сезоните на нашия живот, а човекът има своите звездни мигове.

И още - поезията е светлина, а поетът свети с думите и озарява с тях света. Оригинални са и наименованията на разделите /циклите/ в книгата.

Пред традиционните определения авторът е предпочел ярките словосъчетания с общата дума „прозрения”: Стихопрозрения, Нови стихопрозрения, Баснопрозрения, Ретропрозрения и Хайкупрозрения, вместо Стихотворения, Нови стихотворения, Басни, Ретростихотворения и Хайку.

И това е съвсем обяснимо - концепцията на книгата е авторът да прозре в същността и да разкрие пред нас световете на своята звездност.

И, разбира се - обитателите на тези и познати, но и неразгадани и неоткрити светове. Та, като казвам, че оригиналността е ключът за хармоничната композиция на книгата „Звездност” имам предвид озарението на нейното заглавие върху майсторски подредените творби между двете й корици.

За мен не беше толкова трудно да открия този, притежаван от автора й майсторлък, като знам, че освен усет и ясна концепция, трябва да имаш и проверен опит.

А той в творческия живот на Атанас Звездинов е пребогат - от не знам кога, та до ден днешен, той е автор или съавтор на изключително много на брой антологии, с прецизни критерии за подбор и високо качество на преведените творби на наши и чуждестранни писатели.

И съм убеден, че така изградената книга е всъщност съвършената форма за човешката и творческата изповедност на Атанас Звездинов.

Тук слагам край на своите анализаторски прозрения и на ненатрапчивите мои размишления върху стиховете /стихопрозренията/ в цялостната им композиция.

За да ви доверя личните си усещания, впечатления и изводи след пропътуването ми из словесните светове на тази и обикновена, но и новаторска книга с необикновеното, дори загадъчно название „Звездност”.

Преди това обаче най-искрено ще си призная, че ако и сега се поспирам за повече минути в света на многобройните впечатляващи ме творби, стигайки до края, отново се връщам към началото на книгата.

И ще се възползвам от записаното върху няколкото листа след нейния пети или шести прочит.

Само да не пропусна титулната страница, на която четем: „Стихопрозрения за радостта от живота”.

И ще си позволя да допълня, че те са и отражения от сезоните на този живот, на всички животи, в които се ражда, расте и залязва, заедно с него Човекът.

Това усещане и обобщение е изворно още в първия цикъл „Стихопрозрения”, писани или излезли от печат през 1998 година със заглавие „Нетленното”.

Това са 110 съвършено изваяни осемстишия, по класическите образци на българската поезия, емоционално и при всички случаи мисловно обагрени.

Ако не беше този значим белег за висока художественост, бих имал малкия упрек, че авторът е до педантичност строг в своето стихостроителство.

Но тъкмо това е доказателство, че Атанас Звездинов е роден поет, верен на традицията по отношение на формата и новатор в тематичните си открития. В този смисъл той е и апостолски традиционалист и евристично надарен поет. Чуйте един куплет само:

„То /сърцето/ сякаш Съвършенството кове
и никога не го доизковава.
Но все така - от всички векове
от него изкованото - остава…”

Не мога да се въздържа за още един куплет от второто осемстишие:

„С тоягата си по земята крача -
по-сам в неосквернения си път,
сега съм аз на Вярата пазача.
Да я опазя чака ме светът.”

В този цикъл изобилстват стихотворни редове с мъдрост и философия, изкристализирали от самия живот. Ето само няколко примери:

„Дали Доброто пак е добродетел
ще проверяваш докато си жив.”

Пословично звучи заключението му: „Изглежда който чака дълго крета/, и се оглежда вместо да върви!” И: Човек както и да пилее времето, връщайки се все нещо ценно той намира.

Истински сентенции са: „Чрез болката човек се чувства жив” и „Безсмъртно е това, в което вярваш!” Афористично откритие е стихът „Резбата по дърво е болка.” И още, и още…Апотеозен завършек на цикъла е осемстишието:

„Живей в пространствата на своя дух!
В живота може да ти стане тясно,
но ако си със себе си наясно,
живей в пространствата на своя дух!

Към нас животът често става глух.
Но всекиму с кураж сърцето трепва,
когато будна Волята нашепва:
„Живей в пространствата на своя дух!”

Но такива находки, стихосъчетания с философско съдържание има и в стихотворенията от циклите „Нови стихопрозрения” и „Ретропрозрения”.

Не е възможно да посоча всички, които силно ме привличат и разкриват все повече и повече черти от богатия творчески натюрел на поета Атанас Звездинов.

И отново - само няколко примера: „Реката е везна на двата бряга” /”Везна”/, „Писмо в бутилка сякаш е сърцето” /”Писмо в бутилка”/, „Върхът е отдалече достижим” /”Върхът”/, „Духът обаче не е подвластен на забрава” /Забравата покрива всяка тленна плът,/но не и него. Не. - Нетленен е Духът.”/”Времето на поета”/.

Преди да отбера примери от „Ретропрозрения”, да обясня, че те съдържат стихотворения, включвани в новите за времето си книги - от първата „Шепа жива вода” през 1967 година до една от последните му засега - „Будилник за будни” - 2011 г.

Само че в обратен ред. И тук ще си позволя една скоба, за да изкажа своето предположение. Обикновено в антологични сборници авторите подреждат книгите си по реда на тяхното явяване на бял свят, всеки подозира, а някои са убедени, че е с цел да се види развитието и израстването на авторите.

Звездинов не е имал това съображение - така предполагам, защото няма явни спадове и въздигания сред посочените стихосбирки.

Това е другият ми категоричен извод прочитайки и препрочитайки „Звездност”.

А сега за обещаните примери в този цикъл: „И нека да съм слаб да те възпея/и майчината скръб да утеша,/в гърдите ти като огнище грея/аз - пламъче от твоята душа”./”България”/, „Как страшно е да видиш в клетка/достойна волността, която чака./И като кремък в кремък в нея святка/искра, която ще запали мрака.” /”Соколи”/, „Жарава тлееща е мисълта./ И гаснат въглените, но сърцето -/могъщото духало на кръвта - /събужда огъня на битието.” /”Залък”/”Сърце, сърце,/със тънкото си чукче те удари/двуличието на другар/и те разсипа на звезди”. /”Инфаркт”/,”Невроза ли? Погрешна диагноза./О, болката ми има друго име./Не я наричайте със име грозно./ От ударите на крило боли ме.” /”Диагноза”/, „След толкоз сенки на криле съм тичал…/Как дълго съм си вярвал, че летя.” „Какви врати,/какви врати отвори,/та къщата на мрака се руши?/”Малка нощна музика”/…

Надявам се, че и на вас тези примери ви подсказват за богатата метафоричност в тази - и тиха като шепот на звезди и на зреещ клас, като преливащи се гласове на камбани и като висок вик и дълго ехо на орлови висини - поезия.

Те, и следващите примери, които ще дам, говорят за тънката чувствителност на поета Атанас Звездинов и за способността му да вае образи чрез свои думи, търсени и намирани в дълбоките недра и светлите извори на свещения книжовен български език.

Ето: „…когато си пастир на дните/а всъщност на света си гост.”, „Животът - хвърлена небрежно мрежа”, „Сънят е водопад над пещера”, „И щастието никога не пита/какво е точно и защо е точно./В утробата на радостта то рита/и иска нещо ново да започне…”Нощта е черна пеперуда,/забодена с карфица златна.”, „Животът безвъзвратно отминава -/по капка. Както капе светлина/от аления чайник на деня”.

Съзнателно прескочих един от най-силните цикли в „Звездност” - „Баснопрозрения”.

На всеки от нас, а и на читателите, които следят развитието на съвременната ни литература е ясно, че в годините на псевдодемокрацията у нас дори не мъждукат творби от вида басня.

Още по-силно впечатление, особено през последните няколко години, правят басните и най-вече басномонолозите на Атанас Звездинов.

И тук решаващата дума си е казал опитът - още през 1998 година той издава книгата си „Басни”, година по-късно „Басни и притчи”, а след още 14 години „Баснослов. Басни за нови времена” и преди пет години - „Баснописецът. Басни за нови времена”.

Те бяха вратата, така да се каже, към книгата-явление в съвременната българска литература „Басномонолози”, която се появи на бял свят през 2018 година.

Вече никой не може да оспори неговия патент. Тъй като това е предмет на цялостно изследване чрез обстоен анализ, аз ще отбележа само отликата от класическата басня на Езоп, Лафонтен, Крилов, Петко Р. Славейков, Стоян Михайловски, Христо Радевски, Банчо Банов и други и, естествено - приликата на басномонолозите с лириката на Атанас Звездинов.

Определението на този литературен вид е всеизвестно: „Най-често в басните се разказва за животни, по-рядко за растения и предмети чрез чиито образи се разкриват човешките черти и нрави, обществени и лични недостатъци.”

Такива персони и персонажи има и в тази книга, но те не са с изискванията на традиционната басня.

По-голямата част от тези ярки творби са истински монолози, без излишни описания на състояния и без сюжетно развитие. Те са убедителни, неочаквани монолози на „героите”.

А вижте кои и какви са някои от тях: „Монолог на въздуха под налягане”, „Монолог на АЗА”, „Монолог на властта”, „Монолог на реформата”, „Монолог на плуга на историята”. Дори и в стиховете в „Баснописецът” има такива елементи, но в тях основен е диалогът.

Това ме кара да съм убеден, че басномонологът е твърде трудно да се сътвори, изобретателно е и затова именно е сладък резултатът, а творбата е с неповторимо художествено достойнство.

А приликата с лиричните стихове в книгата е в поетичния изказ. Четеш басномонолозите и имаш чувството че слушаш поезия.

Не случайно забелязах, че в някои от стихотворенията на другите цикли са корените на новия подвид басня.

Стигат само два примера: „На скелета човешки е нанизан/безумен животински егоизъм./ И нищо, никакви човешки вопли - /само Сърцето може да го стопли./ Но за какво е по-напред горкото?/ Как да изгони от човека скота?/ И пита то, едвам се престрашило:/ В човек ли бия аз, или в плашило?” И - „С една ръка каквото му даде/животът, често с другата го взима./ А колко често алчност го боде-/ да има всичко, повече да има…”

И нека да завърша с апотеозно прозвучалите ми стихотворения от различните цикли с водещите теми на всяка национална литература през всички времена - Родина, Родна земя и Любов.

Вече споменах „България”, ще добавя още: „Балада за камбаните”, „Монолог на Левски”, „Меден месец”…

И над всички - стихотворението, което разтупка сърцето ми в един позлатен от слънце септемврийски ден в село Спасово на община Генерал Тошево.

Във фоайето на читалището до портрета на неговия патрон Отец Паисий бе изписан последният куплет от стихотворението с неговото име, на поета Атанас Звездинов.

Представям ви го - то е кратко:

Гнездото както свиват птици,
пчелата както сбира мед,
ти вля живот сред две корици
с призванието на поет.

И вдъхновен като месия,
понесъл истинския кръст,
със своята благословия
изправи до Балкана ръст.

Запя камбана. Пламна знаме.
И се роди един светец.
Светец ли? Нещо по-голямо -
на цял един народ Отец.

Тази сборна книга завършва с цикъла „Хайкупрозрения”, с толкова апетитното хайку за автори, знаещи и незнаещи за неговия произход и за ролята му в литературата.

Длъжен съм обаче да отбележа, че тези словесни късове, сътворени от Звездинов, са умни, емоционално и философски подплатени, подвластни на строгите изисквания на този жанр.

Приятни са, художествено кореспондиращи със стиховоренията и басномонолозите в книгата.

А, че ме привличат някои от хайкупрозренията, не отричам, защото те носят и чувството в себе си, с философски заряд са и в този смисъл хармонизират на споменатата вече стройна композиция на „Звездност”.

Ще се доверя на най-впечатлилите ме хайкупрозрения: „Под пробития/джоб на небето чакам/моята звезда”, „Клепачите ми-/капани птичи/хванаха съня.”, „Първа замръзне ли/капката, после/пада последна”. „На всяко гърне/мерудия, а гозба-/в никое от тях.”, „Не драскай клечка,/ако нямаш смелостта/ да палиш огън.”, „Отлага се по/нещо от живота. Не/се отлага той.” И най-хубавото - „Липата зрее/и всяка нощ сънува/зимно утро с чай.”

То, а и всички цитирани от мен, са в контекста и част от образната система на цялата поезия, сътворена от Атанас Звездинов.

Няма да повтарям нейните качества и достойнства, а само ще изразя своя призив тя да получи най-сетне своята заслужена оценка от литературни историци и литературни критици.

За да заеме своето полагащо му се място в днешната литература този скромен в живота си човек и никога непарадиращ творец.

А мястото му - безспорно - е сред най-добрите майстори в ковачницата на съвременното българско слово.