Румен Стоянов

ТОПЛИЦИ

Тая хубава народна дума топлик означава освен топлина и незамръзнала част от водна площ. Мраз сковал река, ала някъде неуспял да вледени водата, и там тя е жива, там е топлик.
Слава Богу, ловец не съм и за мен топлик не е място, гдето да убия жадна или гладна твар, за мен топлиците са спомени, които времето не смогва да вледени, та спасително ме държат о детство-юношество-младост.
Защото ден идва, кога не е важно какво си изживял, а какво си спомняш, то е живото у теб, ден дойде, и не до пладне, кога мисля, значи съществувам, по-скоро е спомням си, значи съществувам.
Да бъде светлина, да бъде спомен!

——————————

БЛУДНИЯТ СИН

Къде зле, къде по-добре, учих тринадесет езика. Ще ги изброя, не от тщеславие, а за да натежи в противовес още повече онова, което искам да река: испански, португалски, френски, италиански, каталонски, галисийски, латински, старогръцки, руски, есперанто, английски, съвременен български, старобългарски. Ако не бях толкова ленив, от всички тях щях да съм научил повече. Най-много съжалявам обаче за старобългарския.
Погледнато чисто професионално, за какво ми е на мен (испанист, португалист, каталонист, латиноамериканист) старобългарски. Не трябва ли да вложа все по-оскъдняващото мое време в нещо по-полезно? Ала тук говоря не за професионални, а за български работи. И в нравствено отношение въпросът гласи: за какво са ми на мен старите мои родители? Не мога ли да се развивам и без да общувам с тях? Не бих изнасял случая, ако беше единичен. Напротив, сегашния българин все по-често и по-охотно загърбва родната словесност в полза на чужди. Но да говоря за себе си. Днес, когато отдавна съм прехвърлил билото на земния път и поглеждам назад, недоумявам как съм могъл да намеря толкова много време за куп иностранни езици, а осъдително да пренебрегна българския, макар че взех университетски изпит по него. Та учих що учих езици, а и винаги ще ровя из тях, ден дойде, когато започнах да се озъртам докъде съм я докарал в попрището жизнено. Съзнах, че от множеството неща, които съм изоставил, непростимо е старобългарският. Отидох в книжарницата на БАН и не заварих издаденото преди години пособие по тоя език. Заминах на работа в Бразилия, оказа се, че в тамошната ни посолска библиотека има съчинения на средновековни наши писатели, от енциклопедия изкарах преснимъци на глаголицата и кирилицата със звуковите стойности на буквите. Вече до леглото ми стои книга на старобългарски. Не бих рекъл, че работя (без учебник, речник, учител) над древните ни писания, ала не качеството на овладяване е най-важното за мен, старобългарист тепърва няма да ставам, тия самоуки занимания са ми потребни за собствено удоволствие и душеспасение. Обикновено преди заспиване чета от основополагащи за книжнината ни трудове. Забелязах, че неусетно съм си изградил навик, който за мен е и малък обред: на масичката оставям книгата, върху й слагам очилата и докосвам корицата. Сякаш умолявам старинните думи да благославят моя сън. Пресегна ли още недосъбуден опипом да взема очилата, първото, което докосвам за деня, е старобългарският том. Мисля, че тоя досег ми носи сполука за деня, че ме прави по българин. Напредвам бавно, сричайки, една и съща книга стои дълго и предълго до възглавието ми. Поради това продължително съседство за мен тя стана Книгата. От близостта с нейната мъдрост мир и златозарие осеняват душата ми, осиротяла из дългогодишни митарства по далечни земи и речи. Каква утеха и наслада е да разтворя Книгата и да чета с безкористието на младенец достолепните й слова, да зашепя от чистотата им, да се потопя в първоизворите си, да възрадвам сърце и разум. После сънят идва благ и милостив. Понякога заспивам, повтаряйки си в заклинателски унес старобългарски израз, чието значение не винаги ми е напълно ясно, ала той пак ми харесва. Каква сладост е, ако успея последните ми за деня редове пред моя ум да бъдат старобългарски: чувствам се укрепен сякаш от молитва. Четенето на старобългарски ми действа като изцеление на моята жаждаща българолюбие душа, просветление и благодат я осланят и нежно топлят битието ми, професионално обречено да вирее сред чуждости от езици и култура. Чудна радост ме обзема като виждам, че думите, с които недостойно пиша, са дошли до моя смиреност от тъй далеч през вековете, от глъбините на българщината, прадревен се усещам, Господи, та аз не съм от вчера, годините ми начеват не с моето раждане, а когато Кирил и Методий сътворяват боговдъхновената азбука, какво упование, опора, вяра, твърд и гордост е да шепна изкази полуневнятни, омайващи в достъпната си различност, как ме освежават и пречистват, раздвижват езиковото ми въображение, изпълват ме с благоговейност към първописмовниците български, към книжовността ни българска, чувствам се закрилян и окрилян от приемствеността между ония велемъдри, благочестиви и богоизбрани мъже и моя нищожност, усещам се чрез тях и заради тях богохраним, ликувам с мисълта, че макар ситно, макар плахо, та несръчно, и моя скромност пристъпя подир великанските им крачки, че в нивата, засята мощно и завинаги от тях може би ще поникне и някое зърно, пуснато от неумелата и грешна ръка Руменова.