Георги Майоров

Топлите извори в България са разнежвали болки в ставите и душата на римски и византийски императори, на царе и царедворци, но днес друг вид „Топлици” (2020), като здравословно заглавие на книга, поетът и публицистът Румен Стоянов ни доставя притомна омая със своето обвеяно словесно майсторство.

Книга с неопределима определеност, импресивна есеистика, синтез от действителност и слово на отминал бит и днешно битуване, където и нелицеприятното е с измито лице на градивното себесъздаване от пъпната връв до днес без наставническо настояване.

Голямата заетост на родителите в денонощен труд не отрежда глезотии за децата в онова време. И е оставен да се самоутвърждава от примера на заобикалящия го близък и далечен свят. Каквото правят дядовците и бащата, бабите и майката, следва да черпи от тяхното живо съкровище. Не е натрапван и изборът какво да учи, какъв да стане.

След завършване на гимназия в Горна Оряховица е изправен пред въпроса - да бъде ветеринарен лекар като баща си, или да наложи капелата на испанска филология в СУ.

Избира капелата на тореро, та впоследствие да воюва с шпагата на словото. И според природната му даденост става това, което е. Та, ето ни сега и пред неговото есеистично творчество.

То ни казва много здраве на онези теории, които ни убеждават, че да прочетем и разберем дадена книга, са необходими усилия. Пагубно-оправдателна нелепост.

Книгите на Румен Стоянов са положили усилия да ги четем и попием без усилие. Те увлекателно сами разтварят страниците си. И не на един дъх, а на много въздихания ни въздигат до светилището на родното огнище.

Лапидарен, монолитен, непоклатим стил. Такъв е и самият автор. Неговата пъргава мисъл няма време да се разполага нашироко. Топлиците - думи са подобие на познатите ни земни изригвания на топлота. Топли съкровения на духовния мир, на човешката душа, които ни облъхват и вдъхват добрина. Топлик е цялата книга с въздишките на едно погрешно отритнато и позабравено минало - за едни безвъзвратно бяло поле, но за нашето поколение не.

Ние все още сме едни ненапълно похабени топлици, останали на доизживяване сред числовото технологично поколение, което не милва, а безхаберно разритва всяко поовехтяло нещо, без да осъзнава колко скъпоценно е то, какво неподозирано съкровище е.

То ни предоставя възможността да богатеем чрез ролята на непознати устни писатели, неосъзнали ги и неуважили ги в тяхното говоримо писателство като душеприказчици. И най вече на писмовните писатели, сред които е и Румен Стоянов. Че да очистваме пътя и на чисто да излизат всички хора.

Според неговия взор и поезията е способност да възприемаме невиждани неща, да виждаме „все по-много във все по-малко, толкова много в толкова малко, че тази способност е по-скоро способността да се самозалъгваш, че виждаш многото в малкото” (с. 34 ). Да назнайваме, че топлиците тук не са природно явление, а авторуменово творение.

Те топлят, смайват и омайват, разпрягат духа ни в борбата срещу съвременната чистофайщина на красивия български език. Не текстове, а четиво, разположено в жизненото пространство и време на автора, в неговото творческо поприще. Есеистика с необикновена опредметеност, с дълбоки корени в родословието.

На отделни места не липсва и белетристичен диалог между герои, детайлно обточен с неповторимото и многозначно българско слово.

Въпреки тези диалози, Румен Стоянов отказва да бъде белетрист. Белетристиката не била в пората на неговия преширок светоглед и оглед на света, но тя не го пита, а на отделни места се налага семпло и спокойно съжителства с есето, с българското родолюбие, което е опазено и в тази му книга.

Защото в нея са закодирани възходът и падението на глобализма, а в частност и диалектиката за раждане и отглеждане на твореца и творчеството в различни социални и исторически условия.

Книга за всичко живо и погинало предначертание с много силно и прозорливо вглеждане в себе си, с честна авторова себеирония, себеразкриване до разголване и въздигане на словотворчеството до самородна българска висота.

Неподправено словоизлияние, че да ни е живо и в пребъдието. Не случайно разголва глобализма, вторачил ни поумняването на света до оглупяване. И всичко онова, което не сме дочули и недовидели. Глобализъм, който разигра ченетата ни, та не сварваме да се надпреварим колко чуждици „дошляци” да издумаме.

Ех, нека да има и такива „мигранти”, но защо да наемаме чужди, когато нашите си повече ни приличат.

Навързалки от спомени и преживелици, подредени прилежно в 90 заглавия, или по-скоро заглавийца. Прибягвам и до умалителната форма, защото под всяко заглавийце съдържанието е изчукано лапидарно - ясно до небесна синева и кратко до земна красота.

С описване на селски дейности като божествени обичаи с прииждащи благодеяния и неми блаженства. Тънкости на простото селско отдавнашно битие, което възражда, за да усещаме българското очарование и краснолюбие към всичко и във всичко около нас и в нас.

Тук се преплитат обективната необективност с уникалността на съжденията и претворяването им в несвързани свързаности. Това ни провокира да мислим едва ли не за разхвърляност, за композиционна неподреденост на откъсите. Но това е оригиналност и новаторство. Изложението е според потока на мисълта.

Този императивен поток тече върху основата на авторовия и световния опит в литературата, налагащ се безусловно. Той не се интересува от подредбата. Той тече като съновидения и може да се движи напред и назад във времето, разхвърлено като природата в своето съвършено единство.

Естеството разчленява цялото, за да видим характера на единичното, за да се разкрие великолепието на всяко отделно сказание. Румен Стоянов смива и снема потока на мисълта, а не хронологията на времето и събитията, първичното и вторичното постоянно сменят местата си, което внася съмнение за алогичност, а всъщност това е уникалност в неговия стилистичен похват.

Закотвя и генезиса на писателството: „Не разбирам - казва, как може да си поет без селско детство, откъде ще ти бликнат подтиците, ще ги теглиш от четива, бетони, павета? Явно греша, и то яко, но съм щастлив, че небето друг път ми е отредило”.

Но ми се струва, че донякъде не греши. Та без селото и човечеството едва ли ще се очовечи и изхрани.

Недоумявам как можем да се учудваме от историята на други науки, а за нашия си старобългарски език да нехаем. Нали той е връх на българското самосъзнание и на националната ни гордост.

И това иска да ни внуши Румен Стоянов. Той изважда от пъклото на забравата някои старовремски, но баш български думи, превръща ги в неологизми.

И цялото му творчество е непроследен до край неологизъм, новаторство и народностен традиционализъм, съпреживени до болка.

Всичко това е повече от похвално, въпреки че е наливане на старо вино в разсъхнати нови бъчви. Но поне е подаяние към родолюбивия ни дискос за незабравяне.

Неговите писания са кръвоносни притоци, но някой присмехулно би ги нарекъл битовизми. Нейсе. Но колко тоналности докосват, каква музика стичат по оголените от чувства ребра на родната, българската стародавна гръд, понесла и пренесла толкова възторг на горди поколения предци, че днес нямаме сили да се обърнем назад и видим колко сме обеднели откъм естествени усещания за добрата простота и хубост - бръмченето на точило, дрънченето на „талига с конски впряг”, въздишането на духалото в ковачница, жужването на шмугнатото в калилка зачервено до стапяне желязо, ръмженето на жага, дърпана за ръчките от две сгодени сърца.

Или приспивното врънчене на вретеното с изтеглената нишка от бабината къделя на хурка, разделянето на тъкачните нишки на основата от нитите и вчесването им с вътъка в шарени черги от ненаситния на хубост езиков гребен на Румен Стоянов.

Още и играта на точилката по гладния тестен гръб на домашната питка. Шумове, тонове и отсенки, погребани в нищото.

Не откъси, а оазиси сред пустинната мисъл на живота, изпълнени с топло дихание на думи, притомни чувства, съкровения, синовни изблици, въздихания свети, съновидения на житейски означения, сепарирани като отделни провидения на белия хартиен фон.

Авторът не се шири в пространни описания. Четивото е сбито. Него го занимава състоянието и значението на описваните предмети и дейности.

Вдъхва им живот и ги настанява в подходящи обстоятелства и времеви отрязъци. Настоятелно търси „обилна езикосветлина” , която, без да знае защо, го подтиква да измисля нови думи. А редом с тях или чрез тях да твори жанрово своеобразно четиво - руменово, носещо драговита другост и своест, неговост, неповторяемост.

Разнищва добротворството - „дълготрайната някога добродетел, отдавна смятана за изостаналост, старовремност”. Затова авторът вплита многозначен и многозначителен лек хумор, възторгващ нашето любознание.

Румен Стоянов е пазител и съхранител и на безброй „безценности” от публикации за България „от време оно” в латиноамериканската преса, но все още неуспял да изпише книгата „Ходене по историчността” и цялостно да свърже българската със световната литература.

И все пак чрез щрихите за бразилската президентка с български корени Дилма Русев при служебните му митарства между Бразилия и България, той свързва не само двете страни, двете култури, но и творците на изящното слово като Елисавета Багряна.

Въпреки многото негови митарства по света, единствен негов дом си остава „българският език” и единствено в него се чувства целокупен и реален българин.

Осмислил е и е намерил свой начин как да живее, говори и пише според това, каквото му е вродено свише. А то никак не е малко и оставя трайна следа в българската литература. Словесен магьосник и новописец на окуцялото ни време.

PS: За творчеството на Румен Стоянов бях срещал само няколко отзива. Едва сега ми допадна възможността да се запозная със студийно-впечатляващата книга на изкуствоведа (предполагам, защото не го познавам) Кирил Попов „Фрагменти от етюди върху творчеството на Румен Стоянов”, (ИК „Огледало”, 2020).

Тепърва ще се запозная с този труд, но това не опровергава мнението ми, а го потвърждава още по-силно веднага с мириса на заглавието, че този уникат - поет, есеист и преводач - Румен Стоянов, недостатъчно е коментиран от оперативната критика. А трябва!