ВЕЧЕРЕН ЗВЪН
Из „Родното село” (1922)
ВЕЧЕРЕН ЗВЪН
Ей, пролетното слънце се надвеси
и затрептя над сини планини,
долината дълбоко се унесе -
вечерен звън звъни.
Прехвъркат гълъбите към гората,
прозрачни се разливат здрачини;
молитвен трепет пълни тишината -
вечерен звън звъни.
Потънало отвред в зеленини
селото бди набожно край реката -
вечерен звън звъни.
Селото бди: от ясни висини,
чуй, благославя Господ сам нивята -
вечерен звън звъни.
КОНЯРИ
Дружина палави момци конете
довели да пасат в ливадите.
Омайна нощ. Луната пълна свети
над чуките, грамадите.
Пламти огън. А окол него сбрани
седят момците в приказки унесени.
Едвам върбите шушнат замечтани
над речний бряг надвесени.
Пръхтят конете пръснати далече.
Коняри морни сън налегна вече,
не спят от тях най-малките.
Огънят тлей. А скрити те в тревата
потайно чуват: къпят се в реката
и гонят се русалките.
МАГИЯ
На ранина при изгрев на зората,
излезе от селото още в мрак.
На път за воденицата с колата
видя в прахът на пътя сторен знак.
И пресни стъпки делят се от друма
и губят се из росната трева.
- „Магия е”, си селянинът дума,
„магесник ходи в класили нивя.”
Изправи се на слога на високо,
разгледа той наоколо широко,
и вижда и не вярва на очи:
ей тамо край самотната топола
една жена разчорлена и гола
изскокна и през нивите търчи.
ГЪСКИ
Градините достигат до реката,
отвъд реката - сочна равнина,
там на селото гъските стадата
сами пасат на воля през деня.
Щом слънцето се спусне зад баирът
и в равнината сенките растат,
сами дома се гъските прибират,
една след друга в дълъг ред вървят.
Вървят спокойни, кротки, мълчаливи
и чуват как в просторите мъгливи
тях волен и копнеещ вик зове.
Над тях високо в дълги върволици
прелитат смело стадо диви птици,
отиват към незнайни брегове.
КРЪЩЕНЕ
От черква идат. Майка в двора още
ги среща - кръстен първенец поема.
Подновен с внук, стар свекър скъпи гости
завежда весел в стаята голяма.
Трапезата всред сложена е вече.
Наоколо поканените сядат.
Молитва първом кръстникът изрече.
Прекръстват се и почва се обедът.
За здравето на първото отроче
надиганата бъклица клокочи
и от ръце в ръце безспир минава.
И от иконостаса на стената
Христос с усмивка блага на устата
трапезата безмълвно благославя.
СТАРИЯТ БРЯСТ
Над черковното кубе високо
връх извишва в синия простор
брястът. Клони разпрострял широко
бди над гробове в черковний двор.
Не веднъж го буря разлюлява,
гръм го неведнъж до днес ломи,
но чело все смело той възправя,
все пак зеленей се и шуми.
Преживял връстници - сам самотен.
Свят отгледал и сега сиротен,
горд е още, че и в старостта
от върхът му, дето е гнездото,
всякоя година на селото
щъркът известява пролетта.
——————————
сп. „Родна мисъл”, г. 1, кн. 1, 1921 г.
