Георги Майоров

Творчеството е жива духовна материя, живи хора живот създават. И през всички епохи се променя. А първите, наложили промени, винаги са недолюбвани. Така се случва и с нашия оригинален писател Румен Стоянов.

Недолюбван, защото не налива словото си в готовите чугунени форми, а в свои изваяния. Не вади думите от пещта на живота, в която едни са прегорели, други са изсушени до съсухряне и малко са останали живи за утоляване нашия духовен глад.

Той ги вади майсторски от естеството на природата, успокоени и излети във философски форми от висшата промисъл на съзиданието. Усеща се неговия постъпателен възход.

Поезия: „Стихотворения в Бразилия” (1981), „Прилив” (1989), „Погача” (1993), „Ракла” (2003), „Кърчаг” (2005), „Тяга” (2007), „Злак”(2012), „Зрак” (2015) и проза: „Летопис на рунтавото време” (1998), “Откоси” (1999), „Аз съм българин” (1999), „Борба за език” (2008), „Чака ме светът” (2010) и „Из говора на село Драганово”.

Ако изключим „Стихотворения в Бразилия”, следващите книги бележат философска обвързаност, последователност и своеобразна градация на заглавията.

„Прилив” олицетворява отключването на творческа енергия от идването му в България, за да разчупи „Погача”-та на своето литературно пространство и в „Ракла” да побере най-съкровените синовни чувства от дома.

След това идва „Кърчаг”-ът за наливане естеството на природните дадености сред родното Драганово, а в „Тяга” да обозре налягането на мисълта в творческата лаборатория на поета. Следва и коментарът за другите.

Аз веднъж писах за неговото словотворчество, но трябва още много да се пише, защото е отчетливо необозрим, а не сме успели искрено да прочетем неговата природно свежа поезия и невманячената му проза, неговия отскок в литературното пространство.

И ако векове са издигани стени между народите, то днес да градим стени помежду си най-малко е нелепо. Затова сега влизам през поетичната „Врата” на „Прилив”.

Това стихотворение ни отмахва вторичното перде, за да видим, че всичко поотделно е врата към нещо друго, а „поезията е врата към хората”. Сам той е врата към високото изкуство, към олтара на божественото провидение и ще влезем през нея, ако сме чистоплътни. Така му е радостно в своята цялостност да бъде „много хора”. Поезия до разлистване на очилата му.

В „България” става дума не само за неговата самобитност, а преди всичко за необхватната му словесност. Творчество, което ни показва празни пълноти и пълни празноти, че да различаваме истинското изкуство.

Възпевът на „България” не е възторжена декларация, а дълбокомислен „дъх първи, силен и единствен… огнище, скала…възел на вселената… кълн и рало”, където ще бъде и неговият край. С единственото желание - вечно да бъде и остане българин.
И в отвъдното. От Мизия в Мизия.

Прочувствено прославя дом, майка и баща, нашата земя, която я намира „колкото черна забрадка с оръфани краища”, но обагрена през сезоните и годините невидяно красиво. В „Обяснение” искрено изповядва своята обич към родината, а в „Мечта” мечтата му е толкова голяма, че даже точките в неговите писания да казват: „тоя е българин”.

В „Откровение” не декларира, а се самоизмерва с България. Тя за него е „толкова голяма, колкото е обичта” му към нея. Първичен в своята вторичност, но не хладен, а сериозен, каквато тоналност отива на високото творчество, в което той изцяло - „духом, телом и езиком”, е българин, противно на нелепите нападки, че той не е българин.

Всичко в него доказва, че той мъжествено държи българската словесност да бъде водеща в делата ни и практически я защитава, а не само на думи. Ама в чужбина го ценели повече отколкото у нас. Но, негова ли е вината? Защо у нас се премълчава, подминава или отрича. Защото е пишел и на испански език. Нали по същата причина отбягваме и Здравка Евтимова. И тя първо творяла на англоезичие.

В изказа на стиховете Румен Стоянов има нещо общо със самородния Йосиф Бродски, изгнаник в Америка, но завинаги останал си руснак. Идеологеми. При това и двамата пеят за простите неща, за да видим величието им. И липсват на всеки, докато ги открие.

Йордан Атанасов вижда Румен Стоянов като „градинар на думите”, аз го наричам словотворец, Пламен Анакиев го намира като „вбългарен” до безумие с шедьоврите в творчеството му, а изкуствоведът и литературовед проф. Кирил Попов цялостно анализира творчеството му в студията „Фрагменти от етюди върху творчеството на Румен Стоянов” (С., ИК „Огледало”, 2020).

Не случайно в „Злак” срещаме широко разположена в естеството поезия. И веднага бързам да поясня. Злак е свежо-зелено ливадно тревисто растение. Румен Стоянов взема неговото съществително име като съществено понятие за припознаване на свежестта в неговата поезия, колкото отдалечено да изглежда. А това обяснява и избистрената с роса на челото негова проза.

Той е многопосочен писател, търси чисти думи, бяга от „олигавени, охлузгани от безброй уста, пера….”, и прави „изказът им винаги да е първично свеж”. Живее „разпнат между пагубна пресита от думи и целебен глад за тях”.

Творец със самостойна самостоятелност. Не се боричка за да бъде известен. Напротив. Реди стихове, звучащи и отпяващи като псалми. Радва душата си, че е корен неизвестен. И като такъв, казва: „не вървя /и/ нагоре, нагоре тласка/м/ сила: / аз я раждам, общувайки най-плътно с естеството”.

Генерира и причудливи определения. Възхищава се на природната даденост, която всецяло го поглъща и го прави неин. Защото човек късно осъзнава голямото излишество на вещите, а са му необходими много малко за живот. Защо им робуваме, защо се поддаваме на „поминъчни уловки”?

И по пътя си не бива да се любуваме на това, което сме направили, а да мислим какво да направим по-добре. Отправя възпеви за хората, за живота и природата, за възпетите и невъзпетите съкровени трепети всред родното му село Драганово, което му става все по-драго.

Тръгнал оттам, той определя себе си едва ли не като „саморасляк”, но не е така. Той е отгледан от България и е постигнал себе си със всеотдаен труд, със всеотдаденост и най-малко жалещ себе си, наливащ сок в живота като брукналия в зеленина бъз.

Стихове псалми, не защото божем се моли, а защото усеща и носи божия творческа сила в себе си за спасяване на живота, на всяко живо същество. Полага усилия да изживее полезно и „най-мигновения миг” като щедър дар свише.

Възпява близкия опредметен кът в дворното пространство - бъза, дъба, дюлята, крушата, лозата, мушмулата, а смокинята нарича растителна княгиня древна. Това са много дълбоки сърдечни въздихания и за ближните хора, които вливат сила в живота ни.

И се пита: „Стихотворство/то/ не е ли изсушен остатък от поезия, / съсухреното, а не живо, дъхаво и свежо цвете?”. И стихосбирката „не е ли някакъв хербарий”? А поетът не е ли вид „препаратор”? Защо не се наслаждава на природния миг, а дебне и умува „как бих го изразил със букви”? Това е не само негова поезия, но и философия за творене на изкуство. И само как ни приближава до нея с толкова отдалечен отговор: „ Росна е роса росила, / росила, радост ръснала”.

Така рисува „неповторимата хубост” на селските мигове, а отдаването на самотата нарича „богоносна самота”. Тя налива менците за напиване на въображение и неизказани извивки на мисълта. Както е в живота:

По ред писах както можах.
Кован гердан, вита гривна.

И тази своя творческа жизнерадост нарича „безмълвничество”, в която уседналост и „най-малката ми /му/ постъпка засяга вселенския вървеж”.

Понеже нищо не битува „единствено само за себе си” и не е справедливо да мълвим за бездуховност в нашето съвремие. Румен Стоянов обема пространно, перспективно виждане.

Той говори за въздуховност, вседуховност, за всеобхватна духовност на живата и мъртвата природа, която не е мъртва, а жива по своему, със вселенска живост.

В двете части на „Злак” до тук разполага стиховете в пространни възпеви, противно на постмодерния сюрреализъм, който при много млади автори има стремежа в кратце да се каже нещо голямо нищо.

В противовес на това жонглиране Румен Стоянов показва, че дори в гатанката може да има поезия, да бъде стихотворение - с мелодика, рима и пространствена подредба на стиховете, че казаното да се възприема като поезия, но с любопитна загадка като: „Лекокрила самовила / със опашка като свила” за лястовицата.

Такива стихове поставят възприемателя нащрек и има възможността да ги олицетворяваме като национално, нашенско хайку поезия и „пак да се потопим в морето / далече от морето” чрез поезията.

Така след десетки възпеви на различни неща и в книгата „Зрак”, с нови стихове той стига до „Възпев сетен” (2020), които са готови за издаване в книга с работно заглавие „Примрак” и продължава да реди възпеви за още неизвестно колко „неща и твари”, защото през хилядолетията „никой не ги е почел стихом”, които ще се появят в по-следващата книга „Мрак” - като приключване на творческото и човешкото битие.

А неговите възпеви са „в действителност отпеви”, където всичко започва и върви „инакояче, по своему”. И тази поезия ще продължи да отпява навеки.

Публицистиката му също е на сочен, чувствен български език.

Все в това русло е редно да повтаряме, че казаното е на български език, че подобно на версията, че не е българин, да не се произнесем, че не знае и български език. Затова разобличава ширещите се от уста на уста предизвикателства, които все ни предизвикват, че не останахме с един, а вече се сдобихме с трима Големи Братя.

Само дано като в народната песен не стигнем до деветима. И е остро критичен към управата и направата на демокрацията ни. Затова е гледан и под око, или с периферията, но подобно на нуждата му от малко вещи, той не иска големи братя, а му е достатъчно само малкото голямо родно село Драганово. Където може да отдъхне от предизвикателствата, и да налее сок за нова творческа родитба.

Ще спомена и шепата иначе изречени думи от неговата освежена със „своици-новици” новаторска лексика: „самост” - самотност, усамотеност; „първосданност” - първосдаденост; „умом” - с ум; „сглоб” - нещо сглобено; „примрак” - сумрак, но пристигащ, идващ, настъпващ в движение и как при това движение и предметите придобиват различни състояния и отсенки; и му е криво, че не може да напише „дрезгаво стихотворение”, но има есенно „пъстробагрие”.

А с „харания” ни напомня за големия меден котел, за оная домашна посуда, която отпява топлина, която прокудихме не само от домашните потреби, но и като широко изгубено понятие от отминалия бит, че днес да си чукаме главите с кухата световно модерна пластмаса.

Добавям още „неогледа” - за неогледимо, необхватно пространство или неогледано, неподредено място; с „дадива” означава дадени, онаследени неща; с възвратния глагол „окъщвам се” обозначава сдобиването с къща, а България нарича „богоранимата”. И я носи като най-свято нещо в себе си.

Всичко това ни казва колко неподозирано силно и вълшебно е творчеството на даровития писател Румен Стоянов.

Сетният възпев се явява и като заключителен акорд в досегашната му поезия, в която го виждаме като цялостна творческа личност. Защото и в очакваната бъдна, пак „духом, телом и езиком”, ще се яви като истински българин.

Румен Стоянов е възрожденец и съвременник, традиционалист и новатор, свободен стихар и неосвободен от поезията, обиколил световната литература, но поверил перото си единствено на България; целунал е устните на тринадесет чуждестранни езика, но езикът му е обречен само на българската свята азбука; прехвърлил е десетки мостове между българската култура и чуждестранни култури, но е отдаден с душа и сърце, целокупен, неподкупен, оставащ завинаги в България.

Румен Стоянов - поруменял от родолюбие, позеленял от зелениката, побелял от мъдростта, изцяло втъкал се в трицвета на България. Изцяло социален, неполитичен, но не безразличен какво е по света и какво става у нас. Днес и навеки.