ЛАЗУР
Лазурът се усмихва над полето -
и неговата радост е мечта,
и неговите звуци са цветя
от сребърната арфа на поета.
Над моите оголени дъбрави -
разкъсани в душата ми звена -
лазурът е последна светлина,
прегръдката, която ми остава:
Излей се през големия прозорец,
носи ме върху своите води,
приятел и владетел ми бъди,
децата ми закриляй от позора!
Пусни ме да потъна в топлината
на твоето разтворено сърце,
да стопля във огнището ръце,
да пия от нетленното ти злато.
Живота ми ти виждаш отвисоко,
цветята на скръбта и на греха.
Вдигни ме от земята, от праха,
спаси ме от падения жестоки!
——————————
в. „Литературен глас”, бр. 2, бр. 51, 30.11.1929 г.
